Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.12.2013 00:22 - БОЖИЯТ ЧОВЕК КОСТАДИН ТОМОВ - автор Тодор Димитров, част 1
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 312 Коментари: 0 Гласове:
0



ПРЕДГОВОР

 

"И Енох ходи по Бога и не се намери вече, защото Бог го взе" (Битие 5:24)

Беше май 1928 година, когато за първи път срещнах дядо Костадин. Тогава той живееше със семейството си на ул."Средна гора" в София. Човек с незавидно телосложение и светли очи, в които се съзираха ясно Божията любов, проницателност и доброта. Добре избръснатото му лице се украсяваше с грижливо подкастрени черни мустачки. Винаги усмихнато, то отразяваше духовната чистота и сериозност. Паралелно с неговата проповедническа работа той имаше малко магазинче за материалната издръжка на семейството си, което в този момент се състоеше от жена и три невръстни деца. Двамата му големи синове бяха вече женени и живееха отделно. В малката кухничка стояха няколко чувала, пълни с орехи. Това беше начинът, по който семейството се прехранваше. В работата вземаха участие всички, включително малките деца Христо и Верка - едни чупеха орехите, а други отделяха ядките. Спомням си, че тогава дядо Костадин взе приготвените торбички с готови ядки и заедно отидохме да ги разнесем по разни бакалски дюкяни.

Жена му, баба Костадиница, както я наричахме всички, беше винаги покорна и смирено споделяше семейните несгоди, приемайки ги за неразделна част от тяхното служение на Бога. Без ропот и огорчение, а с молитва и радост те служеха на Бога с цялото си сърце и с целия си дом. Църквата на дядо Костадин не беше само малка група, която се събираше в кухничката им, а цяла България. Понякога напускаше дома си с месеци и дори семейството му не знаеше дали е в Чирпан, Меричлери, Стара Загора или някъде от отдалечените от всяко превозно средство и изостанали в духовно отношение кътчета на България. Селата бяха едни от главните обекти за евангелизация на дядо Костадин Томов. Той дълбоко разбираше изтерзаната селска душа и знаеше как да проникне в нея. Воден изключително от Божия Дух, винаги навреме и на място пристигаше там, където нуждата то зовеше. Понякога се налагаше да остане седмици или месец на едно място. И така през служението на този съвременен светия се основаха многобройни общества и църкви из селата на Южна и Западна България. Той никога не носеше багаж или куфари при пътуване, имаше само това, което беше на гърба му, но въпреки това беше винаги чисто и спретнато облечен, понеже Божият народ посрещаше нуждите му относно храна и облекло.

Особен обект на внимание за евангелизиране от дядо Костадин бяха децата. През деня, когато възрастните трябваше да работят на полето, той събираше децата и ги учеше да пеят духовни песни. Четеше им от Книгата на живота, молеше с тях. В джобовете винаги имаше по някой бонбон или карамел, които им раздаваше, особено, когато ги срещаше за първи път. Сега много от тези деца са вече майки и бащи, а някои пастори и проповедници. Те са видимият плод от служението на Костадин Томов, скъпоценните камъни в короната му, която той, както много други светии сега носи в небесна слава. Те ще блестят вечно, както звездите на небосклона.

А българските вярващи никога няма да забравят делото и духовния подвиг на дядо Костадин Томов при изграждането и разширяването на Божието царство в нашето Отечество. Той ще остане добър пример на подражание за всички поколения български християни.

Костадин Томов 1881 - 1967

 

Дядо Костадин Томов е роден през 1881 година в село Лясковец, Асеновградско. Неговият рожден ден - първият ден от великия празник Възкресение Христово - е един знак, с който Небесният Господар е посочил Своя избраник. И мястото на раждането, Асеновградско, е също потвърждение на горната мисъл. Цялата тази област на нашата Татковина, в която се намира и прочутият Бачковски манастир, е населена с наши братя и сестри, запазили до ден днешен благочестието и чистотата на нашето православие. Господарят на живота изпраща чистите души да се родят на чисти места. Моралните закони не са като човешките - нямат земна адвокатска гъвкавост. Бъдещият духовен работник се ражда в благочестиво семейство.

Старецът беше към своя край. Зад гърба му бяха осемдесетте години. Ще затвори очи и ще отнесе в гроба една чудна тайна, една поучителна за нас святост, ще скрие от нашето материалистическо време една надежда за радост и спасение. А колко хора и днес и всякога биха искали да имат тази радост! Колко беден е оня, който е лишен от нея. Залутан сред земните миражи, той остава в отчаяние и мрак. Ето свидетелствата на дядо Костадин, неговият поверен ми разказ за чудния му живот.

- Още от детинство - заговори ми старецът - имахме вяра в Бога. Всяка вечер преди да си легнем, а лягахме всички на едно общо легло, баба с голямо благоговение (като че сега я виждам) ще запали направо от пламтящото огнище свешица и ще я залепи пред иконата на иконостаса. Нареждахме се като войници за преглед: най-напред баба (дядо бе отдавна покойник), после баща ми, майка ми и ние, децата. Всички мълчим, вперили благоговеен поглед в неясния, изтрит образ на старата икона. Баба зашепва дълга, неразбрана за нас молитва. И после метани, поклони до земята, четиридесет. Четяхме ги ние, като свивахме пръстите на ръцете си, за да не сбъркаме точния брой. Така до изморяване, до изтощаване... Баба беше много строга да отстъпим и най-малкото от вечерната служба. Това беше неотстъпно всяка вечер. А беше току-речи цяла литургия. Така с вярата в Бога, като изпълнявахме строго реда на православната бащина вяра, течеше нашият простичък праведен живот.

Поотраснах аз, ето ме вече на 7-8 години. Училище трябваше, много исках да уча. А училище няма. Хората простички, неуки, никой от селото не можеше да напише нито една буква. Идваше бирник и на графата, дето пише "подпис", цяла колонка мастилени петна от напуканите палци. Баща ми ме изпрати да уча в близкото село Яворово, пет километра от нас. Но и тамошното училище не стигаше до четвърто отделение, поради което бях принуден да се преместя в съседно село Асеново, Станимъшко. Там завърших началното си образование.

През тази година баща ми беше кмет. Но както и съселяните си, бе също неграмотен. Иначе беше буден, природно надарен. Изкарваше прехраната ни с търговия. Имаше дюкян с всякаква стока, необходима за скромните, ограничени тогавашни нужди: месо, мляко, сирене, колониал. Бакалницата от това време беше един миниатюрен сегашен ЦУМ. Макар и в малко количество, намираха се за Продан дори неща, малко познати сега - изсушени октоподи, рожкови, кокосови орехи и какво ли не. Към бакалницата беше прикрепена кръчмата - баща ми беше и кръчмар. Цял ден отсам в дюкянчето звъняха везните и тропаха почернелите грамове, а отвън, в опушената от гъст тютюнев дим тясна миризлива кръчмица, ехтяха песните, гърмяха виковете, плющяха мазни карти.

Казах, баща ми беше неграмотен. На вратата между бакалницата и кръчмата се клатеше с тъп звук цял сноп четули-рабоши. Със завързаното на същия гвоздей касапско ножче настойчиво, с остър внимателен поглед, татко дялаше, режеше, чистеше щърбовете. С този дървен тефтер той водеше справедливо и безгрешно сметките на всички семейства в селото.

Един ден баща ми ме повика: "Костадине, я ела малко насам!". Това беше наскоро след завършването на моето образование - четвърто отделение. По сериозното му изражение разбрах, че има нещо много важно за казване.

- Костадине, слушай синко, - продължи баща ми - оня ден, тук беше и ти, идва околийският началник със своите хора. Като влизаше в дюкяна, ръкавът му се закачи и раздрънка четулите-рабоши. "Бре Тома, ха-ха - хвана се за корема и се разсмя началникът - каква е тая турска работа, бре! То и козите пишат букви с краката си по снега, а ти още на рабош смяташ. Я слушай, това е стара работа, не е за сегашното време, срамота е. Научи ти сметка грамотна -с букви, с цифри, с книга-тефтер, търговски, точен. А рабошите събери и в огъня! Разбра ли? Следният път като дойда, искам да видя тефтерът да стои тук на тезгяха."

- Та, Костадине, синко, гледам те, пишеш по тетрадките, по стените, почерк имаш. Утре ще те пратя на Станимъка (сега Асеновград). Книжарница имало там, ще питаш хората къде е. Ще купиш един бакалски тефтер, за сметки ще кажеш. Запомни добре. Ще ми водиш хесапа. Големичък си, синко, пари харчих за образованието ти - четвърто отделение! Не е малко. И в Станимъка колко души имат четвърто отделение? Ха сега да те видя.

Сторих както баща ми нареди. Купих тефтер и станах касиер-счетоводител на бащината си търговия. Селяните се научиха за моята грамотност и всеки ден, както пред лекарски кабинет, чакаха по двама, по трима. "Костадине, разписка за дърва ми направи", "Костадине, продавателно писмо ми съчини". На всички даром, разбира се, по съседски. Така в търговски, земеделски и домашни работи вървеше нашият живот.

Дойде 1900 година, когато трябваше да отивам войник. В тази година имаше закон - повиканите за военна служба да теглят жребие за освобождаване

. На всяко село се даваше по един или по два такива билета, изтеглянето на които се смяташе за голям късмет, нещо като лотариен билет с голяма печалба. По Божия воля билетът се падна на мен. Завърнах се в село много радостен. Трябваше само да плащам военен данък - 30 лева годишно. По тогавашен обичай, след освобождаване от военна служба идваше реда на годеж и сватба. Изборът на невеста или младоженец беше абсолютно законно право на родителите - най-вече на бащата. Така баща ми ме сгоди за непознато момиче от селото ни. Ожениха ме също без да ме питат харесвам или не харесвам бъдещата си другарка.

Поисках да се отделя от баща си, да си създам отделно свое домашно огнище. Майка ми, която беше ангелска душа по характер, се примири с намерението ми. Баща ми обаче взе строго становище:

- Отдели се, Костадине, напусни ме в тежката ми работа, но да знаеш, нищо не ще ти дам! Иди, където искаш и там гладувай по чуждите къщи!

- Бог ще ми даде подслон и храна - отговорих аз. Но един грях сторих аз тогава към своя добър родител, един тежък грях, за който дори и сега, когато прескочих осемдесетте години, си мисля притиснат от разкаяние. Но какво можех да сторя тогава, когато с моята другарка нямахме дори един хляб за вечеря, дори една счупена керемида за подслон? А баща ми, с когото дружно работих, беше богат. Същата година в хамбара си имаше стотици крини жито. И аз в отчаянието си, на излизане от бащиния си двор, влязох в хамбара и без позволение от баща си отгребах 15 крини жито. Този голям грях сторих аз. Дано Бог не ми го вмени в часа, когато ще трябва да давам ответ за целия си живот.

Нямахме с моята другарка подслон да се приберем -безпомощни кръгли бедняци. Но ето, Божията ръка се протегна към нас в този час. Дойдоха дядо и баба -родителите на жена ми .

- Синко Костадине, дъще, елате да живеете при нас. Сами сме, стари сме, без млад човек не можем вече. (Те бяха по на осемдесет години.)

Но аз имам баджанак - съпруг на голямата сестра на жена ми. Нали трябва да попитам най-напред него, мисля си. Защо да съм натрапник в чужд дом, накриво да ме гледат своите? Попитах го:

- Искаш ли да отидеш при старите да ги гледаш?

- Не, имам си къща, нямам намерение. Иди ти при тях, гледай ги, живей там. Ти си без стряха.

Тогава се съгласих да отида при старите. Заживях с хора кротки, мили и добри. А взеха да ме подрекват:

- Костадине, синко, добър, кротък, търпелив, послушен си. Да ти припишем всичко, което имаме. При тебе ще умрем.

Отговорих аз на стареца:

- Не може то така, тате. Не бива, не е право. Ами баджанакът, ами това невръстно момиче? (Имаха те още една седемнадесетгодишна дъщеря.) Не, не съм съгласен. Ще се съберем, ще обсъдим, общо ще решим.

И един ден, след малък домашен съвет, разделихме всичко, по Бога. След ден-два отидохме със стария и баджанака в Станимъка, подписахме и узаконихме спогодбата. Всички останахме доволни един от друг. Така заживяхме с моята другарка на новото място, между нови за мене, но любещи хора.

1905 година. Вече ни се народиха деца - три момичета. Животът ни охолен, имахме имот - 60 декара ниви, 15 декара лозя, двуетажна къща, покъщнина. Щастливи, много щастливи бяхме под благата Божия ръка. Децата поотраснаха и трябваше да помислим за образованието им. Не исках да им оставям в наследство нашата селска слепота. И взехме решение с моята другарка да се преселим в града, в Станимъка. Но я да попитам баща ми! Бащиния си съвет, макар да бях и аз баща, не пренебрегвах. Съвестно ми беше да не знае баща ми какво съм решил. Беше есента на 1909 година, събота вечерта. Хората се бяха прибрали по домовете си. Къщата се беше смълчала. Аз влязох -баща ми миеше последните чаши от тезгяха.

- Татко, решил съм да се изселя от това село. В Станимъка ще отида. Отраснаха децата, слепи не искам да ги оставя. Родител си ми, живот си ми дал на тази земя, почитам те, дойдох с поклон съвет от тебе да получа.

Баща ми беше умен, разсъдлив и спокоен човек. Остави си работата. Подпря се на тезгяха, затвори очи и мълча, мълча, стори ми се повече от час. Мълчах и аз, навел глава, като пред съдия. Ще ме нахока ли, ще ме разубеди ли, ще ме насърчи ли? Каквото изрече той, моят баща, това ще сторя, колкото и да не искам да бъде така. О, като че ли цяла година стоях там, очаквайки съдбоносните бащини думи! Най-после татко се помръдна, вдигна глава и впери в мен поглед. В очите му забелязах топлота и обич: - Синко Костадине, не си намислил лошо. И на мене ми дотегна този кръчмарски селски занаят. Нали виждаш - от сутрин до петляно време вечер на крака. Бягай и на пияни хора угаждай. Някои пищови вадят. Ще се махна и аз. Но слушай, синко - ти в Станимъка. Сестра ти в София, брат ти в казармата, аз също някъде. Ще се разпилеем, ще отслабнем, ще се стопим в това човешко море. Почакай, искам пак да сме заедно един до друг, да се крепим, да си помагаме. Днес е събота, утре неделя. В понеделник ще тръгна за София. Като се върна, ще ти кажа какво съм намислил.

Каквото рече, баща ми го стори. В четвъртък се върна и веднага ме повика.

- Синко, аз купих къща в София, голяма е - за мене и тебе.

Веднага след нашия разговор татко взе от един търговец от Бачково 12 000 лева и ги изпрати телеграфически в София. Той имаше тогава дамазлък 300 кози, през лятото ставаха една-две хиляди. Търговецът ги взе. Аз също така имах 120 кози и 30 овце. Изгледах ги през зимата и пролетта ги продадох.

Лятото на 1910 година. Баща ми вдигна целия си кръчмарски инвентар и замина за София. Там пак стана кръчмар. Аз останах да прибера неговото и моето земеделие. Есента заминах и аз за София. Жената и децата останаха на село, докато намеря работа в града. Ха тук, ха там -работа трудно се намира. Отворих месарско дюкянче, но не ми провървя. След това на ул. "Гробарска" 9 (сегашна "Козлодуй") наех кръчма и гостилница. Там работих до 1911 година.

Балканската война... Макар и неслужил, без военна подготовка, взеха ме войник в 21 пехотен полк - Пловдив. Поехме за Чепеларе. На върха на планината стана голямо сражение с турците. Те отстъпиха и ние след тях с боеве стигнахме Скеча Дедегач, Узункюпрю, та чак до Булаир. Там до пролетта чахаме падането на Одрин, след което ни качиха на кораб и през Бяло море с нашия полк се намерихме на Петричка поляна. Там стана голямо сражение със сърбите. Дойде холера... Там пламна тя в нашата армия. Страшни сцени! Върви до рамото ти другар, пребледнее, затрепери, посинее и се строполи мъртъв. Настана голям страх от зараза. Всеки се боеше от собствения си другар, всеки го подозираше, всеки го отбягваше, всеки се боеше от всички. Около падналия се образуваше празнина, разбягваха се като от експлодирал в средата им снаряд.

Но аз носех на гърдите си кръста Божий. На него уповавах и не се боях от куршуми и болест. Вървим и някой пресипнал глас вика: "Вода, водица, братя!" Кой ще му даде вода? Разбягват се всички от него. На хълбока ми пълна манерка. Откачам я и право към нещастника. "На, братко, пий, ще оздравееш!" - казвам. От същата вода пия и аз. Но Бог ме пази! Не се заразих от холерата аз, не позволи Той, Светият Небесен Баща, да проникне болестният микроб в тялото ми. Не са в истината онези, които мислят, че от причастната чаша може да се разнесат болести. Не виждат те стоящият до рамото на свещеника Божий пратеник, блестящият ангел, не виждат те изгарящите от огнения му поглед микроби.

Дойде краят на Балканската война. Който оживя, тръгна за дома. Нас ни отправиха за Пловдив и ни уволниха.

Тръгнах за дома. Месец юли беше. Тъжно нещо е да се завръщаш след война. Почернял бях от студове, от глад, от нечовешки мъки. Само душата си гледах да отнеса в Родината, костите си да не оставя в чужда земя.

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 588938
Постинги: 1710
Коментари: 85
Гласове: 185
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930