Смазани тръстики и тлеещи фитили “Смазана тръстика няма да пречупи и тлеещ фитил няма да угаси.” Матей 12:20, ВЕРЕН.    Представете си, че е събота следобед през октомври. Вече сте свършили цялата домакинска работа. Следобедът лежи пред вас без никакви ангажименти. Свободните следобеди днес се срещат рядко, затова обмисляте възможностите на деня. Отваряте вестник, за да потърсите идеи. Кино? Не дават нищо хубаво. Телевизия? Винаги можете да погледате. Какво е това? Една реклама хваща окото ви...   Специална художествена изложба Смазани тръстики и тлеещи фитили събота, 14.00-16.00 ч Библиотека „Линкълн"`   Хмм... От доста време не сте ходили на хубава изложба. „Смазани тръстики и тлеещи фитили"? Сигурно е нещо свързано с природата. Освен това разходката ще ви се отрази добре. И решавате да отидете. Оставяте вестника, обличате палтото и слагате ръкавиците си.  Когато минавате през вратите на библиотеката, ви посреща застоялият мирис на книги. На гишето седи библиотекарка с коса, навита на кок. Зад ухото й има молив. Студент с раничка оставена в краката му, се взира в чекмедже от картотеката. Маса със стари броеве на списание „Лайф" привлича вниманието ви. Тъкмо посягате към един брой с Труман на корицата, когато забелязвате надпис, който ви напомня за какво сте дошли: Смазани тръстики и тлеещи фитили. Той сочи към някаква врата. Преминавате през коридор, отваряте една от двете тежки дървени врати и влизате. Стаята е уютна - не по-голяма от кабинет. Стените са покрити с рафтове, а на рафтовете са подредени книги. В камината пропуква огън и два стола с високи облегалки ви подканват да прекарате следобеда с интересна книга. Може би по-късно, си мислите.  Първо изложбата. Рисунките са разположени наоколо. Всички са в рамки. Ярки цветове. Поставени са на стативи по двойки с гръб една към друга. Прибирате ръкавиците в джоба, окачвате палтото на закачалката и се приближавате към първата картина. Прокажен човек е централната фигура на платното.  Той е приведен ниско, сякаш е гърбав. Безпръстата му ръка, обвита в дрипи, се протяга към вас, умолявайки. Парцаливата му дреха скрива цялото лице с изключение на двете, изпълнени с болка очи. Хората около прокажения са в паника. Баща е сграбчил любопитното си дете. В опита си бързо да се отдалечи, една жена се препъва. Мъж гледа гневно през рамо, докато бяга встрани. Рисунката е озаглавена с молбата на прокажения: „Ако искаш, можеш да..." Другата рисунка изобразява същия прокажен, но сцената е коренно променена. Заглавието съдържа само една дума: „Искам." Тук прокаженият е изправен и висок. Човекът гледа в собствената си протегната ръка. Тя има пръсти! Покривалото от лицето му е изчезнало и той се усмихва. Хората ги няма. До прокажения стои само един човек. Неговото лице не се вижда, но можете да видите ръката му на рамото на изцеления. „Това не е изложба за природата", прошепвате си вие, докато минавате към следващата рисунка.  Тук четката на художника е уловила жена на средна възраст, която прескача пропаст. Дрехите й са дрипави. Тялото е слабо, а лицето - бледо. Изглежда анемична. Докато протяга и двете си ръце към отсрещния край на пропастта, в очите й има отчаяние. На ръба там стои човек. Виждат се само краката, сандалите и краят на дрехата му. Под картината стоят думите на жената: „Само ако..."  Пристъпвате бързо, за да видите сцената от другата страна. Жената вече е изправена. Земята под босите крака е твърда. Лицето й цъфти от жизненост. Плахият поглед е вдигнат към полукръга от хора наоколо. До нея стои онзи, когото се е стремяла да докосне. А заглавието? Неговите думи: „Дерзай..." Следващият портрет е сюрреалистичен. Разкривено мъжко лице е завладяло цялото платно. На лилав фон се вият оранжеви коси. Лицето е издължено и разширено отдолу като круша. Очите представляват перпендикулярни отвори, в които подскачат хиляди малки зеници. Устата е замръзнала, отворена за писък. В нея забелязвате нещо странно. Тя е населена! Стотици същества, подобни на паяци, се дерат с нокти. Техните отчаяни гласове са обобщени от заглавието: „Заклевам те в Бога, недей ме мъчи!" Заинтригуван, правите крачка към картината на гърба. Там е същият мъж, но този път лицето е с правилни черти. Очите вече не са диви, а кръгли и меки. Устата е затворена, а надписът обяснява неочакваното спокойствие: „Освободен". Мъжът е приведен напред, сякаш съсредоточено слуша нещо. Поглажда с ръка брадата си. А на китката му висят разкъсани вериги. На следващия портрет оскъдно облечена жена трепери пред разярена тълпа мъже, които я заплашват с камъни. А от другата страна... Камъните лежат кротко, разхвърляни по земята. Изненаданата жена и усмихващ се човек са сами в двора, непосредствено до някакви рисунки в прахта. На едно място парализиран човек на носилка убеждава приятелите си да не се предават, докато те се взират в къща, претъпкана с хора. А на следващото платно носилката е на неговите рамене, а той изхвръква през вратата на къщата. На една картина слепец вика към равин. А на следващата се покланя на човека, към когото е викал. Из цялата галерия последователността е една и съща. Навсякъде картините са две, първата - на човек с болка, а втората - на човек със спокойствие. Снимки на състоянието „преди" и „след" някаква съдбовна среща. Сцена след сцена спокойствието измества скръбта. Смисълът побеждава страданието. Надеждата свети по-силно от раните. В средата на залата обаче стои сама една картина. Тя е различна от другите. На нея няма лица. Нито хора. Художникът е потопил четката си в древното пророчество и е нарисувал две обикновени неща - тръстика и фитил.    Смазана тръстика няма да пречупи и тлеещ фитил няма да угаси. Матей 12:20   Има ли нещо по-крехко от смазаната тръстика? Вижте прекършените тръстики по брега.  Стройното и високо някога стъбло на жилавото речно растение сега е наведено и превито. Не сте ли и вие прекършена тръстика? Отдавна ли бе времето, когато сте стояли също толкова изправени, също толкова горди? Били сте изправени и жизнени, захранвани от водите и вкоренени в речното корито на увереността. После нещо се е случило. Прекършили са ви... Нечии остри думи. Гневът на приятел. Изневярата на съпруга. Собственият ви провал. Религиозната закостенялост край вас. И вие сте наранени. Страшно сте превити. Кухото ви тръстиково стъбло, някога стройно, сега е прегънато и скрито в папура.  А тлеещият фитил на свещта... Има ли нещо по-близко до смъртта от мъждукащия фитил? Яркият някога пламък сега потрепва и загасва. Все още топъл от вчерашния порив, но без огън. Не напълно изстинал, но и далеч от горещия пламък. Отдавна ли бе времето, когато сте горели с вяра? Спомняте ли си как тогава сте осветявали пътя? После е дошъл вятърът... Студеният, острият вятър. Казали са ви, че вашите идеи са глупави. Отсекли са, че мечтите ви са прекалено възвишени. Нахокали са ви, че се изправяте срещу изпитаното от времето. Нестихващият вятър е искал да ви повали. Да, за момент (или може би цяла вечност) вие сте устоявали, но неспирните пориви са плющели върху вашия тлеещ фитил и вие сте били на косъм от тъмнината. Смазаните тръстики и тлеещите фитили. Обществото знае как да се справи с вас. То има място за повалените. Светът ще ви пречупи. Светът ще ви угаси. Но художниците и Писанието твърдят, че Бог няма да го стори. Платно след платно те рисуват нежното докосване на Създателя, който има специално място за смазаните и изморените на земята. Един Бог, който е приятел на нараненото сърце. Един Бог, който разпалва вашите мечти. Това е темата на Новия Завет. И темата на изложбата. Нека се разходим заедно из галерията. Нека помислим за моментите, когато Христос среща страдащи хора. Ще видим изпълнението на пророчеството. Ще видим как се изправят смазаните тръстики и как се разпалват мъждукащите фитили. Тази колекция е страхотна! Между другото, вашият портрет също е там. Вървете право напред. Вижте. Ето там, до стената. Точно както останалите, на статива има две платна. Но за разлика от другите те са... празни! Отдолу е вашето име. А до статива има маса с четка и бои.   Смазаната тръстика Тя стоеше уверено. На здравото стъбло с високо вдигната глава. Но това беше преди невнимателния удар, преди поройния дъжд.  Сега тя е смазана, прегъната. Отмаляла.  Търси нежни пръсти, които не чупят, а изправят.  Нуждае се от решителен допир, който не наранява, а изцелява.  Нежна мощ. Ласкава сила. Има ли такава ръка?   Невинен - Преодоляване на срама   А Исус отиде на Елеонския хълм. И рано сутринта пак дойде в храма; и всичкият народ дойде при Него; и Той седна и ги поучаваше. А Книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, хваната в прелюбодейство, и като я поставиха по средата, Му казаха:Учителю, тази жена беше хваната в самото прелюбодеяние. А Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. А Ти какво казваш? И това казаха, за да Го изпитат, та да имат за какво да Го обвиняват. А Исус се наведе надолу и пишеше с пръст на земята. Но като продължаваха да Го питат, Той се изправи и им рече:Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.И пак се наведе надолу и пишеше с пръст на земята. А те, като чуха това, се разотидоха един по един, като започнаха от по-старите; и Исус остана сам и жената, която стоеше по средата. И когато се изправи и не видя никого освен жената, Исус й каза: Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори: Никой, Господи. Исус рече: И Аз не те осъждам; иди си, и отсега не съгрешавай вече. (Йоан 8:1-11).                 И Аз не те осъждам. Йоан 8:11                       Ребека Томпсън пада два пъти от моста „Фриймънт каньон". И двата пъти умира. Първият път от разбито сърце, а вторият - от счупен врат. Тя е само на осемнайсет, когато близо до един магазин в град Каспър, щата Уайоминг двама гангстери похищават нея и 11-годишната й сестра. Те откарват момичетата на шейсет километра югозападно от мястото, на моста „Фриймънт каньон” - тясна стоманена конструкция, издигаща се на 35 метра над река Норт Плат. Мъжете зверски пребиват и изнасилват Ребека. По някакъв начин тя ги убеждава да не сторят същото със сестра й Ейми. После и двете са хвърлени от моста в тясната клисура. Ейми издъхва, падайки върху скала близо до реката, а Ребека успява да се отблъсне от една издатина и пада в дълбоката вода. Със счупено на пет места бедро с мъка стига до брега. За да запази тялото си от студа, тя се вмъква между две скали, където изчаква утрото. Но за Ребека утрото не настъпва никога. О, да, слънцето изгрява и тя е намерена. Лекарите излекуват раните й, съдът вкарва похитителите в затвора. Животът продължава, но утрото никога не настъпва. Настъпва нощта на нейния ужас.  Тя не успява да излезе от пропастта. И през септември 1992 г., деветнайсет години по-късно, тя се връща на моста. Въпреки умоляванията на своя приятел, Ребека вдига сто и десет километра в час по шосето към река Норт Плат. Заедно с двегодишната си дъщеря и приятеля до себе си тя сяда на ръба на моста „Фриймънт каньон" и заплаква. През сълзи разказва историята. Мъжът не иска детето да вижда майка си да плаче и го отнася до колата. Точно в този момент чува плясък във водата. Тогава Ребека Томпсън умира за втори път. Слънцето никога не изгрява в нейната черна нощ. Защо? Какво скрива светлината в нейния свят? Страхът? Навярно. Тя свидетелства против мъжете, като ги разпознава в съдебната зала. Един от убийците я дразни, като се ухилва и прокарва пръст по гърлото си. В деня на смъртта й двамата са пуснати условно. Навярно страхът от повторната среща е бил твърде голям.  Може би гневът? Гняв срещу насилниците? Или срещу условната присъда? Гняв срещу самата себе си заради безбройните кошмари? Или срещу Бога заради пропастта, която става все по-дълбока, нощта, която става все по-черна? Заради утрото, което не идва? Вината? Според някои, да. Независимо от привлекателната усмивка и приятния характер на Ребека, приятелите й разказват как тя така и не успява да превъзмогне грозния факт, че за разлика от малката си сестра е оцеляла. Дали е срамът? Всички, които познава, и още хиляди, които не познава, коментират унизителните подробности на нейната трагедия. Клеймото е дълбоко изрязано от вестникарското мастило на всяко заглавие. Била е изнасилена. Опозорена. Опитайте се като нея да надживеете и да надмогнете спомена... Тя никога не успява. Така деветнайсет години по-късно Ребека се връща на моста. Пропастите на позора стават все по-дълбоки. Клисури от несекваща вина. Стени, обвити в зеленото и сивото на смъртта. Непрестанно ехо от писъци. Запушете с ръце ушите си. Наплискайте лицето си с вода. Спрете да гледате назад. Опитайте се с всички сили да надбягате вчерашните трагедии. Техните пипала са по-дълги от надеждата ви. Те ви връщат обратно на моста на скърбите, за да преживеете срама отново и отново. Ако грешката беше ваша, всичко щеше да е различно. Ако вината беше ваша, щяхте да се извините. Ако рухването в пропастта бе по ваша вина, можехте да направите нещо. Но вие не сте доброволец, а жертва. Понякога позорът ви не се вижда. Блъскани сте към дъното от съпруг, който злоупотребява с вас. Тормозени от извратен родител. Прелъстени от безпринципен началник. Никой друг не знае. Но вие знаете. И това е достатъчно. Понякога позорът е явен. Заклеймени от развод, който не сте желали. Осквернени от болест, която не сте очаквали. Белязани от недъг, за който нямате вина. И независимо дали срамът е реалност в очите на другите, или е скрит единствено в мислите ви, трябва да се справите. Вие сте дамгосани. Може би сте разведен, инвалид, сирак, заразен със СПИН... Скрит или явен, позорът винаги носи болка. И докато не справите с него, той няма да се махне. Докато не получите помощ, утрото никога няма да настъпи. Няма да се учудите, ако кажа, че жени като Ребека Томпсън и мостове, като „Фриймънт Каньон" има във всеки град. И в Библията също има. Толкова много, че сякаш страниците на Писанието са съшити от техните истории. Срещали сте много от тях. Всички те добре познават твърдото дъно на пропастта на позора. Но има една жена, чийто разказ въплъщава всички останали.  Разказ за провал. Разказ за злоупотреба. За позор. И разказ за благодат.  Ето я, жената, която стои в средата на кръга. Мъжете около нея са духовни водачи. Наричат себе си фарисеи. Самозвани пазители на морала. А другият човек, онзи с простото облекло, който седи на земята, който гледа лицето на жената, е Исус. Допреди малко Исус е поучавал. Допреди малко жената е съгрешавала. А фарисеите са решени да спрат и двамата. “Учителю, тази жена биде уловена в самото дело на прелюбодейство." (Йоан 8:4) Обвинението прокънтява в стените на двора. “Уловена в самото дело на прелюбодейство." Само думите те карат да се изчервиш. Отворени с трясък врати. Рязко придърпани завивки. “В самото дело." В ръцете. В момента. В прегръдката. “Уловена." Аха! Какво виждаме тук? Този мъж не е твоят съпруг. Облечи си някакви дрехи! Знаем как да постъпим с жени като теб!” В един миг тя е изтръгната от скритата страст и е захвърлена на откритата сцена. Докато тълпата я бута по улиците, от прозорците се подават глави. Кучета лаят. Съседите се обръщат. Градът гледа. Стиснала здраво тънка дреха около раменете си, жената прикрива своята голота. Но нищо не може да скрие срама. От този момент нататък всички ще знаят, че е прелюбодейка. Когато отиде на пазара, жените ще си шушукат. Когато минава, ще обръщат глави. Когато се изговори името й, ще си спомнят. Моралното падение не се забравя лесно. По-голямото падение обаче остава незабелязано. Постъпката на жената е срамна, но действията на фарисеите са достойни за презрение. Според закона прелюбодейството се наказва със смърт само ако двама души са видели деянието. Необходими са двама свидетели. Въпрос.  Каква е вероятността едно прелюбодейство да се извърши пред очите на двама души? Какъв е шансът не един, а двама свидетели да се натъкнат на непозволени ласки рано сутрин? Малък. Но ако се случи, почти сигурно няма да бъде съвпадение. И така продължаваме да се чудим. Колко време са надничали мъжете през прозореца, преди да нахлуят? Колко време са се спотайвали зад завесата, преди да прекрачат прага? А мъжът? За прелюбодейство трябват двама. Какво се случва с него? Възможно ли е да се е измъкнал? Доказателствата не оставят съмнения. Всичко е капан. Тя е уловена. Но скоро ще разбере, че тя не е уловът, а само стръвта. “Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. А Ти какво казваш?" (5 ст.) Доста наперен е този комитет по висша етика. Доста горди от себе си са тези радетели за праведност. Това е момент, който дълго ще помнят, утрото, когато подмамват и приклещват властния Назарянин. Ами жената? Какво, тя е без значение. Просто една пионка от играта им. А нейното бъдеще? То не е важно. А репутацията й? Кой го е грижа, че ще бъде опетнена? Тя е необходима, но и никого неангажираща част от техния план. Жената е свела поглед. Потната й коса потрепва. Сълзите капят, горещи от раната. Устните са напрегнати, зъбите стиснати. Тя знае, че е обградена. Не е нужно да вдига очи. Няма да открие съчувствие. Поглежда към камъните в ръцете им. Стиснати толкова силно, чак връхчетата на пръстите са побелели. Тя мисли за бягство. Но къде? Може да заяви, че се отнасят несправедливо. Но пред кого? Може да отрече, но е видяна. Или да помоли за милост, но у тези мъже милост няма. Жената няма накъде да се обърне. Сигурно очаквате, че Исус ще се изправи и ще въздаде заслуженото на лицемерите. Но Той не го прави. Надявате се, че ще измъкне жената и двамата ще си плюят на петите към Галилея. И това не се случва. Представяте си, че ще слезе ангел, от небесата ще долети глас или земята ще се потресе. Нищо подобно. За пореден път Неговият ход е ловък. И за пореден път посланието Му е безпогрешно. Какво прави Исус? (Ако вече ви е известно, престорете се, че не знаете и изпитайте изненадата.) Исус пише по пясъка. Той се навежда и рисува в прахта. Същите пръсти, които са издълбали Десетте заповеди на върха на Синай и са изписали предупреждението на стената на цар Валтасар, сега драскат по праха на двора. И докато пише, казва: “Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея" (7 ст.) Младите поглеждат към старите. Старите поглеждат в сърцата си. Те първи пускат камъните. След тях високомерните младежи с убеждения, взети назаем, също си тръгват.  Чува се само глухото тупване на камъни и тътренето на крака. Исус и жената остават сами. С излизането на съдебните заседатели съдебната зала се превръща в кабинет на съдията. Жената очаква своята присъда. Със сигурност ще ми дръпне една проповед. Няма съмнение, Той ще настоява да се извиня. Но съдията не отронва и дума. Главата му е наведена, сякаш все още пише по пясъка. Изглежда изненадан, когато разбира, че тя още е там. “Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?" Тя отговоря: “Никой, Господи." Тогава Исус казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и отсега не съгрешавай вече." (10-11 ст.) Ако някога сте се чудили как реагира Бог, когато се провалите, напишете тези думи в рамка и ги окачете на стената. Четете ги. Размишлявайте над тях. Пийте от тях. Застанете под тях и им позволете да измият душата ви. Или още по-добре, заведете Исус до вашата пропаст на срама. Поканете Христос да пропътува с вас разстоянието до моста “Фриймонт" на вашия свят. Оставете Го да застане до вас и Му разкажете събитията от най-черните нощи на душата си. А после слушайте.  Слушайте внимателно. Той говори. “Аз не те осъждам." И гледайте. Гледайте внимателно. Той пише нещо. Оставя послание. Но не на пясъка, а на кръста. Не с ръката Си, а с кръвта Си.  Неговото послание съдържа една дума: Невинен. Копирано от интернет