Влязох в двора отпаднал, немощен. Поседях с последни сили на камъка пред къщи. Дрехите ми кални, скъсани, просяшки, изгнили. Излезе едно от децата и вика:
- Мамо, един човек седи на камъка вънка, просяк е! На прага се показа жена ми.
- Костадине, Костадине, ти ли си братко, мъжо?! - хвърли се тя, запрегръща ме. - Баща ви, бре! Какво гледате? Елате му целувайте ръка. Скоро бягайте, викайте леля си, баба си.
Ей тъй се прибрах в дома си - като чужденец, като сбъркал пътя си скитник. Но какво заварих в къщи? Жена ми болна, децата невръстни, полугладни, нивите непожънати. Паднахме същия час на молитва цялото семейство. Плакахме и се молехме със силен глас. И Бог стори чудо - жена ми скоро оздравя и се привдигна. Подредихме стопанството, ожънахме нивите. Помагаха и малките, колкото им позволяваха слабите детски ръчици. Нямахме добитък, воловете реквизирани, овцете и козите също. Принудих се да взема един катър. А той се случи един зъл, рита, хапе, човек не може да се приближи до него. Моля се на Бога да ми помогне. За всичко, каквото ми се случваше, аз не се гневях. Обръщах се винаги с молитва към Бога. И всякога получавах помощта му. Така стана и сега. Край дома ми мина военен обоз. Харесаха злосторника ми и го замениха с едно кротко и добро добиче. С него прибрахме и овършахме.
БОГ МЕ СЛЕДИ
Напуснахме селото си Лясковец и се прибрахме в софийската къща, която купихме с баща ми. По това време ни се роди друго дете - момиче. В големия град трябваше да се търси препитание. От старата, преди войната, кръчма и гостилница помен нямаше. Принудих се да наема в централния битпазар едно магазинче за зеленчук, заградено с четириетажни богаташки къщи. Там бяха малките магазинчета: вехтошарски, колониални, манифактурни, зеленчукови, месарски и какви ли не още от онова време. На същото място е изграден сегашният грамаден ЦУМ. С тази скромна търговийка започнах да печеля хляба на семейството си.
Беше към края на деня. Някои от съседите затваряха магазинчетата си, трещяха вече ролетките, тракаха ръждясали кофари. Помислих си, че е време и за мене. Точно в този момент откъм улицата се зададе един скромно, почти бедно облечен мъж. Под мишницата му една дебела книга. Не бях виждал такава дотогава. Задмина човекът всички от площадчето и право при мене. Пък за първи път го виждам, съвсем непознат. Изправи се, взе книгата с двете ръце, (видно бе, че е много тежка) подаде ми я и каза:
- На, вземи тази книга, за тебе е.
Мисля си аз: "Откъде - накъде този човек на мене книга ще ми носи?" Още се колебая да посегна ли да я взема.
- Вземи, вземи! Това е добра книга, добро ще сполучиш с нея.
- Защо ми е книга на мене, приятелю? На виж, аз тук се занимавам не с книги, а с ябълки, зеле и пипер. Какво ще я правя твоята книга?
- Вземи, вземи я, ти казвам. Ще сполучиш... Посегнах и поех книгата. А тя тежи, тежи, току-речи два килограма, че и повече. Питам човека:
- Е, ами каква е тази книга, приятелю?
- Черковна е, за Бога, за светиите, за ангелите и архангелите, за пророците пише в нея.
- Ти по-добре я дай на някой попски син тази книга. Аз съм кръчмарско чедо. Защо ми е?
Той тъй, аз тъй - не отстъпва човекът, стои, не мърда от мене. В това време ме налетя една мисъл: "Господи, защо този човек така упорито ми натрапва книгата си? Дали не го чакат дома гладни дечица и жена? Колко пъти и при мене, и при съседите е идвал някой гладен нещастник -часовник залага, дрехи от гърба съблича." Може би! И сърцето ми се нажали.
- Е, добре, приятелю, ще я взема. Колко струва?
- Четири лева.
- На ти пет - и подавам му петолевка.
- Не, четири лева струва, повече не.
Не взе това, което му предлагах, точно четири лева взе.
Занесох книгата дома. Оставих я на полицата и няколко дена не я погледнах. Но една мисъл започна да ме безпокои. "Тази книга е за тебе" - все чувам човекът да ми казва, покой не ми дава. Една вечер поех книгата от полицата. Взех да чета. Чета, а взе да ми се чете все повече и повече. Чета вкъщи вечер до късно, при тръгване на работа я взема под мишница и в свободното време чета, чета. Цялата, от кора до кора я прочетох. Имахме стара привичка, още от село останала, да си погуляваме вечер в бащината кръчма. Отказах се от тая моя слабост.
1914 година. Започнах книгата втори път отначало. Свърших четенето през месец ноември. Един ден се усамотих в размишления. Какво придобих аз от тази книга? Каква полза, какви знания ми донесе тя? Много от прочетеното аз не разбирам: сътворението на света, Мойсей, Содом и Гомор, потоп... Много неизвестни, непонятни неща. Стоя и мисля, мисля - цели три часа в съсредоточение. Точно в този момент, като че ли някой ми внуши да прочета 11 глава от Евангелие на Матея, 25 стих: "Благодаря ти, Отче, Господи на небето и земята, загдето си утаил това от мъдрите и разумните, а си го дал на младенците".
И веднага в мисълта ми: "Ще се моля Синът Божий да ми се открие. Ако не, ще захвърля тази книга, в огъня ще я изгоря." Тъй и сторих. Денем, нощем все повтарям: "Открий ми се, открий ми се." Нощно време жена ми и децата спят, а аз ставам от леглото и с часове: "Открий ми се, открий ми се..."
И една нощ, както се молех, чух на ухото си съвсем ясно и отчетливо човешки шепот: "Няма Бог! Яж, пий и умри!" Уплаших се. Всички спят. Наоколо няма никой. Събрах сили и смелост. Рекох: "Добре, това го знам. Но ти кой си? Кажи кой си?" Вместо отговор видях пред себе си силует на човешки образ - не светъл, а нечист, отблъскващ, с цвят на извадено от огън гаснещо парче желязо. "Я, това е дявол! Това е дявол! Има нечисти духове значи! Щом има дяволи, има и Бог! Бог има!" Това ме насърчи. С нови сили започнах аз пак: "Господи, открий ми се. Господи, открий ми се. Ето, даде ми се да видя врага, изяви ми Твоето присъствие..." Така цели двадесет дни непрекъснато ден и нощ се моля. Точно по това време дойде у нас един непознат дотогава за мен човек. Убеден съм, че това не беше никаква случайност, а по Божие внушение. Заговори ме той:
~ А бе, Костадине, четеш Библия, а виждам - малко я разбираш. Защо не идеш на улица "Осоговска"? Там се събират неделен ден хора - четат Библията, пеят, говорят за Бога, за светци, за пророци. Иди, иди, братко, там много неща ще научиш.
