„От това ще познаем, че сме от истината, и ще уверим сърцето си пред Него,  относно всичко, в което нашето сърце ни осъжда; защото Бог е по-голям от сърцето ни и знае всичко.“  (1 йоан 3:19-20 )

„нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра, със сърца очистени от лукава съвест и с тяло измито в чиста вода;“  (Евр. 10:22)      

В ПРИСЪСТВИЕТО НА БОГА, НА ПУК НА САТАНА, ИСУС ХРИСТОС СЕ ИЗПРАВЯ В ТВОЯ ЗАЩИТА

Гласовете я изтръгнаха от леглото.
„Ставай, блуднице!“
„За каква жена се имаш?“
Свещеници отвориха с трясък вратата на спалнята, отметнаха завесите и я издърпаха из под завивките. Преди тя беше усещала топлината на сутрешното слънце; сега усети огнената сила на тяхното презрение.
„Как не те е срам!“
„Колко си жалка!“
„Отвратителна!“
Почти нямаше време да покрие тялото си, преди да я поведат из тесните улички. Кучета се разлаяха. Петли се разбягаха на всички страни. Жени се навеждаха от прозорците на къщите си. Майки грабваха децата си, изпречели се на пътя им. Търговци надничаха от вратите на магазините си. Ерусалим се превърна в съдилище, изразявайки присъдата си със гневни, заплашителни погледи и скръстени ръце.
И сякаш внезапното нахлуване в спалнята и процесията на срама не бяха достатъчни, че на всичкото отгоре мъжете я запокитиха точно по средата на сутрешния библейски клас.
„И рано сутринта пак дойде в храма; а всичките люде дохождаха при Него, и Той седна и ги поучаваше. И книжниците и фарисеите доведоха [при Него] една жена уловена в прелюбодейство и, като я поставиха насред, казаха Му:  Учителю, тази жена биде уловена в самото дело на прелюбодейство. А Моисей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни; Ти, прочее, що казваш за нея?“  (Йоан 8:2-5 )
Смаяните ученици стояха от едната ѝ страна; религиозните, благочестиви ищци - от другата. Те имаха своите въпроси и обвинения; а тя - провисналата си дреха и размазаното червило. „Тази жена беше уловена в самия акт на прелюбодейство.“, грачеха нейните обвинители. Уловена в самия акт. В момента. В ръцете. В страстта. Уловена в самия акт от Ерусалимския съвет за благоприличие и добро поведение. „Законът на Моисей ни казва да я убием с камъни. Ти какво казваш?“
Жената нямаше изход. Да отрече обвиненията? Бяха я хванали. Да моли за милост? Кого? Бог ли? Та, Неговите представители стискаха камъни и ръмжаха през зъби. Никой не свидетелстваше в нейна полза.
Но някой се наведе вместо нея.
Исус „се наведе на долу и пишеше с пръст на земята“ (стих 6). Ние бихме очаквали Той да се изправи, да направи крачка напред, или дори да се покачи на някаква стълба и да започне да говори. Но вместо това той се навежда. Той слезе по-ниско от всеки друг - по-ниско от свещениците, от хората, дори от жената. Обвинителите гледаха на нея от високо, презираха я. Но за да видят Исуса, те трябваше да погледнат по-ниско от нея.
Той е склонен да се наведе. Той се наведе, за да мие крака, за да прегръща деца. Наведе се, за да издърпа Петър от морето, за да се моли в градината. Той се наведе пред римския стълб на позора. Наведе се, за да носи кръста. Благодатта е Бог, Който се навежда. В нашия случай Той се наведе, за да пише в праха.
Спомняте ли си кога за първи път Неговите пръсти докоснаха пръст? Той загреба пръст и оформи Адам. И докато докосваше изсушената от слънцето земя, там, близо до жената, може би Исус е изживявал отново мига на сътворението, напомняйки си откъде сме се появили ние. Земните хора са склонни да вършат земни неща. Може би Исус написа нещо в праха в Своя собствена подкрепа.
Или в нейна? За да отклони зазяпаните очи от оскъдно облечената, току-що уловена жена, в центъра на кръга?
Нетърпението на хайката нарастваше, понеже Исус се беше навел и мълчеше. „Но като постоянстваха да Го питат, Той се изправи...“  (стих 7).
Той се надигна и се изправи с опънати рамене и високо вдигната глава. Той се изправи не, за да проповядва, защото думите, които щеше да изрече, щяха да са само няколко. Изправи се не за дълго време, защото съвсем скоро пак щеше да се наведе. Не, за да даде нареждания на последователите Си; Той не се обърна към тях. Той се изправи от името на жената. Застана между нея нея и тълпата, която искаше да я линчува и каза: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък по нея. И пак се наведе надолу, и пишеше с пръст на земята.“ (стих 7 и 8)
Тези, които я наричаха с обидни имена, млъкнаха. Камъните паднаха тежко на земята. Исус отново се зае да пише в праха.  „А те, като чуха това, разотидоха се един по един, като почнаха от по-старите и следваха до последните; и Исус остана сам, и жената, гдето си беше, насред.“ (стих 9)
Но Исус не беше приключил. Още веднъж Той се изправи и запита жената: „Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?“ (стих 10).
Леле-мале. Какъв въпрос - отправен не само към нея, но и към нас. Гласовете на осъждението стряскат и нас.
„Ти не си достатъчно добър.“
„Ти никога няма да се поправиш.“
„Провали се - отново!“
Гласовете в нашия свят.
А гласовете в главите ни! Кой е този „служител на морала“, който ни връчва повиквателна пред съда всеки път, когато се спънем? Кой ни напомня всяка наша грешка? Ама той никога ли не млъква?
Не. Защото Сатана никога не си затваря устата. Апостол Йоан го нарича „Клеветникът“: „...оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него. И чух силен глас на небесата, който казваше: защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог.“  (Откр. 12:9-10)
Ден след ден, час след час. Безмилостно и неуморно. Клеветникът гради кариера, обвинявайки ни.  Противно на изобличението на Святият Дух, осъждението на Сатана не носи покаяние или вземане на решение, а само  съжаление. Той има една цел: „Крадецът влиза само да открадне, да заколи и да погуби...“  (Йоан 10:10).       Да ограби мира ти, да убие мечтите ти и да унищожи бъдещето ти. Той е назначил орда от красноречиви демони да му помагат. Той вербува хора, които да пръскат неговата отрова. Приятели се ровят в миналото ти. Проповедници говорят само за греха, но не и за благодатта. Ами родителите? О, твоите родители. Те постоянно те карат да се чувстваш виновен: 24 часа на ден. И без значение, че вече си на възраст, ти все оше чуваш техните гласове: „Няма ли да пораснеш най-после?“ „Кога най-сетне ще ме накараш да се гордея с тебе?“
Осъждението - предпочитаният от Сатана артикул. Той ще разиграва сценария на прелюбодейката толкова често, колкото му позволите, развеждайки ви из улиците на града, клеветейки и оплювайки ви. Той ви изтипосва в центъра на тълпата и с мегафон започва да изрежда греховете  ви:
ТОЗИ ЧОВЕК БЕШЕ УЛОВЕН В АКТ НА НЕМОРАЛНОСТ... ГЛУПОСТ... НЕЧЕСТИЕ... БЕЗОТГОВОРНОСТ.
Да, обаче той няма последната дума. Исус действа вместо теб.
Той се наведе. Достатъчно ниско, за да спи в ясла, за да работи като дърводелец, за да спи в рибарска лодка. Достатъчно ниско, за да общува с мошеници и прокажени. Наведе се достатъчно ниско, за да бъде заплюван, удрян, прикован и прободен с копие. Ниско. Достатъчно ниско, за да бъде погребан.
Но след това Той се изправи. Стана от каменната плоча на смъртта върху, която беше положен. Там, в гроба на Йосиф, Той се изправи и то право в лицето на Сатана. Висок, невероятен, голям. Възвишен.
Той се застъпи за жената и накара всичките ѝ обвинители да млъкнат. Той прави същото и за теб.
Той „...е от дясната страна на Бога, и Който ходатайствува за нас“ (Римл. 8:34). Нека това проникне в съзнанието ти. В присъствието на Бога, на пук на Сатана, Исус Христос се издига в моя защита. Той поема ролята на свещеник: „и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра, със сърца очистени от лукава съвест и с тяло измито в чиста вода;“  (Евр. 10:21-22)
Чиста съвест. Чисто досие. Чисто сърце. Без обвинение. Без осъждание. Не само за нашите минали грешки, но и за грешките, които ще направим в бъдеще.
„Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях.“ (Евр. 7:25). Христос предлага едно нескончаемо, без край ходатайство в твоя полза.
Думите на благодат, изречени от Исус са по-силни от обвиненията на Сатана. 
„даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христа (по благодат сте спасени),и, като ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христа Исуса; за да показва през идните векове премногото богатство на Своята благодат чрез добрината Си към нас в Христа Исуса. Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой. Защото сме Негово творение създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“   (Еф. 2:5-10)
Ето плода на благодатта: спасен от Бога, съвъзкресен от Бога, седнал с Бога. Способни, екипирани и с цел. Сбогом, вам земни осъждения, укори и порицания: Глупав. Не дава добри резултати. Бавнонапредващ. Бъбривец. Малодушен. Скръндза. Повече обаче - не. Ти си този, който Той казва, че си: Духовно жив. На небесно място. Свързан с Бога. Знаме на милостта Божия. Любимо дете.
Това е: „преумножаване на благодатта“. ( виж: Римл. 5:20)
Сатана е оставен без думи и амуниции. „Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, Който ги оправдава?  Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайствува за нас?“  (Римл 8:33-34)
Обвиненията на Сатана са само празни дрънканици, които падат на земята като спукан балон.
Тогава защо ние все още ги чуваме? Защо ние, които сме Християни, все още чувстваме вина?
Не всяка вина е лошо нещо. Бог използва определени дози от нея, за да ни разтърси и накара да се опомним от греха. Знаем, че чувството за вина идва от Бога, когато то причинява „усърдие... себеочистване... негодувание... страх... ожидане... ревност... мъздовъздаване...“ (2 Кор. 7:11). Вината, която е от Бога, предизвиква достатъчно скръб, която ни променя.
Вината, насаждана от Сатана, от друга страна, стоварва достатъчно скръб върху ни, която обаче ни заробва. Не му позволявайте да сключи оковите си около вас.
Запомнете: „...животът ви е скрит с Христа в Бога.“ (Кол. 3:3). Когато ви погледне, Бог първо вижда Исус. На китайски думата „праведност“ се състои от два знака - изображение на агне и изображение на човек. Агнето е над човека, покрива го. Всеки път когато Бог погледне към теб, Той вижда следното: съвършеният Божий Агнец, Който те покрива. Всичко се свежда до правенето на следния избор: Ти на своя Застъпник ли се доверяваш или на своя Обвинител?
Отговорът ти предизвиква сериозни последици. Поне така стана в случая с Жан Валжан. Виктор Юго ни запознава с този персонаж в книгата си „Клетниците“. Валжан се появява още на първите страници на романа като скитник. Току-що пуснат на свобода бивш затворник на средна възраст, облечен с износени панталони и дрипаво палто; 19 години прекарани във френски затвор са го направили лош, груб и безстрашен. Четири дена той е вървял из високопланинския мраз на югоизточна Франция само, за да се убеди, че нито една гостоприемница не би го приютила, че нито една гостилница не би го нахранила. Най-сетне обаче, той почуква на вратата на един епископ.
Монсеньор Мириел е на 75. Също като Жан Валжан, и той е изгубил много. Революцията станала причина да му бъде отнето всичко ценно, освен няколко сребърни прибора - един черпак за супа и два свещника. Валжан му разказва своята история и очаква религиозният мъж да го изпъди. Но свещеникът е любезен. „Нямаше нужда да ми казваш кой си ти“, обяснява той. „Това не е моята къща - това е домът на Исуса Христа.“ След като прекарват известно време разговаряйки, свещеникът го поканва на масата, където вечерят супа и хляб, смокини, сирене и вино, използвайки сребърните прибори на свещеника.
После той посочва на Жан Валжан стаята, в която ще пренощува. Въпреки удобствата, бившият затворник не може да заспи. Въпреки добротата и любезността на свещеника, той не може да устои на изкушението. Валжан натъпква сребърните прибори в своята мешка. Свещеникът спи по време на обира, а Жан Валжан изчезва в нощта.
Обаче не стига далеч. Полицията го залавя и го отвежда обратно в дома на свещеника. Той знае, че неговото залавяне означава само едно - доживотен затвор. Но тогава нещо чудно се случва! Още преди офицерът да е обяснил престъплението, свещеникът пристъпва напред.
„О! Ето те и теб! Толкова се радвам да те видя. Не мога да повярвам, че си забравил да вземеш свещниците! Те също са направени от чисто сребро ... Моля те, вземи ги заедно с вилиците и лъжиците, които ти дадох.“
Валжан е потресен. Свещеникът отпраща полицаите и се обръща към него, казвайки: „Жан Валжан, братко мой, ти повече не принадлежиш на злото, но на доброто. Аз откупих душата ти от самият теб. Аз я вземам обратно от злите мисли и дела, и от духа на Ада, и я давам на Бога.“
Валжан трябва да избере: да повярва на свещеника или да вярва на своето минало. Жан Валжан повярва на свещеника. Той става кмет на малко градче. Построява фабрика и дава работа на бедните. Той се смилява над една умираща майка и отглежда дъщеря ѝ.
Благодатта го променя. Позволи ѝ да промени и теб! Не обръщай внимание на гласа на Сатана. Ти „имаш ходатай при Отца, Исуса Христа праведния.“ (1 Йоан 2:1). Като адвокат, Той те защитава и казва в твоя полза: „Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса...“ (Римл. 8:1). Разбра ли, Сатано?
Не беше ли това посланието на Исуса и към жената?
„Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори: Никой Господи. Исус рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.“ (Йоан 8:10-11)
Само след няколко минути дворът се опразни. Исус, жената, тези, които я нападаха - всички си заминаха. Но нека ние се помотаем още малко там. Погледнете камъните по земята, захвърлени и неизползвани. А сега погледнете към написаното в праха. Това е еднствената проповед, която Исус някога е написал. Дори и да не знаем нейните думи, аз се чудя дали пък те не се четат по този начин:
Тук се случи благодатта.

Автор: Макс Лукадо