Постинг
22.08.2020 04:00 -
ЧУКАХ НА ПОРТИТЕ НА АДА
Източник: https://www.precious-testimonies.com/testimonies/hell/i-knocked-at-hells-gate
ЧУКАХ НА ПОРТИТЕ НА АДА От: Дебра Пърсел
Пораснах в къща, а не в дом. Може би и при теб е било така. Къщата това са четири стени, които те обграждат, а вътре в това пространство царуват постоянни конфликти и болка. Няма любов ... няма прегрътки и гушкане ... от време на време някоя друга мила дума. Докато дома е изпълнен със сърдечни взаимоотношения; с мили, нежни, топли и любящи думи, целувки, смях и сигурност. Ще ми се да бях израснала точно в такъв дом, но въпреки това съм благодарна, че поне имах покрив над главата. Някои нямат дори и това.
По време на годините ми прекарани в гимназията, аз бях „благословена“ със училищен съветник - жена, която наложи на съзнанието ми, че от мен нямаше да излезе нищо. Постоянно ми се натякваше, че имах затруднения с ученето и усвояването на учебния материал.
А теб карал ли те е някой да се чувстваш тъп и малоумен? Това е една от лъжите на дявола, защото Бог те приема такъв какъвто си. Не позволявай на никой да те убеди в противното. Довери се на Бог да те постави в живота на деца, които се нуждаят да те чуят. Кажи им, че всички те са много специални за Бога и че Бог е приготвил специални неща, които трябва да изпълни в живота им. Може и да не осъзнаваш какъв ефект имат твоите окуражителни думи върху ума, върху крехката психика на едно дете.
Когато бях в 11 клас, моят крехък свят се срути напълно. Баща ми беше в болницата от известно време. Той имаше цироза на дробовете, защото беше алкохолик, въпреки че по онова време аз не знаех това. Всеки ден след училище аз отивах в болницата да го посетя. Много го обичах. Той изглеждаше ужасно, но аз молех Исус отново и отново да не му позволи да умре. Вярвах, че Исус може да подобри състоянието му. Понякога татко ми казваше: „Деби, обичам те. Съжалявам за всичко. Моля те, прости ми.“ Аз не разбирах и знаех за какво трябваше да му простя.
Баба ми, която също много обичах, рисуваше порцелан. Тя ми помогна да нарисувам кон на една чиния, за да я подаря на татко. Занесох му я и той много се зарадва на моя подарък, но не искаше да я задържи при себе си в болницата. Каза ми да я занеса в къщи и че скоро той щеше да си е у дома. Повярвах му.
На следващият ден в училище ме повикаха в канцеларията. Съветничката, която аз „уважавах“ толкова много, ми съобщи новината с най-леденият тон, който можеше: „Баща ти умря.“
Отказах да ѝ повярвам. Бях убедена, че ме лъжеше, за да ме накара да страдам: „Аз го видях вчера! Той каза, че ще се върне у дома! Не е умрял!“ Не бях на себе си и почти изпаднах в шок. „Не! Мъртъв е!“ - каза тя възможно най-студено - „Приеми факта!“
Строполих се на пода. Болката беше непоносима. Можех само да шептя: „Защо, Исусе, защо? Толкова обичах баща си! Защо? Губя всичко, което обичам.“
А ти чувствал ли си се така?
След смъртта на баща ми ... аз започнах да си мисля, че сякаш е по-добре да не обичам никого.
Минаха години. Завърших гимназия и се записах да уча в колеж. Вътре в мен обаче имаше една огромна празнина. Исках да обичам и исках да бъда обичана, но бях много уязвима и ранима. И тогава се случи нещо типично - бях привлечена от мъже, които ме малтретираха и се отнасяха зле с мен. Всичко, което аз познавах докато растях беше лошо отношение и чувствах, че не заслужавам нещо по-добро и сега, когато пораснах. Класическа лъжа на дявола. Сега вече зная това ...
Забременях и той ми каза да направя аборт. Знаех, че е грешно, но чувствах такова огромно напрежение и натиск, че не можех да му се противопоставя. Моят бъдещ съпруг ме заведе в една клиника, в Детройт, Мичигън. В приемната имаше няколко жени, които също чакаха реда си, за да направят аборт. Те се държаха така сякаш за тях това беше дребна работа и може би наистина беше, но аз изпитвах силен страх и се чувствах самотна и изоставена. Имах усещането, че се намирам на поточна линия. Не исках да убивам бебето си, но в главата ми цареше такова объркване, че не знаех какво да правя. Когато дойде и моят ред, сестрата ме заведе да се преоблека. Сърцето ми биеше до пръсване, затова отворих врата и надникнах в коридора. Измъкнах се от стаята и се опитах да избягам, но една сестра ме хвана и ме върна обратно: „Не мисля, че трябва да бягаш.“, каза тя. Процедурата беше заплатена предварително. Мисля, че помолих Исус да ми прости. Сигурна съм, че го направих по-късно и то години наред, докато някой не ми каза, че трябва да помоля Господа само веднъж и Той забравя този грях.
Сключих брак с мъжа от когото бях забременяла, само защото нямаше къде другаде да отида и към кого да се обърна, въпреки че не го обичах. Той постъпи в редиците на военно въздушните сили. Станах съпруга на военен. Изпратиха го в Тексас. Там живяхме 6 седмици. Неговото пренебрежение и лошо отношение към мен станаха още по-явни. Но скоро го командироваха в Гърция и ние прекарахме там 2 години. Той работеше към военна полиция. Мъжа ми стана още по-груб и рязък, поне когато беше близо до мен. Освен, че ме обиждаше, той започна и да ми посяга.
Изминаха две години и го командироваха отново в Щатите. Тогава забременях с първото ни дете. Роди ни се дъщеря, която нарекохме Рейчъл. След това ни се роди и син - Филип. Но преди Филип да дойде на бял свят, брака ни беше на ръба на провала. Съпруга ми си намери любовница, а аз, понеже не бях убедена, че развода е вариант, го търпях. После той завъртя нова любовна афера и този път той поиска развод. Аз отказах, но той така и така подаде документи и развода беше финализиран. Бившият ми вече съпруг изостави мен и двете ни деца, но след известно време ни посети. На пръв поглед изглеждаше, че изпитва състрадание и загриженост, като предложи да вземе децата със себе си за месец, за да мога аз да си почина. Помислих си, че това беше добра идея, но в момента, в който напуснах военната база, той попълнил документи, че съм изоставила децата си и ми ги отне.
Както много пъти преди, аз отново попитах: „Защо, Исусе, защо? Какво толкова лошо съм сторила, че да се отнасят с мен по такъв начин?“ Тогава сред целият този хаос, объркване и болка, в сърцето ми започна да покълва горчивина към Христос. Знаех, че не е правилно, но не можех да направя нищо, за да я спра.
А ти таиш ли в себе си горчивина спрямо Бога? Това е една много внимателно дирижирана атака от дявола, за да те отдели от Господа. Научих този урок по трудния начин.
Запознах се с няколко момичета и те ме въведоха в света на купоните, алкохола и секса за една нощ. Не ми пукаше за живота ми. Бившият ми съпруг беше казал, че съм буклук и най-вероятно подсъзнателно аз си мислех, че съм. Приятелката ми и аз се забавлявахме почти сяка вечер, а през уикендите се наливах с алкохол, защото нищо и никой не ме интересуваше. Нямаше значение колко много грехове извършвах, на следващият ден когато изтрезнеех, аз молех Господ Исус за прошка. Казвах Му, че съжалявах, че съм се държала така предната нощ ... казвах Му, че Го обичам и че искам помощта Му. Обяснявах Му, че се чувствах като парченце от мозайка, което никъде не пасва. „Исусе, къде ми е мястото?“, питах аз отново и отново ...
Започнах работа като барманка и станах безчувствена и студена. Псувах и не ми пукаше. Наранявах хората и не ми пукаше. Използвах мъжете и това ми доставяше удоволствие - чувствах се силна по този начин.
Моите приятелки ме представиха на една жена, която гледаше на ръка. Тя ми казваше неща, които щели да ми се случат в бъдеще и аз ѝ вярвах. Не ми пукаше и за предупрежденията в Библията, че ходенето при врачки и гредачки е мерзост и грях в очите на Бога. Бях сляпа за истината, че окултизма е вратата към света на демоните. Една вечер се прибрах много изморена от работа и си легнах рано. Около 3 часа сутринта аз се събудих изведнъж. Избиваше ме гореща пот. Откъм краката ми стояха две фигури. Разтърках очи, питайки се: „Кой е? Кой е там?“
Едната фигура беше облечена цялата в черно с качулка на главата. Другата - в бяло. Те стояха на разстояние една от друга. Фигурата в черно поклащаше глава, сякаш искаше да каже, че аз съм изгубен случай. А бялата фигура ми махаше и ми се усмихваше. Продължавах да търкам очите си в неверие, защото не бях сигурна дали наистина виждах това или просто халюцинирах. И изведнъж те изчезнаха. След няколко дни напълно игнорирах случилото се, въпреки че преживяното беше оставило в мен едно доста странно чувство.
Продължих да живея по същият бунтарски начин. Не обърнах внимание на предупреждението.
Една вечер, поради някаква причина,отидох в къщата на момичето, с което ходехме по купони, около час, час и половина по-рано, а това не беше в стила ми. Решихме да идем в Dunkin Donuts да хапнем понички. Моята приятелка имаше бутилка ром в колата си, така че в чашите с кока кола си сипахме и ром. Това беше нещо обичайно за нас, но понеже тази вечер аз шофирах, не исках да пия много алкохол. Обикновено не ми пукаше колко бях изпила когато сядах зад волана, обаче тази вечер не исках да се наливам.
Сложих си предпазния колан, напуснахме паркинга и хванахме магистралата. На първият светофар спрях на червено. Слушахме музика. Когато светна зелено, аз дадох газ и потеглих. Тогава изведнъж отнякъде изкочи автомобил с много висока скорост. Спомням си, че приятелката ми изкрещя: „О, Боже мой!“ преди той да се забие в нас ... В този момент, аз напуснах тялото си. Започнах да се спускам по един много дълъг, тъмен тунел. Цареше мрак ... пълен мрак. Някак си знаех, че съм умряла и че се носех към Ада. Беше толкова тъмно, че дори не можех да видя ръката пред лицето си. Виках и крещях: „Не искам да умра още! Не ми се умира още!“ Падах все по-надолу и по-надолу, губейки от поглед малката светлинка над главата си, която струеше от началото на тунела.
А от мрака, черни същества се опитваха да ме сграбчат. Дълги нокти ме хващаха, впивайки се в мен, като се опитваха да ме издърпат към тях. Продължавах да крещя: „Не! Не ми се умира още!“ Някои от тези същества бяха отворили гротескната си паст към мен, а други скърцаха със зъби.
Тогава започнах да умолявам Господа Исуса Христа: „Исусе, не ... не позволявай да отида в Ада! Ще се поправя! Дай ми още един шанс, моля Те! Ще се поправя!“ Умолявах и умолявах аз ...
Изведнъж тялото ми спря и сякаш пред мен проблясна светлина. Като че ли висях във въздуха. Тогава почувствах едни ръце, които започнаха да ме бутат много бързо нагоре към светлината в началото на тунела.
Следващото нещо, което си спомням беше, че се събудих в болницата. Аз бавно отворих очи и се заоглеждах наоколо, за да разбера къде се намирам. Все още се чувствах объркана. Тогава чух един полицай да казва: „О ... тази я изпуснахме! Знаете ли как се казва ... имаше ли някакъв документ в себе си?“
В този момент отворих широко очи и казах: „Не, не сте ме изгубили!“ Той чак подскочи от страх. В стаята се втурнаха сестри и доктори. Беше пълен хаос - бях цялата покрита с кръв; започнаха да вадят парчета стъкло от тялото ми; едно се беше забило точно над окото ми ... А аз само хълцах, плачейки тихичко със сърце изпълнено с
благодарност към Исуса, Който ме беше измъкнал от черната яма на Ада.
След тази лоша злополука, аз лека-полека започнах да отказвам партита, на които ме канеха. Изоставих тълпата, с която се движех и загърбих старите си приятели. Те ме питаха защо се държах по този начин и защо не исках повече да купонясвам с тях; отговарях им, че Бог ми беше дал втори шанс в живота и че не исках да го пропилея. В крайна сметка се преместих да живея на друго място и започнах да ходя на църква. Трябваше да започна да живея според Библейските принципи.
Приятелю, повярвай ми, ти не искаш да отидеш там за където се бях отправила аз. Ти може и да не получиш втори шанс, който Бог милостиво даде на мен. По-добре е да оправиш взаимоотношенията си с Господа, защото следващата улица, по която поемеш, може да се окаже, че е тази към вечността.
Ако единствената цел на живота ми е била да напиша това свидетелство, за да го прочетеш и да не отидеш в Ада, тогава благослови Бога и Му благодари. Оправи взаимоотношенията си с Него! Това е единственото, което мога да ти кажа. Благодаря ти, че прочете моята история. Ако желаеш да се свържеш с мен, можеш да го направиш като ми пишеш на следният и-мейл: nowah56@yahoo.com. АБВ НА СПАСЕНИЕТО Каква е Добрата Новина или Благата Вест на Евангелието за Исуса Христа? Тя е, че Исус Христос дойде на този свят (роди се от девица), беше разпънат на кръст, беше положен в гроб, възкръсна на третият ден и че един ден Той ще се върне отново. Това е Благата Вест!
И съвсем простичко, по детински, ще ви обесня „АБВ-то на спасението“. Единственото, което ти и аз трябва да направим е да признаем, че сме съгрешили против Бога и че имаме нужда от Спасител.
В Римл. 3:10 ни се казва: „Няма праведен ни един“
А в Римл. 3:23 четем: „Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“
Всички ние сме се родили грешници и поради тази причина, ние всички трябва да се новородим, т.е. да се родим отново духовно, за да влезем в Небесното Царство. „Заплата на греха е смърт “ (Римл 6:23). Заплата е смъртно наказание! Но ... тук идва Благата Вест - „а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ.“
Скръбта по Бога е тази, която ни води до истинско покаяние за греховете срещу праведния, справедлив Бог, след което настъпва промяната на сърцето ни. Ние обновяваме ума си, а Бог променя сърцата ни и ни възстановява, съживява ни отвътре навън. „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой.“ Това беше А-то.
Следва Б: Да повярваш в сърцето си, че Исус Христос е Господ. Да повярваш в сърцето си, че Исус Христос умря за твоите грехове, че беше погребан и че Бог Го възкреси от мъртвите.
В Римл. 10:9-10 четем: „и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите.“
И В: да призовеш името на Господа. Това означава да се довериш, да повярваш с цялото си сърце, че Исус Христос е Този, Който казва, че е. Всеки човек, от Адам, та чак до днес, който някога е живял по лицето на земята, ще преклони коляно и ще изповяда с устата си, че Исус Христос е Господ - Господ на Господарите и Цар на Царете.
Римл. 10:9-10 четем: „Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.“
Преди да прочета този силен стих - Римл. 10:13 - бих искал да кажа следното: Може би днес има някой, който трябва да посвети отново живота си на Бога. Ти си се отклонил, отдалечил си се и Господ те призовава обратно при Себе Си. Не случайно четеш тези редове. Това е така, защото днес трябва да се върнеш при Него. Бог те обича и ти Му липсаш. Бог не ти е ядосан. Той не те осъжда и те чака с отворени обятия!
Римл. 10:13: „Защото "всеки, който призове Господното име, ще се спаси".
А ако ти никога не си призовал името Господне, за да бъдеш спасен, какво чакаш? Не виждаш ли какво става по света? Защо си играеш с най-важното, съдбовно решение, което трябва да вземеш в живота си, за да имаш вечен живот? Днес е деня. Днес е спасителен ден.
Библията ни предупреждава за краткостта на живота. „Защото вие сте пара, която се явява, и после изчезва“ (Яков 4:14). Библията не ни казва да се замислим дали да повярваме някой ден, а да повярваме днес! „Днес, ако чуете Неговия глас, Не закоравявайте сърцата си“. (Евреи 4:7). Никой от нас не знае колко време имаме останало в този живот или какви ще бъдат обстоятелствата на нашата смърт. Можем да умрем по внезапен, неочакван начин, който ще попречи на предсмъртното повярване. Единственият разумен избор е да се покаем и да повярваме в Исус Христос днес.
„В благоприятно време те послушах и в спасителен ден ти помогнах. Ето сега е благоприятно време! Ето сега е спасителен ден!“ (2 Коринтяни 6:2).
Помнете и това: „Преди всичко знайте това, че в последните дни ще дойдат подиграватели, които с подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: Где е обещаното Му пришествие? защото, откак са се поминали бащите ни всичко си стои така както от началото на създанието ... Господ не забавя това, което е обещал, според както някои смятат бавенето, но заради вас търпи за дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние.“ (2 Петрово 3:3-4, 9)
ЧУКАХ НА ПОРТИТЕ НА АДА От: Дебра Пърсел
Пораснах в къща, а не в дом. Може би и при теб е било така. Къщата това са четири стени, които те обграждат, а вътре в това пространство царуват постоянни конфликти и болка. Няма любов ... няма прегрътки и гушкане ... от време на време някоя друга мила дума. Докато дома е изпълнен със сърдечни взаимоотношения; с мили, нежни, топли и любящи думи, целувки, смях и сигурност. Ще ми се да бях израснала точно в такъв дом, но въпреки това съм благодарна, че поне имах покрив над главата. Някои нямат дори и това.
По време на годините ми прекарани в гимназията, аз бях „благословена“ със училищен съветник - жена, която наложи на съзнанието ми, че от мен нямаше да излезе нищо. Постоянно ми се натякваше, че имах затруднения с ученето и усвояването на учебния материал.
А теб карал ли те е някой да се чувстваш тъп и малоумен? Това е една от лъжите на дявола, защото Бог те приема такъв какъвто си. Не позволявай на никой да те убеди в противното. Довери се на Бог да те постави в живота на деца, които се нуждаят да те чуят. Кажи им, че всички те са много специални за Бога и че Бог е приготвил специални неща, които трябва да изпълни в живота им. Може и да не осъзнаваш какъв ефект имат твоите окуражителни думи върху ума, върху крехката психика на едно дете.
Когато бях в 11 клас, моят крехък свят се срути напълно. Баща ми беше в болницата от известно време. Той имаше цироза на дробовете, защото беше алкохолик, въпреки че по онова време аз не знаех това. Всеки ден след училище аз отивах в болницата да го посетя. Много го обичах. Той изглеждаше ужасно, но аз молех Исус отново и отново да не му позволи да умре. Вярвах, че Исус може да подобри състоянието му. Понякога татко ми казваше: „Деби, обичам те. Съжалявам за всичко. Моля те, прости ми.“ Аз не разбирах и знаех за какво трябваше да му простя.
Баба ми, която също много обичах, рисуваше порцелан. Тя ми помогна да нарисувам кон на една чиния, за да я подаря на татко. Занесох му я и той много се зарадва на моя подарък, но не искаше да я задържи при себе си в болницата. Каза ми да я занеса в къщи и че скоро той щеше да си е у дома. Повярвах му.
На следващият ден в училище ме повикаха в канцеларията. Съветничката, която аз „уважавах“ толкова много, ми съобщи новината с най-леденият тон, който можеше: „Баща ти умря.“
Отказах да ѝ повярвам. Бях убедена, че ме лъжеше, за да ме накара да страдам: „Аз го видях вчера! Той каза, че ще се върне у дома! Не е умрял!“ Не бях на себе си и почти изпаднах в шок. „Не! Мъртъв е!“ - каза тя възможно най-студено - „Приеми факта!“
Строполих се на пода. Болката беше непоносима. Можех само да шептя: „Защо, Исусе, защо? Толкова обичах баща си! Защо? Губя всичко, което обичам.“
А ти чувствал ли си се така?
След смъртта на баща ми ... аз започнах да си мисля, че сякаш е по-добре да не обичам никого.
Минаха години. Завърших гимназия и се записах да уча в колеж. Вътре в мен обаче имаше една огромна празнина. Исках да обичам и исках да бъда обичана, но бях много уязвима и ранима. И тогава се случи нещо типично - бях привлечена от мъже, които ме малтретираха и се отнасяха зле с мен. Всичко, което аз познавах докато растях беше лошо отношение и чувствах, че не заслужавам нещо по-добро и сега, когато пораснах. Класическа лъжа на дявола. Сега вече зная това ...
Забременях и той ми каза да направя аборт. Знаех, че е грешно, но чувствах такова огромно напрежение и натиск, че не можех да му се противопоставя. Моят бъдещ съпруг ме заведе в една клиника, в Детройт, Мичигън. В приемната имаше няколко жени, които също чакаха реда си, за да направят аборт. Те се държаха така сякаш за тях това беше дребна работа и може би наистина беше, но аз изпитвах силен страх и се чувствах самотна и изоставена. Имах усещането, че се намирам на поточна линия. Не исках да убивам бебето си, но в главата ми цареше такова объркване, че не знаех какво да правя. Когато дойде и моят ред, сестрата ме заведе да се преоблека. Сърцето ми биеше до пръсване, затова отворих врата и надникнах в коридора. Измъкнах се от стаята и се опитах да избягам, но една сестра ме хвана и ме върна обратно: „Не мисля, че трябва да бягаш.“, каза тя. Процедурата беше заплатена предварително. Мисля, че помолих Исус да ми прости. Сигурна съм, че го направих по-късно и то години наред, докато някой не ми каза, че трябва да помоля Господа само веднъж и Той забравя този грях.
Сключих брак с мъжа от когото бях забременяла, само защото нямаше къде другаде да отида и към кого да се обърна, въпреки че не го обичах. Той постъпи в редиците на военно въздушните сили. Станах съпруга на военен. Изпратиха го в Тексас. Там живяхме 6 седмици. Неговото пренебрежение и лошо отношение към мен станаха още по-явни. Но скоро го командироваха в Гърция и ние прекарахме там 2 години. Той работеше към военна полиция. Мъжа ми стана още по-груб и рязък, поне когато беше близо до мен. Освен, че ме обиждаше, той започна и да ми посяга.
Изминаха две години и го командироваха отново в Щатите. Тогава забременях с първото ни дете. Роди ни се дъщеря, която нарекохме Рейчъл. След това ни се роди и син - Филип. Но преди Филип да дойде на бял свят, брака ни беше на ръба на провала. Съпруга ми си намери любовница, а аз, понеже не бях убедена, че развода е вариант, го търпях. После той завъртя нова любовна афера и този път той поиска развод. Аз отказах, но той така и така подаде документи и развода беше финализиран. Бившият ми вече съпруг изостави мен и двете ни деца, но след известно време ни посети. На пръв поглед изглеждаше, че изпитва състрадание и загриженост, като предложи да вземе децата със себе си за месец, за да мога аз да си почина. Помислих си, че това беше добра идея, но в момента, в който напуснах военната база, той попълнил документи, че съм изоставила децата си и ми ги отне.
Както много пъти преди, аз отново попитах: „Защо, Исусе, защо? Какво толкова лошо съм сторила, че да се отнасят с мен по такъв начин?“ Тогава сред целият този хаос, объркване и болка, в сърцето ми започна да покълва горчивина към Христос. Знаех, че не е правилно, но не можех да направя нищо, за да я спра.
А ти таиш ли в себе си горчивина спрямо Бога? Това е една много внимателно дирижирана атака от дявола, за да те отдели от Господа. Научих този урок по трудния начин.
Запознах се с няколко момичета и те ме въведоха в света на купоните, алкохола и секса за една нощ. Не ми пукаше за живота ми. Бившият ми съпруг беше казал, че съм буклук и най-вероятно подсъзнателно аз си мислех, че съм. Приятелката ми и аз се забавлявахме почти сяка вечер, а през уикендите се наливах с алкохол, защото нищо и никой не ме интересуваше. Нямаше значение колко много грехове извършвах, на следващият ден когато изтрезнеех, аз молех Господ Исус за прошка. Казвах Му, че съжалявах, че съм се държала така предната нощ ... казвах Му, че Го обичам и че искам помощта Му. Обяснявах Му, че се чувствах като парченце от мозайка, което никъде не пасва. „Исусе, къде ми е мястото?“, питах аз отново и отново ...
Започнах работа като барманка и станах безчувствена и студена. Псувах и не ми пукаше. Наранявах хората и не ми пукаше. Използвах мъжете и това ми доставяше удоволствие - чувствах се силна по този начин.
Моите приятелки ме представиха на една жена, която гледаше на ръка. Тя ми казваше неща, които щели да ми се случат в бъдеще и аз ѝ вярвах. Не ми пукаше и за предупрежденията в Библията, че ходенето при врачки и гредачки е мерзост и грях в очите на Бога. Бях сляпа за истината, че окултизма е вратата към света на демоните. Една вечер се прибрах много изморена от работа и си легнах рано. Около 3 часа сутринта аз се събудих изведнъж. Избиваше ме гореща пот. Откъм краката ми стояха две фигури. Разтърках очи, питайки се: „Кой е? Кой е там?“
Едната фигура беше облечена цялата в черно с качулка на главата. Другата - в бяло. Те стояха на разстояние една от друга. Фигурата в черно поклащаше глава, сякаш искаше да каже, че аз съм изгубен случай. А бялата фигура ми махаше и ми се усмихваше. Продължавах да търкам очите си в неверие, защото не бях сигурна дали наистина виждах това или просто халюцинирах. И изведнъж те изчезнаха. След няколко дни напълно игнорирах случилото се, въпреки че преживяното беше оставило в мен едно доста странно чувство.
Продължих да живея по същият бунтарски начин. Не обърнах внимание на предупреждението.
Една вечер, поради някаква причина,отидох в къщата на момичето, с което ходехме по купони, около час, час и половина по-рано, а това не беше в стила ми. Решихме да идем в Dunkin Donuts да хапнем понички. Моята приятелка имаше бутилка ром в колата си, така че в чашите с кока кола си сипахме и ром. Това беше нещо обичайно за нас, но понеже тази вечер аз шофирах, не исках да пия много алкохол. Обикновено не ми пукаше колко бях изпила когато сядах зад волана, обаче тази вечер не исках да се наливам.
Сложих си предпазния колан, напуснахме паркинга и хванахме магистралата. На първият светофар спрях на червено. Слушахме музика. Когато светна зелено, аз дадох газ и потеглих. Тогава изведнъж отнякъде изкочи автомобил с много висока скорост. Спомням си, че приятелката ми изкрещя: „О, Боже мой!“ преди той да се забие в нас ... В този момент, аз напуснах тялото си. Започнах да се спускам по един много дълъг, тъмен тунел. Цареше мрак ... пълен мрак. Някак си знаех, че съм умряла и че се носех към Ада. Беше толкова тъмно, че дори не можех да видя ръката пред лицето си. Виках и крещях: „Не искам да умра още! Не ми се умира още!“ Падах все по-надолу и по-надолу, губейки от поглед малката светлинка над главата си, която струеше от началото на тунела.
А от мрака, черни същества се опитваха да ме сграбчат. Дълги нокти ме хващаха, впивайки се в мен, като се опитваха да ме издърпат към тях. Продължавах да крещя: „Не! Не ми се умира още!“ Някои от тези същества бяха отворили гротескната си паст към мен, а други скърцаха със зъби.
Тогава започнах да умолявам Господа Исуса Христа: „Исусе, не ... не позволявай да отида в Ада! Ще се поправя! Дай ми още един шанс, моля Те! Ще се поправя!“ Умолявах и умолявах аз ...
Изведнъж тялото ми спря и сякаш пред мен проблясна светлина. Като че ли висях във въздуха. Тогава почувствах едни ръце, които започнаха да ме бутат много бързо нагоре към светлината в началото на тунела.
Следващото нещо, което си спомням беше, че се събудих в болницата. Аз бавно отворих очи и се заоглеждах наоколо, за да разбера къде се намирам. Все още се чувствах объркана. Тогава чух един полицай да казва: „О ... тази я изпуснахме! Знаете ли как се казва ... имаше ли някакъв документ в себе си?“
В този момент отворих широко очи и казах: „Не, не сте ме изгубили!“ Той чак подскочи от страх. В стаята се втурнаха сестри и доктори. Беше пълен хаос - бях цялата покрита с кръв; започнаха да вадят парчета стъкло от тялото ми; едно се беше забило точно над окото ми ... А аз само хълцах, плачейки тихичко със сърце изпълнено с
благодарност към Исуса, Който ме беше измъкнал от черната яма на Ада.
След тази лоша злополука, аз лека-полека започнах да отказвам партита, на които ме канеха. Изоставих тълпата, с която се движех и загърбих старите си приятели. Те ме питаха защо се държах по този начин и защо не исках повече да купонясвам с тях; отговарях им, че Бог ми беше дал втори шанс в живота и че не исках да го пропилея. В крайна сметка се преместих да живея на друго място и започнах да ходя на църква. Трябваше да започна да живея според Библейските принципи.
Приятелю, повярвай ми, ти не искаш да отидеш там за където се бях отправила аз. Ти може и да не получиш втори шанс, който Бог милостиво даде на мен. По-добре е да оправиш взаимоотношенията си с Господа, защото следващата улица, по която поемеш, може да се окаже, че е тази към вечността.
Ако единствената цел на живота ми е била да напиша това свидетелство, за да го прочетеш и да не отидеш в Ада, тогава благослови Бога и Му благодари. Оправи взаимоотношенията си с Него! Това е единственото, което мога да ти кажа. Благодаря ти, че прочете моята история. Ако желаеш да се свържеш с мен, можеш да го направиш като ми пишеш на следният и-мейл: nowah56@yahoo.com. АБВ НА СПАСЕНИЕТО Каква е Добрата Новина или Благата Вест на Евангелието за Исуса Христа? Тя е, че Исус Христос дойде на този свят (роди се от девица), беше разпънат на кръст, беше положен в гроб, възкръсна на третият ден и че един ден Той ще се върне отново. Това е Благата Вест!
И съвсем простичко, по детински, ще ви обесня „АБВ-то на спасението“. Единственото, което ти и аз трябва да направим е да признаем, че сме съгрешили против Бога и че имаме нужда от Спасител.
В Римл. 3:10 ни се казва: „Няма праведен ни един“
А в Римл. 3:23 четем: „Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“
Всички ние сме се родили грешници и поради тази причина, ние всички трябва да се новородим, т.е. да се родим отново духовно, за да влезем в Небесното Царство. „Заплата на греха е смърт “ (Римл 6:23). Заплата е смъртно наказание! Но ... тук идва Благата Вест - „а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ.“
Скръбта по Бога е тази, която ни води до истинско покаяние за греховете срещу праведния, справедлив Бог, след което настъпва промяната на сърцето ни. Ние обновяваме ума си, а Бог променя сърцата ни и ни възстановява, съживява ни отвътре навън. „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой.“ Това беше А-то.
Следва Б: Да повярваш в сърцето си, че Исус Христос е Господ. Да повярваш в сърцето си, че Исус Христос умря за твоите грехове, че беше погребан и че Бог Го възкреси от мъртвите.
В Римл. 10:9-10 четем: „и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите.“
И В: да призовеш името на Господа. Това означава да се довериш, да повярваш с цялото си сърце, че Исус Христос е Този, Който казва, че е. Всеки човек, от Адам, та чак до днес, който някога е живял по лицето на земята, ще преклони коляно и ще изповяда с устата си, че Исус Христос е Господ - Господ на Господарите и Цар на Царете.
Римл. 10:9-10 четем: „Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.“
Преди да прочета този силен стих - Римл. 10:13 - бих искал да кажа следното: Може би днес има някой, който трябва да посвети отново живота си на Бога. Ти си се отклонил, отдалечил си се и Господ те призовава обратно при Себе Си. Не случайно четеш тези редове. Това е така, защото днес трябва да се върнеш при Него. Бог те обича и ти Му липсаш. Бог не ти е ядосан. Той не те осъжда и те чака с отворени обятия!
Римл. 10:13: „Защото "всеки, който призове Господното име, ще се спаси".
А ако ти никога не си призовал името Господне, за да бъдеш спасен, какво чакаш? Не виждаш ли какво става по света? Защо си играеш с най-важното, съдбовно решение, което трябва да вземеш в живота си, за да имаш вечен живот? Днес е деня. Днес е спасителен ден.
Библията ни предупреждава за краткостта на живота. „Защото вие сте пара, която се явява, и после изчезва“ (Яков 4:14). Библията не ни казва да се замислим дали да повярваме някой ден, а да повярваме днес! „Днес, ако чуете Неговия глас, Не закоравявайте сърцата си“. (Евреи 4:7). Никой от нас не знае колко време имаме останало в този живот или какви ще бъдат обстоятелствата на нашата смърт. Можем да умрем по внезапен, неочакван начин, който ще попречи на предсмъртното повярване. Единственият разумен избор е да се покаем и да повярваме в Исус Христос днес.
„В благоприятно време те послушах и в спасителен ден ти помогнах. Ето сега е благоприятно време! Ето сега е спасителен ден!“ (2 Коринтяни 6:2).
Помнете и това: „Преди всичко знайте това, че в последните дни ще дойдат подиграватели, които с подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: Где е обещаното Му пришествие? защото, откак са се поминали бащите ни всичко си стои така както от началото на създанието ... Господ не забавя това, което е обещал, според както някои смятат бавенето, но заради вас търпи за дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние.“ (2 Петрово 3:3-4, 9)
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1005
