ПЪРВИТЕ ХРИСТИЯНСКИ МИСИОНЕРИ "И Павел и Варнаха утвърждаваха душите на учениците, като ги увещаваха да постоянстват във вярата, и ги учеха, че през скърби трябва да влезем в Божието царство." (Деяния на Апостолите 14:22) Първите християнски мисионери! В ушите кънти Христовото поръчение: "Идете и създавайте ученици между всички народи ..." (Матей 28:19) И тръгнаха. Пътят им не е тържествено шевствие, приятна разходка. Както днес, така и тогава те минаваха през долината на мрачната сянка ... 1. Ето ги в Листра. Един град в римската малоазиатска провинция. Тук се родил и израстнал Тимотей - духовното, любимо чедо на апостол Павел. Както във всеки ориенталски град тогава, така и в Листра имало площад при градската порта. Там се разполагал пазара. Съдопроизводството се извършвало там. Надвечер гражданите идвали тук да разговарят и да научават последните новини. Всеки новодошъл в града разказвал каквото знаел. Новодошлите тогава Павел и Варнава смело започнали да проповядват спасението чрез Господа Исуса Христа. Скоро се събрала многолюдна група слушатели. Между тях бил и един куц мъж. Той бил недъгав по рождение и никога не бил стъпвал на нозете си. Когато апостол Павел говорел за Господа Исуса, за Неговото чудно учение, велики дела над болни и страдащи, очите на нещастника заблестели в радостно предусещане. Предчувствал, че и с него ще стане нещо велико. И апостолът разбрал това. Внезапно прекъснал словото си и се обърнал към куцият със смелите думи: "Стани прав на нозете си!" И сакатият се изправил. Нещо повече - той скочил и започнал да ходи. Това направило поразително впечатление на всички. Такова чудо можело да бъде извършено само от богове. И ето обяснението: "Боговете, оприличени на човеци, са дошли между нас. Нека да им принесем жертва." Това говорел народът на ликаонски, което апостолите не разбирали. Но когато Юпитеровият жрец дошъл с юници, обкичени с венци, те разбрали намерението им. Възможността да бъдат обожават като езически божества, ги изпълвала с ужас и отвращение. С най-големи усилия те обяснявали на народа, че са обикновени хора, но носят спасение и блага вест от истинският Бог. Едвам успели да спрат множеството от желанието да принесат жертва. 2. Наградата на света. Настойчивият отказ да приемат божествени почести дълбоко разочаровал множеството. Тълпата е като дете, опасно е да ѝ отнемеш някоя любима играчка. Но станало и нещо друго. От градовете Антиохия и Икония пристигнали изпълнени с омраза юдеи. Тези неспокойни врагове на истината не могли да търпят да гледат как човешки души се спасяват и намират мир в Господа Исуса. Като змии се пръснали те сред гражданите и ги насъсквали против мисионерите: "Пазете се от тях. Те са опасни хора. Шарлатани и магьосници. Ако още ги търпите, сигурно бог Юпитер ще ви накаже. Колкото по-скоро ги ликвидирате, толкова по-добре за вас ...“ Внезапно настроението се променило. Гласовете на възхищение се сменили със злобни викове: "Долу!..." Венците изчезнали и се появили камъни. И докато се разбере що става, град от камъни връхлетели към Павел, който паднал полумъртъв на земята. Няколко здрави мъже го извлекли навън от градската стена и го захвърлили като умряло животно. Каква страшна истина! Благоволението на човеците е краткотрайно. Днес викат "Осанна", утре реват: "Разпни Го!". Като махало, като люлка бързо преминават от една крайност в друга. Тези, които считаха Павел за повече от човек, сега смятаха, че не е достоен да живее. За едно велико благодеяние апостолът беше грозно наказан. И Господ Исус казва: "Много добри дела сторих между вас. За кое от тях хвърляте камъни против Мен?" Какво ли си е мислил апостолът, когато камъните падаха върху него? Дали си спомни обещанието, че ще трябва много да страда за Името Исусово? Дали не си спомни за мъченика Стефан, чието убиване с камъни сам той одобряваше? 3. Скръбта на вярващите от Листра. Тя беше неописуема. През нощта някои от тях, въпреки грозящата ги опастност и те да бъдат убити с камъни, излезли и наобиколили смазания от бой апостол Павел, предполагайки, че е мъртав, за да го погребат. Там бил Варнава и семейството на младежа Тимотей. Видът на апостола вместо да уплаши младежа, му вдъхнала смелост и той да бъде готов да страда за Господа Исуса Христа. Но изведнъж апостол Павел дошъл на себе си и се изправил. Братята го подкрепяли и така той влязъл в града. Сега обаче никой нямал смелостта отново да го замерва с камъни. Очевидно жестоката им постъпка не направила враговете на истината по-щастливи. А апостолът имал право да каже: "Аз съм като на умиране, но ето живея." (2 Коринтяни 6:9). 4. Мисионерите продължават трескавата си работа. Никой не се сети да изпрати пострадалият апостол в някоя почивна станция. Напротив, придружен от верния Варава, той обиколи църквите, за да утешава и утвърждава членовете им. Страшният побой в Листра потресе църквите. Мнозина били разколебани. Задавали си въпроса: "Защо Бог допусна такова страшно изпитание?" Изцелението било редно. Но защо е този страшен край? Нали се молим на Бога? Къде беше Той, когато биеха Павел? Нима не можеше да спре жестоките побойници? Къде е Неговата правда? Нали Сам обеща, че ще бъде със Своите винаги? Нима не беше възможно да пусне огън от небето, за да порази злосторниците? Става нещо чудно. Един вид - "Битият, здравият носи." Вместо църквите да насърчават Павел, Павел насърчава църквите. Вместо да бъде утешен, той сам утешава. Страданието е необходимо за духовния живот. То доказва, че Божието чадо като жива риба може да плува и срещу течението на реката. И каква чудна печалба имаше апостола - той спечели духовното си чедо Тимотей, на което спокойно можеше да повери църквите и тяхното ръководство след смъртта си. 5. Нека да се спрем върху нашата централна мисъл: "През много скърби трябва да влезем в Божието царство." С това апостолът не се оплаква, а по-скоро хвърля светлина върху едно явление, което озадачава и съблазнява много вярващи. Защо трябва да страдаме щом вярваме в Бога? Защо идват изпитанията щом се молим? Скърбите са обратната страна живота. Вземете една бродирана кърпа. Обърнете я. На обратната страна няма да намерите красотата, която виждате на лицевата. Ето идва един слушател, който е готов да следва Господа Исуса навсякъде. Но Господ го спира и му казва да обмисли решението си най-напред: "Лисиците си имат леговища. Небесните птици си имат гнезда. А Човешкият Син няма къде глава да подслони." Ето я обратната страна. Готов ли си да я приемеш? Приятно е да гледаме войниците на парад. Обаче когато те се готвят да отидат на бойното поле, картината става съвсем друга. Вярващите в Листра много добре разбраха това. Видяха как след небесни почести следваше позор. При страдание човешкото сърце се бунтува, протестира. Една сестра ми каза: "Аз имам вяра само когато съм добре. При страдания отпадам." Но това нормална вяра ли е? Когато Господ Исус лекуваше, поучаваше, хранеше множествата, те така Го обикаляха, че силно Го притискаха и искаха да Го направят Цар. Но щом започна да говори за страдания и кръст, всички Го оставиха Сам. Защо? Защото имаха погрешното схващане, че който вярва, трябва да ходи по постлан с цветя път, да преживява радост и успехи като награда. Страданието обаче заема част от нашият живот, както денонощието се състои не само от ден. Колко време ни връхлитат изпитания, страдания, болести, смърт. Колко често вярата ни трябва да бъде изпитана! Ненапразно апостолът носеше с гордост белезите от камъните (Галатяни 6:17). С това апостола предупреждава християните. Да предупредиш ще рече да въоръжиш. Като кажеш някому, че вън вали, той си взима чадър. "Трябва". Няма друг изход. Затова сме и определени (1 Солунци 3:3). Страданието е необходимо. Живот без страдание не е живот. Арабите казват: "Постоянното слънце прави пустинята." Трябва да има дъжд. Нужни са и страдание, и сълзи. Великият Гьоте казва, че човек най-трудно може да понесе дълга поредица от щастливи дни. Живот без страдание прави човека егоист, арогантен, зъл. Обикновеният човек не вижда връзката между страдание и слава. Но за християнина те са неделими. Сам Христос трябваше чрез страданието да влезе в славата Си (Лука 24:26). А и къде, и какви бихме били ние, ако всичките ни желания се изпълняваха? Кой би могъл да съчувства на ближния? Ето буйното, бурно сърце на Павел, огненият му темперамент се обуздават, укротяват именно чрез страданията. Все повече и повече той приемаше игото и кротостта на Христа и ставаше чрез търпение подобен на Него. 6. Задълбочаване. При все че нашият разум е оскъден и ограничен, ние все пак можем да отсъдим защо трябва Бог да ни превежда през страдания. А. Това Той прави заради самите нас. Кога молитвата ни е особено пламенна? Нали при изпитания и скърби? Кога чувстваме Бога тъй близко? Нали когато страдаме? Диамантът е скъпоценен камък. Но в природата е покрит със сива корица. Необходимо е продължително търкане, излъскване с диаментен прах, за да получи хубави форми и ръбове, които пречупват светлинните лъчи и го правят да блести. Понякога този процес трае с месеци. Страданието е това, което изчиства, излъсква душата ни. Тогава вярата ни става тъй скъпа, че сме готови да дадем живота си за нея. Иначе тя нищо не струва. На изток растат палми. Туземците окачват на младите дръвчета тежки камъни. Защо? За да растат по-бавно и да пускат корените си по-надълбоко, докато достигнат подпочвената вода. Тогава животът на палмата е осигурен. Наблюдавайте лозаря през пролетта. Как безжалостно реже лозите. Те плачат, а той реже. Но елате през есента и вижте тежките зрели гроздове. Б. Страданията са полезни за околният свят. Поразително е за ближните готовността да страдаме като Божии чада, особено за вярата си. "Господ ще покаже теб, праведният как търпи." В едно ръководство за млади лекари и сестри се казва, че е желателно младият лекар и младата сестра, преди да започнат практиката си, да преминат през тежко и продължително заболяване. Така те ще могат най-вече да съчувстват на пациентите си. Един пътник пътувал през океана с голям кораб. Направило му впечатление, че екипажът е изключително дисциплиниран. Както капитанът, така и офицерите, и матросите били винаги на поста си. Времето било тихо и пътуването приятно. На връщане пак се качил на същият параход. Но сега времето било бурно. Вълните яростно нападали кораба, който бил като играчка в ръцете на неспокойния океан. Но въпреки това екипажът бил също толкова дисциплиниран, както и когато времето било хубаво. Обливани от грамадните вълни, моряците, офицерите и капитана бивали все на поста си. Бурята доказала на пътниците, че дисциплината е истинска. Йов бил верен на Бога. Бог се гордеел с него. Но дяволът изказал съмнение: "Я му вземи имота, здравето и виж какво ще стане." Бог предаде слугата Си в ръцете на Сатана. Грозно беше нещастието му. Но Йов издържа. Дали той знаеше, че целият невидим мир зорко го наблюдаваше? Дали си въобразяваше, че от поведението му зависи и доброто име на Великият Бог? В. Бог изпраща страдание и заради Себе Си. Така нашата вяра става чиста. Истински вярва този, който следва Бог не заради наградата,а единствено от любов към Бога. Това се доказва в страданията. Трябва само да преминем през страдания. Но няма да останем в тях. Те са само нашия път, тунела, през който преминаваме от местност към друга. Никой не е останал да живее в тунела или на улицата. Те са Червеното море, през което вярващият трябва да премине, но не и да остане в него. Защото нашата привременна, лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас (2 Коринтяни 4:17). Страданието е пътят, който води към Божието царство, което правда, мир и радост в Святият Дух. Нека да благодарим, че Бог ни разкрива една велика тайна, тази на страданията. Те са наши приятели, велики благодетели. Неприятни, но нужни. Един пастир отивал на посещение на една болна майка. При входа на дома ѝ, срещнал нейният син, който отивал на работа. При кратък разговор с него, пастират разбрал, че мястото, където работел младежът било пълно със съблазни и морално падение. "И как се справяш с тях?" - попитал пастирът. "Аз винаги имам пред себе си лика на моята нещастна и многострадаща майка. И това дава сили да побеждавам изкушенията." Пастирът се разделил с младежа, отишъл при майка му и ѝ разказал това, което чул от сина ѝ. Майката силно заплакала и благодарила на Бога. "Боже, ако чрез страданията си аз мога да запазя моя син от падение, аз Ти благодаря за тях и съм готова още повече да страдам." - извикала ревностно тя. Щом разберем смисъла на страданията, ние ги приемаме и носим радостно. Нека ги приемаме като носители на Божията любов. Пастор Симеон Попов Шумен, 14 юли 1974 г.