Постинг
28.01.2016 02:43 -
О, БЛАЖЕНА РАЗМЯНА!
„Господ е наша правда.“ (Еремия 23:6)
„И Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.“ (Исая 53:6)
„Исус Христос е това каквото Бог прави, а кръста - където Бог го направи.“ Ф. Буечнер
„Християнството не е жертвата, която ние правим, а жертвата, на която се доверяваме.“ П.Т. Форсит
Килията, в която беше затворен Варава имаше само едно квадратно прозорче, голямо колкото човешко лице. Варава погледна през него само веднъж. Когато видя хълма, на който щеше да се извърши екзекуцията, той се свлече на пода, облегна се на стената и здраво притисна коленете към гърдите си. Това се случи преди един час. Оттогава, не е мръднал.
Нито пък е проронил думичка.
Много странно. Защото Варава винаги е говорел много. Когато при изгрев слънце стражите дойдоха да го преместят от казармата в затвора, той им се изперчи с надути приказки, че още преди обед, ще бъде свободен човек. По пътя към килията Варава ругаеше войниците и се подиграваше с техният Цезар.
Но от както пристигна, той не беше издал и звук. Пък и нямаше с кого да си говори, за каквото и да е. Нито пък какво да каже за когото и да е било. При цялото си перчене и самохвалство, той знаеше, че щеше да бъде разпънат на кръст по обяд, а по залез слънце щеше да е мъртъв. Какво повече можеше да каже? Кръста, гвоздеите, мъчителната смърт - той много добре знаеше какво го чака.
На няколко стотин ярда от неговата малка килия, в крепостта Антония, една не много малка група от мъже шепнеха нещо в неодобрение. Повечето бяха религиозни лидери. Дружина с бради, официални одежди и непреклонни лица. Уморени и ядосани. На стъпалата над тях стояха римският патриций и мръсният галилеянин. Първият посочва вторият и се обръща към тълпата.
„Доведохте ми Тоя човек като един, който развращава людете; но, ето, аз Го разпитах пред вас, и не намерих в Тоя човек никаква вина относно онова, за което Го обвинявате. Нито пък Ирод намерил; защото Го е изпратил обратно до нас; и ето, Той не е сторил нищо, което заслужава смъртно наказание. И тъй, като Го накажа, ще Го пусна. [А той се задължаваше да им пуща на всеки празник по един затворник].Но те всички едногласно изкрещяха, казвайки: Махни Този и пусни ни Варава. (който, за някаква размирица, станала в града, и за убийство, бе хвърлен в тъмница).“ (Лука 23:14-19)
Последното изречение описва Варава: бунтовник и убиец. Гняв в сърцето му и кръв по ръцете му. Незачитащ никого и нищо. Насилник. Размирник. Отнемащ живота. Той е виновен и на всичкото отгоре - горд от това. Дали Пилат, римският управник, би трябвало да покаже милост и състрадание към такъв човек? Тълпата мисли, че трябва. И още повече, тълпата иска вместо него Пилат да екзекутира Исус - човек, за който Пилат казва, че „не заслужава смърт.“
Пилат с нищо не е задължен на Исуса. Галилеецът не означава нищо за него. Ако Исус е виновен - нека плати за престъплението Си. Управителят е готов да прикове на кръста човек, който е виновен. Но невинен?
Исус може би заслужава да бъде смъмрен, дори и бит, но чак пък ... кръст. Пилат прави четири опита да освободи Исус. Казва на евреите сами да разрешат въпроса (Йоан 18:28-31). Прехвърля проблема на Ирод (Лука 23:4-7). Опитва се да накара евреите да приемат Христа като затворникът, който ще им бъде пуснат на празника Пасха (Марк 15:6-10). Дори им предлага компромис: бичуване вместо екзекутиране (Лука 23:22). Той прави всичко възможно да освободи Исуса. Защо? „Аз не намирам никаква вина в него.“
Изричайки тези думи, управителят става неволен богослов. Той пръв изрича това, което по-късно Павел щеше да напише: „Онзи, Който не е знаел грях“ (2 Кор. 5:21). Тази истина, огромна колкото секвоя - Той никога не съгреши - е толкова възвишена, колкото и тази, че Исус ходеше по вода, възкресяваше мъртви и изцеляваше прокажени. Не че Исус не е можело да съгреши, но че Той НЕ СЪГРЕШИ! Той можеше да разчупи хляб с дявола в пустинята или да скъса отношенията с Отца Си в Гетсимания. „ ... Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях.“ (Евр. 4:15).
Исус беше Божият модел за човешко същество. Винаги честен посред лицемерите. Непреклонно мил и любезен в един жесток свят. С поглед отправен винаги към небето, въпреки многото неща, които биха могли да отвлекат вниманието Му. Когато става дума за греха - Исус никога не съгреши.
Ние обаче, никога не сме спирали. Ние сме „мъртви чрез вашите престъпления и грехове“ (Ефес. 2:1). Ние сме „погиналото“ (Лука 19:10); обречени на „погибел“ (Йоан 3:16); под „Божият гняв“ (Йоан 3:36); „заслепени“ (2 Кор. 4:3-4) и „отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света“ (Ефес. 2:12). Нямаме нищо добро, което да предложим. Нашите най-чудесни и добри дела са „измет“ и „дрипи“ пред Святият Бог (Фил. 3:8 и Исая 64:6). Просто ни наречете - Варави.
Или пък „нещастници“. Джон Нютън го направи. Помните ли автора на този известен химн? „Пречудна благодат, колко сладък звук, който спаси отрепка (окаяник) като мен.“
Днес, такива думи звучат ужасно демоде. Грехът е умрял с напудрените перуки и кюлотите. В нашето модерно общество никой не е грешен, нали? Заблуден, с лоши родители, неудачник, пристрастен, неправилно научен да казва кога и къде му се ходило до тоалетна, но окаяник и отрепка? Вие г-н Нютън, преувеличавате случая.
Дали? Прочетете определението, което Исус даде за греха.
„Затова каза: Някой си благородник отиде в далечна страна да получи за себе си царска власт, и да се върне. И повика десетима от слугите си и даде им десет мнаси; и рече им: Търгувайте с това докле дойда. Но неговите граждани го мразеха, и изпратиха след него посланици да кажат: Не щем този да царува над нас.“ (Лука 19:12-14).
Да съгрешаваш е да казваш: „Господи, аз не искам Ти да бъдеш мой цар. Предпочитам царство без цар. Или, още по-добре - царство, в което аз съм царят.“
Представете си, ако някой постъпи по същият начин и с вас. Заминавате, да речем, на дълго пътешевствие и оставяте дома си под надзора на пазач. Доверявате му се за всичките си притежания. Докато вас ви няма, той се нанася в къщата ви и заявява, че тя вече е негова. Гравира името си на вашата пощенска кутия, поставя името си на всички ваши сметки. Цопва мръсните си крака върху вашата масичка за кафе и кани аверите си да спят във вашето легло. Той си приписва вашите пълномощия и ви изпраща следното съобщение: „Не се връщай. Сега аз движа нещата!“
Думата, която Библията използва за гореописаното е грях. Грехът не са малките грешчици и пропуските, за които съжаляваме или просто едно случайно препъване. Грехът извършва преврат срещу режима на Бога. Грехът щурмува замъка, предявява претенции към Божиият трон и въстава слещу Него. Грехът крещи: „Много Ти благодаря, но искам да съм господар на живота си!“ Грехът казва на Бог да се разкара, да се махне и да не се връща повече. Грехът е бунт от най-високо ниво, а вие сте бунтовник. Аз също. Както и всеки човек, който диша. Едно от най-парливите обвинения към човечеството откриваме в Исая: „Всички ние се заблудихме както овце, Отбихме се всеки в своя път“ (Исая 53:6). Твоят път може да е пиенето или дрогирането; моят - трупането на вещи; за някой друг пътя е сексуалното стимулиране или религиозната самореклама, но всеки човек по лицето на земята се е оптивал да върви по собствения си път без Бога. Не че само някои от нас са се разбунтували. Всички се бунтуваме срещу Бога. „Както е писано: - "Няма праведен ни един; Няма никой разумен, Няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни един.“ (Римл. 3:10-12).
Това не е много популярна истина, но пък е много съществена. Всички кораби, които акустират на брега на благодатта, са вдигнали котва от пристана на греха. Ние трябва да започнем от там, откъдето Бог започва. Не бихме могли да оценим това, което благодатта прави, ако преди това не разберем кои сме. Ние сме бунтовници. Ние сме Варави. Също както и той, и ние заслужаваме да умрем. Четири затворнически стени, уплатнени със страх, болка и омраза, ни заобикалят. Ние сме затворници на нашето минало, на мерзските си избори и на високомерната си гордост. Признати сме за виновни.
Седим на пода на прашната килия, очаквайки последният миг. Стъпките на нашия палач отекват зад каменните стени. Забили глава между коленете си, ние дори не поглеждаме когато вратата на килията се отваря. Не вдигаме поглед дори когато започва да говори. Знаем какво ще каже. „Време е да платиш за греховете си.“ Обаче чуваме нещо друго.
„Свободен си. Можеш да си тръгнеш. Взеха Исус вместо теб.“
Вратата се отваря с трясък и пазачът излайва: „Излизай!“ и ние се озоваваме в светлината на сутрешното слънце. Без окови. Престъплението - простено. Чудим се: Но какво всъщност се случи?
Ето какво - благодатта се случи.
Автор: Макс Лукадо
„И Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.“ (Исая 53:6)
„Исус Христос е това каквото Бог прави, а кръста - където Бог го направи.“ Ф. Буечнер
„Християнството не е жертвата, която ние правим, а жертвата, на която се доверяваме.“ П.Т. Форсит
Килията, в която беше затворен Варава имаше само едно квадратно прозорче, голямо колкото човешко лице. Варава погледна през него само веднъж. Когато видя хълма, на който щеше да се извърши екзекуцията, той се свлече на пода, облегна се на стената и здраво притисна коленете към гърдите си. Това се случи преди един час. Оттогава, не е мръднал.
Нито пък е проронил думичка.
Много странно. Защото Варава винаги е говорел много. Когато при изгрев слънце стражите дойдоха да го преместят от казармата в затвора, той им се изперчи с надути приказки, че още преди обед, ще бъде свободен човек. По пътя към килията Варава ругаеше войниците и се подиграваше с техният Цезар.
Но от както пристигна, той не беше издал и звук. Пък и нямаше с кого да си говори, за каквото и да е. Нито пък какво да каже за когото и да е било. При цялото си перчене и самохвалство, той знаеше, че щеше да бъде разпънат на кръст по обяд, а по залез слънце щеше да е мъртъв. Какво повече можеше да каже? Кръста, гвоздеите, мъчителната смърт - той много добре знаеше какво го чака.
На няколко стотин ярда от неговата малка килия, в крепостта Антония, една не много малка група от мъже шепнеха нещо в неодобрение. Повечето бяха религиозни лидери. Дружина с бради, официални одежди и непреклонни лица. Уморени и ядосани. На стъпалата над тях стояха римският патриций и мръсният галилеянин. Първият посочва вторият и се обръща към тълпата.
„Доведохте ми Тоя човек като един, който развращава людете; но, ето, аз Го разпитах пред вас, и не намерих в Тоя човек никаква вина относно онова, за което Го обвинявате. Нито пък Ирод намерил; защото Го е изпратил обратно до нас; и ето, Той не е сторил нищо, което заслужава смъртно наказание. И тъй, като Го накажа, ще Го пусна. [А той се задължаваше да им пуща на всеки празник по един затворник].Но те всички едногласно изкрещяха, казвайки: Махни Този и пусни ни Варава. (който, за някаква размирица, станала в града, и за убийство, бе хвърлен в тъмница).“ (Лука 23:14-19)
Последното изречение описва Варава: бунтовник и убиец. Гняв в сърцето му и кръв по ръцете му. Незачитащ никого и нищо. Насилник. Размирник. Отнемащ живота. Той е виновен и на всичкото отгоре - горд от това. Дали Пилат, римският управник, би трябвало да покаже милост и състрадание към такъв човек? Тълпата мисли, че трябва. И още повече, тълпата иска вместо него Пилат да екзекутира Исус - човек, за който Пилат казва, че „не заслужава смърт.“
Пилат с нищо не е задължен на Исуса. Галилеецът не означава нищо за него. Ако Исус е виновен - нека плати за престъплението Си. Управителят е готов да прикове на кръста човек, който е виновен. Но невинен?
Исус може би заслужава да бъде смъмрен, дори и бит, но чак пък ... кръст. Пилат прави четири опита да освободи Исус. Казва на евреите сами да разрешат въпроса (Йоан 18:28-31). Прехвърля проблема на Ирод (Лука 23:4-7). Опитва се да накара евреите да приемат Христа като затворникът, който ще им бъде пуснат на празника Пасха (Марк 15:6-10). Дори им предлага компромис: бичуване вместо екзекутиране (Лука 23:22). Той прави всичко възможно да освободи Исуса. Защо? „Аз не намирам никаква вина в него.“
Изричайки тези думи, управителят става неволен богослов. Той пръв изрича това, което по-късно Павел щеше да напише: „Онзи, Който не е знаел грях“ (2 Кор. 5:21). Тази истина, огромна колкото секвоя - Той никога не съгреши - е толкова възвишена, колкото и тази, че Исус ходеше по вода, възкресяваше мъртви и изцеляваше прокажени. Не че Исус не е можело да съгреши, но че Той НЕ СЪГРЕШИ! Той можеше да разчупи хляб с дявола в пустинята или да скъса отношенията с Отца Си в Гетсимания. „ ... Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях.“ (Евр. 4:15).
Исус беше Божият модел за човешко същество. Винаги честен посред лицемерите. Непреклонно мил и любезен в един жесток свят. С поглед отправен винаги към небето, въпреки многото неща, които биха могли да отвлекат вниманието Му. Когато става дума за греха - Исус никога не съгреши.
Ние обаче, никога не сме спирали. Ние сме „мъртви чрез вашите престъпления и грехове“ (Ефес. 2:1). Ние сме „погиналото“ (Лука 19:10); обречени на „погибел“ (Йоан 3:16); под „Божият гняв“ (Йоан 3:36); „заслепени“ (2 Кор. 4:3-4) и „отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света“ (Ефес. 2:12). Нямаме нищо добро, което да предложим. Нашите най-чудесни и добри дела са „измет“ и „дрипи“ пред Святият Бог (Фил. 3:8 и Исая 64:6). Просто ни наречете - Варави.
Или пък „нещастници“. Джон Нютън го направи. Помните ли автора на този известен химн? „Пречудна благодат, колко сладък звук, който спаси отрепка (окаяник) като мен.“
Днес, такива думи звучат ужасно демоде. Грехът е умрял с напудрените перуки и кюлотите. В нашето модерно общество никой не е грешен, нали? Заблуден, с лоши родители, неудачник, пристрастен, неправилно научен да казва кога и къде му се ходило до тоалетна, но окаяник и отрепка? Вие г-н Нютън, преувеличавате случая.
Дали? Прочетете определението, което Исус даде за греха.
„Затова каза: Някой си благородник отиде в далечна страна да получи за себе си царска власт, и да се върне. И повика десетима от слугите си и даде им десет мнаси; и рече им: Търгувайте с това докле дойда. Но неговите граждани го мразеха, и изпратиха след него посланици да кажат: Не щем този да царува над нас.“ (Лука 19:12-14).
Да съгрешаваш е да казваш: „Господи, аз не искам Ти да бъдеш мой цар. Предпочитам царство без цар. Или, още по-добре - царство, в което аз съм царят.“
Представете си, ако някой постъпи по същият начин и с вас. Заминавате, да речем, на дълго пътешевствие и оставяте дома си под надзора на пазач. Доверявате му се за всичките си притежания. Докато вас ви няма, той се нанася в къщата ви и заявява, че тя вече е негова. Гравира името си на вашата пощенска кутия, поставя името си на всички ваши сметки. Цопва мръсните си крака върху вашата масичка за кафе и кани аверите си да спят във вашето легло. Той си приписва вашите пълномощия и ви изпраща следното съобщение: „Не се връщай. Сега аз движа нещата!“
Думата, която Библията използва за гореописаното е грях. Грехът не са малките грешчици и пропуските, за които съжаляваме или просто едно случайно препъване. Грехът извършва преврат срещу режима на Бога. Грехът щурмува замъка, предявява претенции към Божиият трон и въстава слещу Него. Грехът крещи: „Много Ти благодаря, но искам да съм господар на живота си!“ Грехът казва на Бог да се разкара, да се махне и да не се връща повече. Грехът е бунт от най-високо ниво, а вие сте бунтовник. Аз също. Както и всеки човек, който диша. Едно от най-парливите обвинения към човечеството откриваме в Исая: „Всички ние се заблудихме както овце, Отбихме се всеки в своя път“ (Исая 53:6). Твоят път може да е пиенето или дрогирането; моят - трупането на вещи; за някой друг пътя е сексуалното стимулиране или религиозната самореклама, но всеки човек по лицето на земята се е оптивал да върви по собствения си път без Бога. Не че само някои от нас са се разбунтували. Всички се бунтуваме срещу Бога. „Както е писано: - "Няма праведен ни един; Няма никой разумен, Няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни един.“ (Римл. 3:10-12).
Това не е много популярна истина, но пък е много съществена. Всички кораби, които акустират на брега на благодатта, са вдигнали котва от пристана на греха. Ние трябва да започнем от там, откъдето Бог започва. Не бихме могли да оценим това, което благодатта прави, ако преди това не разберем кои сме. Ние сме бунтовници. Ние сме Варави. Също както и той, и ние заслужаваме да умрем. Четири затворнически стени, уплатнени със страх, болка и омраза, ни заобикалят. Ние сме затворници на нашето минало, на мерзските си избори и на високомерната си гордост. Признати сме за виновни.
Седим на пода на прашната килия, очаквайки последният миг. Стъпките на нашия палач отекват зад каменните стени. Забили глава между коленете си, ние дори не поглеждаме когато вратата на килията се отваря. Не вдигаме поглед дори когато започва да говори. Знаем какво ще каже. „Време е да платиш за греховете си.“ Обаче чуваме нещо друго.
„Свободен си. Можеш да си тръгнеш. Взеха Исус вместо теб.“
Вратата се отваря с трясък и пазачът излайва: „Излизай!“ и ние се озоваваме в светлината на сутрешното слънце. Без окови. Престъплението - простено. Чудим се: Но какво всъщност се случи?
Ето какво - благодатта се случи.
Автор: Макс Лукадо
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1005
