„праведният и в смъртта си има упование. И дума на време казана, колко е добра! Мъдрият син слуша бащината си поука.“ (Притчи 14:32; 15:23; 13:1)

Един вярващ баща бил в тежко състояние след претърпяна злополука. Осъзнавайки своето положение, той имал последна възможност да поговори с домашните си. „Довиждане, скъпа моя съпруго ... Дълго вървяхме заедно чрез Божията благост. Той ще ме прибере при Себе Си. До виждане, там горе ... Довиждане, сине мой ... Ти обичаш Господа, за Който са ти разказвали твоите родители. Продължавай да растеш в Неговата благодат ... Довиждане, милото ми мъниче, за наша най-голяма радост ти вече си подарила сърцето си на Господа. “ Раненият продължил: „Сбогом, Карл, ти избра широкия път. Ти не внимаваше в поучението на Словото. Ние те обичахме и продължаваме да те обичаме, но на теб казвам: „Сбогом!“ Карл хванал ръката на баща си: „Защо каза на другите „довиждане“, а на мен каза „сбогом“?“ „Трябва да разбереш. За тях съм сигурен, че ще ги видя. Но за теб? Ако продължаваш да се отвръщаш от Бога, тогава нямам надежда да те видя на онова място, където сега бивам отзован.“
Поразен, младежът коленичил при леглото, без да изпуска бащината си ръка. Борил се още миг със себе си, тогава гласът му се чул отначало плахо. Той просел от Господа да сломи безразличието му и да прости вината му.
„Сериозен ли си?“, попитал бащата, чиито сили го напускали. „Да, Бог ми е свидетел!“ „Тогава знам, че ще те чуе: Довиждане, Карл!“


http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?f=11&t=8165