"Много пъти са ме наскърбявали от младостта ми до сега, но не ме надвиха." (Псалом 129:2) Пред нас стои опитността на един многострадал. След продължителни страдания, той най-после тържествува. Преминал през различни криви и изпитания, той пожънал радостта на победата. 1. Животът е непрекъсната борба. Всъщност ние не я търсим, но тя ни се натрапва. Всеки ожида за тих и спокоен живот. Но къде е той? Кой го има? Не само Божието Слово, но и нашата ежедневна опитност ни доказва, че има един враг, който не ни оставя на спокойствие. Жесток и подъл, той ни напада от всички страни. Търси да открие слабото ни място и ни атакува точно там. Апостол Павел разкрива същността: Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидими духовни врагове. Единият враг е по-безопасен. Знаеш кога те доближава. Но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме, макар и най-скромно място, в сърцето. Домогва се до семейството. Намира и място в църквата. И разделя, скарва, руши, умее да представя бързопреходните световни блага - богатство, слава, наслади - в най-съблазнителни форми. И колко много са тези, които се хващат на въдицата му! Затова не е чудно, че вярващият има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка. Отвън са страховете. Те застрашават да ни разколебаят. Нашият живот не е лесен, но винаги е много интересен. 2. Историята на Божието дело показва, че пътят преминава през изпитания, но води към победа. Църквата е напоила своят път с реки от собствената си кръв. Осеяла е с трупове своите следи. Църковната история ни говори за милиони невинни жертви. В Колизеума в Рим са дадени безброй скъпи жертви. Осъдените на изяждане християни коленичили на арената и пеели своите химни. Тогава се отваряли със зловещ трясък клетките на гладните лъвове, които с рев се нахвърляли върху беззащитните Божии чада. А те надавали вик: "Исус управлява! Исус побеждава!" И след това се чувал само трясък от строшаване на човешки кости. Църквата обаче възтържествува! Това се повтаря и по мисионерските полета и до този век. Позната е съдбата на младите мисионери в Бразилия при племето Аука. В Мадагаскар, когато отишли първите мисионери, те били изядени. Отишли втори - и те били изядени. Трити - тоже. Едва седмата група могла да се задържи и основали християнската църква. Просто е поразително каква ревност обладава Божиите чада да отиват там, където смъртната опастност е най-голяма. Но е ясно, че църквата е най-силна там, където са били дадени много жертви. Божият народ вече 400 години робувал в Египет. Правел кирпичени тухли без слама. Градял пирамиди под плющенето на жестоки къмшици. Йосиф може да разкаже за оскърбления, унижения, невинни страдания и много изплакани сълзи, докато стигне до високата точка на живота си. Дали беше лесно за Данаил да бъде спуснат в рова с лъвовете, заради вярата си? Или тримата младежи - Седрах, Мисах и Авденаго, които счетоха, че е играчка да се противопоставят на жестокият монарх Навуходоносор и да бъдат хвърлени в огнената пещ? Като четем 2 Коринтяни 11 глава виждаме необикновено трудният път на апостол Павел. А какво да кажем за живота на Господ Исус Христос? Не беше ли и той осеян с оскърбления, страдания и тръни? Бог има много синове. Но само един от тях е безгрешен. Но и няма нито един без страдания. 3. Борбата е трудна и тежка. И все пак необходима. Армия, която не воюва се разлага. В началото на Втората световна война армиите на Германия и Франция стояли една срещу друга на линията Мажино. Но месеци наред не се чувал никакъв изстрел и войниците започнали да негодуват: "Или да се бием, или да си отидем вкъщи." - роптаели те - "Защо да стоим така безделни на бойната линия?" Борбата ни учи да воюваме и да побеждаваме. Тя ни убеждава, че нашата единствена помощ е от Бога и в Него, и че всяко упование в човека е напразно. Словото никъде не ни казва, че животът е нещо лесно. Той е тежка борба. Някой може да си въобразява, че войникът отива в казармата само, за да се научи как се марширува на парад. Но всеки знае, че той се учи там да защитава отечеството във време на война. За да ни укрепи в борбата, Господ Исус обича да ни взима при Себе Си поотделно. Такава близост създава в сърцето неизразима радост и доволства. Обаче и Сатана се старае да ни отдели и обработи поотделно. Нека да имаме предвид следното: ние водим не сражение, а война. При сражението воюващите страни се намират на известно разстояние една от друга, и си служат с оръжия. При борбата няма оръжие, но най-непосредствена близост. Този, който се бори с нас, трябва да ни прегърне, но не за да ни докаже любовта си, а за да ни повали. Колкото близостта на Господ Исус е по-радостна, толкова прегрътката на злото е по-отвратителна. Можем да я сравним със смъртоносната прегрътка на някоя голяма змия, която се увива около тялото на жертвата си. Борбата е тежка и упорита. Налага напрежения на всичките ни сили и внимание. Преди няколко десителетия е бил намерен един много ценен ръкопис. Той датирал на около 150 години след Христа - епохата, когато християнската църква била подложена на на най-жестоки преследвания от страна на римските императори. Този ръкопис представлява писмо, в което някой непознат нам християнин излага същността на християнството пред някой свой познат на име Диогнет. Ето част от съдържанието на ръкописа: "Диогнете, ти си много усърден в старанието си да се запознаеш с религията на християните. Много точно изпитваш какъв е Този Бог, на Когото те уповават и служат, в резултат, на което презират смъртта и пренебрегват света, не признават боговете на гърците, нито почитат суеверието на юдеите. Ти искаш да знаеш каква е любовта, която ги свързва заедно. И най-после искаш да знаеш защо този начин на живот и почитане на Бога едва сега, а не по-рано, е дошъл на света. Аз те поздравявам за тази твоя добра воля и моля Бога така да говоря, че да станеш по-добър и ти така да слушаш, че говорителят да не се оскърби. Християните не се различават от другите хора нито по местожителствата си, нито по своя говор, нито по особени обичаи. Те нямат свои особени градове, нямат никакъв говор или особен начин на живот. Не следват някакво учение, дошло от търсещи само нови неща човеци. Те не се сковават, както някои хора, в рамките на някакви човешки схващания. Те живеят като всеки друг човек както в познати, така и в непознати места. Приемат облеклото и храната на съответната страна. Обаче, при всичко това, те имат чудесен, поразителен ред. Живеят в своето отечество и все пак са на гости. Радват се на отечеството си и все пак са чужденци. Всяка чужбина е за тях отеечество и всяко отечество - чужбина. Те се женят като всички и имат деца, но не ги изгонват. Трапезата им е за всички, но никога не е порочна. Живеят в плът, но не по плът. Намират се на земята и ходят в небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над законите. Обичат всички човеци, но всички ги мразят. Никой не ги разбира, но всеки ги осъжда. Убиват ги, но те приемат живот. Бедни са, но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, а имат изобилно всичко. Презират ги, но в това е тяхното богатство. Клеветят ги, но в това е тяхното оправдание. Хулят ги, а те благославят. Гаврят се с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като злодейци. Наказват ги, а те се радват, като че им помагат да живеят добре. Юдеите ги гонят като врагове. Езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо. Накратко казано, което е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света. Душата е затворена в тялото и е невидима. Християните се намират във видимият свят, но животът на вярата им е невидим. Плътта мрази душата и воюва против нея, при все че тя нищо зло не му прави, само защото се противопоставя на неговите страсти. Светът мрази християните, въпреки че нищо зло не му правят, а само защото те се портивопоставят на неговия разврат. Душата обича плътта и кръвта, въпреки тяхната омраза. И християните обичат тези, които ги мразят. Душата е затворена в тялото и все пак го крепи. Християните са вързани за света като в затвор и все пак го поддържат. Душата е безсмъртна, а живее в смъртно тяло. Християните живеят в преходно тяло, но в небето ги очаква непреходност. Подтисната от нуждите на тялото, душата се издига все по-горе. Християните растат чрез нериятностите от ден на ден. Те нямат нито право, нито причина да им се противопоставят." 4. "Но не ми надвиха. Много бяха свирепи техните нападения. Страданията бяха почти непоносими. Но победата беше моя." Това е ликуването на псалмиста. В Откровението постоянно се набляга на това да бъдем победители. Всеки, който е живял повече, може да засвидетелства, че победата е винаги на страната на доброто. Правдата, въпреки всичко, тържествува. При кризи си мислим, че истината виси на косъм. Но той не се къса. Вижте страхливия ученик Петър. Три пъти той се отказа от Спасителя пред една обикновена слугиня. Но на деня Петдесятница се бори като лъв против враговете на истината. Божието чадо побеждава чрез вярата си. Нашата вяра е победата, която превъзмогна света. (1 Йоан 3:4). Ние побеждаваме чрез надеждата. Очакването на идващият Спасител като Цар на земята е извор на чудна сила за победа. Ние побеждаваме чрез любовта. Злото не се побеждава чрез зло. Само доброто и любовта са непобедими. Въобще в тази духовна борба можем да си служим само с духовни оръжия. Апостолът ги изброява в Ефесяни 6:13,18 - истината, правдата, благовестването, вярата, спасението, Божието Слово, молитвата. Те всички образуват Божието всеоръжие. Едно момче се връща у дома много весело. Майка му е изненадана от радостното му лице. "Защо си толкова радостен, моето момче?" - пита учудено тя. "Мамо, много се раадвам, защото победих." "И какво си победил?" "Сега ще ти кажа. Играхме с другари край селото. Там наблизо има градина с ябълки и те ми казаха: "Хайде да се наберем ябълки." Аз се съгласих, но като стигнах оградата, един нежен глас ми каза: "Недей, това не е хубаво." А друг глас ми каза: "Иди. Всички отиват. Има много ябълки. Стопанинът даже няма да разбере." Но нежният глас отново ми каза: "Недей! Това ще ти повреди душата." И аз се върнах. И колкото повече се отдалечавах, толкова повече се радвах." Майката поздравила своето момче с победата. Нека при страдание проявим повече търпение. С него се спасяваме в много критични моменти. Нетърпеливият иска да откъсне плода преди да узрее. За победата всяка жертва трябва да се даде. Който не е готов да жертва, не е достоен да бъде победител. По време на Френско-Пруската война през 1870 г., един офицер дал заповед на свой подчинен войник да насочи оръдието срещу една къща накрая на селото, където по негово мнение се укривали войници на противниците. Къщата била разрушена. Офицерът похвалил войника за добре свършената работа. Обаче последния видял сълзи в очите на началника си: "Вие плачете! Какво става с вас?" - запитал го той. Офицерът простенал: "Това беше къщата на моите родители. Там съм се родил и израстнал ..." Апостол Павел за важни решения не се допитваше до плът и кръв. Обаче Божието чадо е уверено в крайната победа на Господ Исус (Откровение 11:1). Неотдавна се разнесе по ефира учудващата новина, че на един остров, на 2500 км. от Австралия и днес съществева робство. Там владеел някакъв господар, който не допускал на острова нито журналисти, нито мисионери. Всеобщо беше очудването как е възможно това в нашият век. Но колко много са робите на злото. Който прави грях, роб е на греха. Само решителна борба против злото може да освободи всеки човек от това тежко робуване. Пастор Симеон Попов Шумен, 1 октомври 1972 г.