"И вие като живи камъни се съграждайте в духовен дом ..." (1 Петрово 2:5) Навсякъде по земното кълбо днес усилено се строи. Броят на земните жители се увеличава поголовно. Нуждите от просторни жилища стават все по-големи. Затова строежите все повече и повече дават нов облик на нашата планета. Някои казват, че ако строителството продължава все така и не настъпи краят на нашата епоха, то след 750 години цялата земя ще се превърне в един единствен огромен град. В Старият Завет се споменава за Ерусалимският храм, построен от цар Соломон. В началото на Новият, виждаме храма, изграден от Ирод Велики, който бил толкова красив, че възбуждал удивлението и възхищението на своите съвременници. Но той бил построен с мъртви камъни. И както всичко земно подлежал на разруха. В стиха, който прочетохме по-горе, апостолът ни говори за един невидим строеж. Той започна от празника Петдесятница и продължава вече близо две хилядолетия. Извършва се тихо, неусетно. Расте, но не старее. Духовен дом се изгражда. Бог строи Своята църква. Тя се простира по цялото земно кълбо, обгръща всички народи, раси, деноминации. И тъй като това здание не е човешко, а Божие, то никога няма да пропадне и да бъде разрушено. Въпреки многото спънки, коварства, гонения от страна на сатанинските роби и техните оръжия, строежът върви. 1. Основата на този духовен дом е Христос. Крайъгълният камък, отхвърлен от човеците, носи цялата тежест на тази вечна сграда. Градежът е нещо сериозно, трудно, отговорно. Изисква пълна мобилизация на всички умствени сили, за да се обмисли строежът и на всички материални сили, за да се проведе правилно работата. 2. Христос не само е жив, диятелен, побеждаващ основен камък, но и дава живот на останалия градивен материал и го превръща в живи, животворни камъни. Защото сградата се състои само от живи части. Всеки камък, който загуби жизнеността си, се изхвърля настрани като непотребен. Но естествените камъни, които се намират в кариерите, не са годни за строеж. Те трябва да бъдат обработени, издялани, изгладени и да станат постоянни за целта. След като знаем, че Бог е призовал мен и теб, за да се вградим като живи камъни, чудно ли е, че така често усещаме Божият чук върху себе си? Нима Той може да ни употреби като груби и недодялани? Микеланджело донесъл на работното си място голям мраморен камък. "Какво е това?" - го запитал негов приятел. "Ангел." - отвърнал той. "Не е вярно. Какъв ти ангел? Та това е само един камък." - възразил приятелят му. "Да, това е ангел. Той е вътре в камъка. Аз трябва само да отстраня това, което е в повече." Нима у нас няма "нещо в повече", което Бог трябва да отстрани? Като гордост, самонадеяност, непростителност, отмъстителност и пр.? А има лош материал. Удряш го на едно място, той се пука но друго. Колко търпение трябва да прояви Небесният майстор! Когато Никола Фичето градял камбанарията на Свищовската катедрала, целият площад бил покрит с камъни, които майсторът лично приготвил и след това номерирал. Ние, като жив камък си имаме точно определено място в духовният дом. Заемаме ли го? 3. Спойката, циментът е любовта. Няма друг по-здрав материал от нея. Който не я приема, не може да се спои със сградата и си остава чужд елемент. Който не иска да служи, да се надява, да се довери, да бъде готов да се себеотрече, да се жертва, той осиромашава, сгърчва се, смалява се и погива. Колкото любов към Бога и ближния имаме, толкова сигурно е и нашето съединение с Божията църква. 4. Прозорците на духовното здание са проявите на вярата ни. Светлината, която грее вътре в него, се излъчва именно през тези прозорци и засиява тъмният околен свят. Данаил три пъти на ден отваряше прозорците на жилището си в посока на Ерусалим, и се молеше, и то в момент, когато всяка молитва към истинският Бог беше забранена под страх от смъртно наказание. През време на Втората световна война всички параходи през океана пътували нощно време със загасени светлини. Страхът от подводници бил необикновено голям. Обаче Швейцарските параходи пътували в пълно осветление. Те най-строго спазвали международните морски споразумения. И през хилядолетията, и днес, винаги е имало човеци и има човеци, които служели и служат вярно на Спасителя, и чийто живот е запален светилник, поставен на шиник, за да свети на всички наоколо. Каква е нашата вяра на дело? Могат ли тези, които виждат нашите добри дела, да прославят нашият Небесен Отец? 5. Святият Дух покровителства църквата, тази духовна сграда. Той е нейният покрив. Още в първите редове на Библията намираме факта, че в начаото земята била наистина пуста и неустроена, но Божият Дух се носел над бездната. В оригинала мисълта е: "Божият Дух мътеше над бездната." Думата "мътеше" е от живота на квачката, която лежейки върху яйцата си, ги мъти, за да се появи живот. Така, Божият Дух почива върху църквата, за да я пази от непосилни изпитания и да възбужда, и дарява нов живот. 6. Ето нашето предназначение! Ето смисълът на нашият живот! Да се вграждаме като живи камъни в Божият Духовен Дом! Нещастни са тези, които не правят това и остават настрана. Тухлата е нещо добро и полезно, но трябва да намери мястото си в сградата - иначе тя е безпредметна и безполезна. Гледам години наред струпани тухли на едно място, но няма градеж. И голяма част от тях вече са натрошени от децата или от превозните средства. За това ли са изработени тези тухли, за да бъдат така нехайно разхвърляни по пътя? Чувал съм да кават: "Аз нищо не разбрах от живота." Какво искаш да разбереш? Та ти стоиш настрана и не се вграждаш в Божият Духовен Дом. Не взимаш участие в църковния живот. Ти приличаш на прекрасна част от машина, но захвърлена на страна. Там тя ръждясва, ненужна никому. Мнозина се чудят какво тя търси тук и не могат да разберат нейното предназначение. Докато живееш за себе си и не се включиш в Божието духовно зрение, твоят живот ще си остане празен, безсмислен, излишен, дори и вреден преди всичко за самият теб. Затова си и недоволен, нещастен и огорчен. 7. Никой от нас не живее за себе си. Всички ние образуваме едно тяло, глава, на което е Сам Христос. Един младеж гостувал на леля си. когато решил да си тръгва, завалял проливен дъжд. "Лельо, виждам, че имаш чадър. Дай ми го, моля ти се, защото навън вали." Леля му отговорила: "Не мога да ти го дам. Вече 25 години го имам, но не съм го намокрила нито веднъж." Момчето си тръгнало недоволно, мислейки си по пътя: "Защо леля ми има чадър, след като не го употребява за това, за което е направен?!" Колко много човеци има, които знаят, че трябва да живеят за Божия слава, но не са опитвали да приложат знанието си в живота. Разбира се, ще има трудности. Градежът, както вече споменах, не е шега работа. Той изисква пълният ангажимент на човека. Ще дойдат и неприятности отвън. Но който е поставил ръката си на ралото и гледа назад, не е за Божието Царство. Един невярващ спорел с наш брат: "Вашата вяра е нещо безумно.", твърдял той, "Нали се казва, че вие сте изпратени като овци между вълци? Та срещу всяка овца, поне 50 вълка ще се намерят, за да я разкъсат..." "Да, това е много вярно.", отговорил нашият брат, "Но ти забравяш, че тези овци не са сами, а си имат Овчар. Ти за колко смяташ Овчаря?" А ние за колко Го имаме? Един скромен Божий служител казал: "Когато отида на небето, ще се чудя на три неща. Първо, на това, че мнозина с дарби и големи възможности нищо не направиха за Бога. Прахосаха ей-така най-ценното - живота си. Второто е, че малки, нищожни на вид човеци, сториха много неща за Небесният Отец. Бог ги употреби за Своя слава и спасение на техните ближни. И третото нещо е, че аз, нищожният земен жител и слуга, можах да направя нещичко за Божията слава." Зная, че и ти ще се чудиш на нещо, когато застанеш пред Божият престол. На какво ще се чудиш? Пастор Симеон Попов Шумен, 14 ноември 1971 г.