Божието разбито сърце
Буквално не можех да понеса гледката от това, как тези множества от човешки души падаха в бездънната яма на Ада. Хукнах да бягам от ръба на скалата покрай този път от осъдени души, като някой, който беше изгубил ума си. Исках да избягам от болката и агонията, изписани по лицата на хората, когато политаха надолу от скалата. Чувствах сърцето си така, като че ли беше смъртно ранено.
Сякаш бях прободен с голям нож, който бавно се въртеше и усукваше в сърцето ми. Чувствах се така, като че ли сърцето  беше изтръгнато от гърдите ми. И щом аз изпитвах всичко това, можете ли да си представите как се чувства Бог?
Хората вярват, че щом Исус веднъж е пострадал на Голготския кръст, Той повече не страда. Тъжно, но това е погрешно предположение, защото Отец, Сина и Святият Дух все още дълбоко страдат и ги боли за съдбата на човечеството. Божието сърце е разбито заради загубата на човешки души и на онези ангели, които не се покориха и се разбунтуваха против Него.

    Трябва да направя нещо
Избягах от тази гледка. Бягах докато не ми останаха сили. Останал без дъх, най-сетне намалих темпото и започнах да вървя. Започнах да осъзнавам, че трябва да направя нещо за тези множества и тълпи от души, които се носят право към Ада.
Все още вървях покрай тази широка и просторна река от човеци, но вече бях далече от ръба на скалата. Тогава започнах да им крещя, да ги умолявам и да викам да излязат от пътя. Предупреждавах ги с цялото състрадание и жал, които имах в сърцето си, със сълзи, течащи като река по лицето ми, плачейки и молейки ги без да спра.



„О да би била главата ми вода, Очите ми извор на сълзи, Та да плача денем и нощем За убитите на дъщерята на людете ми!“ (Йер. 9:1).



„Водни потоци текат из очите ми. Понеже не се спазва Твоя закон.“ (Пс. 119:136).



Опитах всичко, знаейки че с всяка измината минута все повече и повече хора щяха да полетят към Ада от ръба на скалата. И понеже аз бях изпитал мъките и страданията в Ада, знаех какво ги очакваше, както и че никога няма да се измъкнат от там. Проповядвах им за Небето, противопоставяйки го на Ада. После им казвах за любовта и милостта на Божията благодат. Поучавах за реалността на Исус Христос и Неговата умилостивителна саможертва. С всички истини, с които разполагах, аз прогласявах Божието царство с надеждата да спася някой.


   Те не ме послушаха
Много от тези хора на пътя ме зяпаха така, сякаш бях умопобъркан. Други в отговор ми викаха  да вървя да си гледам работата. Трети крещяха, че са Християни и че отиват на Небето. А някои слушаха със сълзи на очи. Те казваха, че искаха да излязат от този широк и просторен път, но не могат, защото сърцата им бяха твърде пристрастени към греха.
Те не вярваха, че Исус има силата да ги освободи; за тях нямало повече надежда. Имаше и такива, които заявяваха, че са похулили Святия Дух и поради това, спасението не е достъпно за тях. Други пък признаваха, че обичат греха толкова силно, че не им се иска да го оставят. Демоничните орди нашепваха в ушите им, лъжейки ги, че Бог няма да им прости, че са отишли твърде далеч или че Ада е просто плод на въображението.
„Но ако благовестието, което проповядваме, е покрито, то е покрито за тия, които погиват, - за тия, невярващите, чиито ум богът на тоя свят е заслепил, за да ги не озари светлината от славното благовестие на Христа, Който е образ на Бога.“ (2 Кор. 4:3-4).

 
Работниците са малко
В сърцето си знаех, че работата, която стоеше пред мен, беше твърде непосилна само за един човек. Определено имах нужда от помощ, за да достигна до тези тълпи и множества от изгубени души. Започнах да търся някой, който да ми помага в това начинание.


  Групи от светии
Докато оглеждах равните полета, забелязах струпвания ... групи от обекти, които не можех да различа какви точно бяха. Те обаче сияеха в блестящо бяло. Те не се намираха на широкия и просторен път, а точно до него. Колкото повече се приближавах към тези множества, аз видях, че белите обекти са разделени на малки и големи групи.
Докато продължавах да оглеждам равнините, забелязах още повече такива групи. Не една или две, но стотици от тях бяха разпръснати по хоризонта. Някои от тях бяха много големи, а други - малки, изобщо с най-различни размери. Наближавайки първата от тях, аз долових нещо като движение между тези искрящи бели обекти и скоро осъзнах какво представляваха те.
Тези групи бяха съставени от хора, облечени в блестящи бели одежди. Всички те бяха насъбрани в кръг, обърнали гръб на реката от души, нижеща се по широкия, пространен път и изобщо на всичко останало. Колкото повече се приближавах към тях, толкова по-ясно разбирах какво се случваше.
Много от тях бяха издигнали ръце към Небето. Можех да видя изписани по лицата им радостни усмивки. Сълзи се стичаха по бузите им. Те пееха чудни, прекрасни песни за любовта си към Христос. О време на време един или повече от тях почваха да редят думи, които приличаха на пророческо Слово.
От това, което успявах да чуя, разбрах, че песните са за това, колко много Бог ги обича и за всичките благословения, които ще се изсипят върху тях докато вървят с Господа. В песните се пееше за това, колко ценни и значителни са те за Исус и Отца. Веднага осъзнах кои бяха тия хора. Това бяха  светии, вярващи в Христа - братя и сестри в Господа Исуса Христа. Всички тези групи изглеждаха погълнати от преданността си към Бога.
Но те сякаш бяха изгубени, напълно и изцяло забравили за масите, намиращи се само на няколко крачки от тях, поели по пътя към безкрайното, безконечно, вечно осъждение. Тези групички бяха така захласнати и унесени в собствените си  незначителни духовни преживявания; така омаяни в хвалебствените и прославящите Исус Христос песни. Не можеше да се отрече тяхната искреност - тя проличаваше от тяхната всеотдайност  и ентусиазъм. Но какво добро има в твоята непристореност, благословения, духовни преживявания изпълнени с радост и доволство, събрания, на които присъства Святият Дух, ако не те е грижа за никой друг, освен за твоята малка групичка. Точно това има пред вид Писанието под „кимвал що дрънка и мед що звънти“.



„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.  И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.“ (1 Кор. 13:1-3).



В сърцето ми се надигна една божествена, свръхестествена неотложна нужда. Опитах се да проникна в една от тези групички, викайки и сочейки към реката от души. Това, което ме подтикваше, не беше гняв, не беше себеправедност или отвращение, но Божията любов. Неговата завладяваща любов и състрадание се изливаха в сърцето ми от Святия Дух; любов към непокаяните, изгубени и слепи грешници.



Отчаяно се нуждаех от помощ, за да достигна с Благата Вест на Евангелието изгубените тълпи, които вървяха по пътя на своята гибел. Знаех, че сърцето на Бог е разбито, защото Неговите люде не изпитваха състрадание към онези, които все още не Го познаваха и не Го обичаха; към тези, които все още не бяха повярвали и не бяха станали нови създания в Христос Исус.