Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.08.2015 02:50 - ВИДЯХ ОГНЕНОТО ЕЗЕРО (В АДА)!
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 877 Коментари: 0 Гласове:
0



Историята на един дървосекач от Орегон, убит по време на работа, който видял огненото езеро в Ада)
От: Томас Уелч

ГЛАВА ПЪРВА

Малко за миналото ми

Свидетелството, което ще прочетете е истинно и вярно във всяко едно отношение. Само Бог знае защо ми се случи всичко това и защо точно аз бях избран да бъда свидетел на благодатта и любовта Христова през 20 век. Аз съм толкова благодарен на Бог за всичко, което направи за мен, че моето единствено желание е да Му бъда верен и предан.

Намирам огромно удовлетворение в това да живея за Христос и да бъда свидетел за Неговата спасяваща и изцеляваща сила. Така, както Евреи 13:5-8 провъзгласява: „... "Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя" ... така щото дръзновено казваме: "Господ ми е помощник; няма да се убоя; Какво ще ми стори човек?" ...Исус Христос е същият вчера днес и до века.“

Роден съм и израстнах в Северна Алберта, Канада. Аз съм най-голямото от четирите деца на родителите ми. Баща ми почина и беше погребан на 11-ят ми рожден ден. Четири месеца по-късно умря и майка ми, оставяйки ни сираци и на грижите на други хора. Смъртта е самият край. Тя ни отнема тези, от които се нуждаем и ни разделя от онези, които обичаме най-много. Единственото, което ни остава са спомените. Нашият дом беше един щастлив дом. Няма значение колко добри и мили са другите хора, те не могат напълно да заемат мястото на истинските ти майка и татко, особено когато си бил достатъчно голям, че да си спомняш всичко за тях, което ги е правело различни от останалите. Нямам спомени родителите ми да са се карали някога. А и дори да са го правели, то никога не е ставало в присъствието на нас - децата. Сигурен съм, че те са се обичали и че са обичали и дечицата си.

Бащата на майка ми - моят дядо беше учител и Лютерантски свещеник в The Old Circuit Rider School. Всички те са били пионери в истинският смисъл на думата. Като деца, ние научихме и разбрахме какво означава думата „послушание“. Първото си причастие в Лютеранската църква ние приемахме като основна част от нашето образование.

След като майка ни почина аз отидох да живея в семейството на нейният брат - чичо Сам. Неговата съпруга се казваше леля Джулия. Тя наистина беше много фина и мила жена, и се отнасяше към мен като към свой син. Винаги ще им бъда благодарен за любовта и добротата, която и двамата показаха към мен.

Но с течение на времето ... много неща се промениха. Неведоми са пътищата Господни. В годината, в която навърших 18, мой близък приятел и съсед - Фин Брок, заедно със съпругата си, напуснаха Канада и се преместиха да живеят в Портланд, щата Орегон. Г-жа Брок беше много болнава и без съмнение те мислеха, че промяната ще се отрази добре на нейното крехко здраве.

След известно време, научихме за тях, че изведнъж станали много религиозни и че всяка вечер ходили на църква, а Г-жа Брок била изцелена чрез молитва. Чухме и много други неща, които бяха трудни за вярване, имайки предвид, че ги познавахме доста добре.

И така, след като прибрахме реколтата и сезона на вършитбата приключи, аз и един приятел решихме да отидем в Портланд, и да видим със собствените си очи за какво ставаше въпрос. Със сигурност, в този момент от живота ми, Бог е направлявал моите стъпки. Поради няколко причини аз се отнасях много критично и с неприязън към всички религии, въпреки, че сега няма да отделя време да обяснявам това подробно.

Библията ни казва: „Бог е любов“. Това го знам със сигурност, но от друга страна е много възможно човешкият ум никога да не схване големината, степентта, обхвата на Божията любов, докато не заживее с Него във вечността. На този етап от живота ми, Бог е насочвал стъпките ми към нещото, което, с всички усилия, аз се бях опитвал да избегна.
Приятелят ми и аз напуснахме Канада и се отправихме към Орегон. На 24 ноември 1923 г. пристигнахме благополучно в дома на семейство Брок.
Уверихме се със собствените си очи, че всичко, което бяхме чули се оказа истина. Те ни разказаха, че са приели Христос за свой личен Спасител и че Г-жа Брок била изцелена с молитва и вяра. Те определено бяха нови хора - един променен мъж и една променена жена!

Изслушах тяхната история, оставайки истински впечатлен. Отидох и на църква с тях. Харесах проповедника - Пастор Джон Г. Лейк. Той беше чудесен проповедник, бивш мисионер в Южна Африка, пътуващ по целият свят, прогласявайки Христовото послание на любов, сила за изцеление и освобождение от греха, робството и болестите за всички, които биха повярвали. Наистина се насладих на това, което чух и се радвах за новия живот на семейство Брок, но нищо в мен не откликна на видяното и чутото. Вътрешно бях мъртъв за Духа. Определени влияния в ранните ми тийнейджърски години бяха закоравили сърцето и ума ми. Бях стигнал до някои заключения по отношение на Бог и Библията, Лютеранската доктрина за кръщаването на деца и т.н., докато най-накрая почувствах, че ако имаше Бог, то аз съм толкова добър, колкото е и Той.

Благата вест, Евангелието, което проповядваше Д-р Лейк беше чудесно, ако разбира се беше истина, но аз не можех да повярвам, че То се отнасяше и за мен. Влиянията от миналото ми бяха твърде силни, за да ги загърбя, дори и да ми се искаше да вярвам на казаното от него.

imageimage Останах в дома на семейство Брок през зимата. Той беше главен инжинер в една дърводобивна компания - Bridl Veil Lumber Company, намираща се на Larch Mountain, на около 30 мили от Портланд. Това беше една голяма компания за сечене на дървета, която разполагаше с дъскорезница, задвижвана от пара. В нея работеха около 150 мъже. Семейство Брок имаше дом както в Портланд, така и малко помещение във фабриката.

На 1 юли 1924 г. бях нает на работа при Г-н Брок, като негов помощник. Сега ... това, което ще ви разкажа се случи в понеделник, денят, в който започнах работа във фабриката, в 13:30 часа след обяд. Режехме с трион тъй наречените „Jap squares“ и после ги спускахме по планинският поток към рендосвачката на Колубия Ривър, намираща се в Брайдъл Вейл. Около потока, който снабдяваше фабриката с вода, имаше язовир, чрез който се доставяше вода на парните котли, водоема с трупите и вода за улеите, по които се спускаше дървеният материал до Брайдъл Вейл - разстояние от четири мили надолу по планината.

Естакадата над този язовир беше на 55 фута (бел.пр. - 16.76 метра) височина над водата. Изкачих се на нея, за да оправя някои трупи, които се бяха кръстосали и не напредваха по конвейера. Изведнъж залитнах и паднах от естакадата, озовавайки се между дървените греди във водоема, който беше дълбок 10 фута (около 3 метра). Инжинерът, който стоеше в кабината на локомотива, разтоварващ дървеният материал ме видял да падам във водоема. Стоварил съм се на главата си, удряйки се в първата греда, намираща се на 30 фута (9.14 метра) под мен. След това съм започнал да се премятам от една греда върху друга, като накрая съм се озовал във водата и съм изчезнал от погледа му.

Имаше около 70 мъже, които работеха във фабриката през този ден. Според показанията на тези мъже, производственият процес бил спрян и всички, които били на разположение били призовани да се включат в търсенето на тялото ми. Търсенето продължило между 45 мин. и 1 час, като най-накрая тялото ми било намерено от М.Дж.Х. Гандърсън, който написа свое лично свидетелство, за да потвърди фактите на моето.

А сега ще опиша личното си преживяване със смъртта; нещата, които видях, чух и направих през този час докато са търсили тялото ми във водоема:
Аз бях мъртъв, доколкото на този свят му пукаше от този факт, но бях жив в един друг свят. Нямаше изгубено време. През този час, вън от тялото си, аз научих повече, отколкото някога бих научил, намирайки се във физическото си тяло. Единственото, което си спомнях беше, че паднах от естакадата върху ръба на дървената греда. Инжинерът, който работел с локомотива ме видял да потъвам във водата.
В следващият момент се озовах близо до брега на един огромен океан от огън. Изглеждаше, че е това, за което Библията ни говореше в Откровение 21:8: „... езерото, което гори с огън и жупел.“

Това е най-страховитата и ужасна гледка, която някой може да види - последната страна на Страшния съд.

Спомням си много ясно, повече отколкото всяко друго нещо, което някога ми се беше случвало, какво видях и какво стана през този час. Стоях на известно разстояние от тези палещи, необуздани, непрекъснато прииждащи талази от син огън. До където стигаше погледа ми - беше все същото - езеро от огън и жупел. Нямаше никой в него. Аз също не бях в него. Видях други хора, които някога бях познавал и които бяха умрели когато бях на 13 години. Единият беше мой чичо, починал от туберкулоза. Разпознах и едно момче, с което бях ходил на училище. То умря от рак на челюстта, причината, за който беше възпълен зъб. То беше само две години по-голямо от мен. Ние се познахме, въпреки че не разменихме и дума. И той, и чичо ми гледаха към океана от огън и изглеждаха озадачени, потънали в дълбоки мисли; сякаш не вярваха на това, което виждаха. По лицата им бяха изписани смущение и объркване.
Гледката беше толкова страховита, че думите просто не биха свършили работа. Няма как да го опиша, освен да кажа, че бяхме очевидци на Страшният съд. Няма начин да избягаш от него; няма как да се измъкнеш. Дори не се и опитваш. Това е затворът, от който никой не би могъл да избяга, освен чрез Божествена намеса. Чух се да казвам на себе си: „Ако знаех за това място, бих направил всичко, което се изисква, за да избегна идването ми тук.“ Но аз не знаех за него.

Докато тези мисли препускаха през главата ми, видях един друг мъж да се приближава и да застава пред нас. На момента вече знаех кой беше Той. Имаше силно, но състрадателно и добро лице, спокоен и безстрашен, Господарят на всичко. Беше Самият Исус.

Изпълни ме огромна надежда и аз разбрах, че отговора на проблемите ми беше тази велика и чудесна Личност, Която вървеше заедно с мен из този зандан, пълен с изгубени, объркани, обречени на съд души. Не направих нищо, за да привлека вниманието Му. Отново си казах: „Само ако може да погледне към мен и да ме забележи, Той ще ме спаси от това място, защото знае, че си нямах на представа за него. Той ще знае какво да направи.“ Исус ме подмина и на мен ми се стори, че няма да погледне в моята посока, но преди да Го изгубя от поглед, Той обърна глава и погледна право към мен. Само един поглед. Но Неговият поглед беше достатъчен.

За броени секунди аз се върнах и влязох отново в тялото си. Сякаш преминах през вратата на къща, за да вляза в нея. Чух семейство Брок да се моли минути преди да отворя очите си или да кажа нещо. Можех да чувам и разбирах всичко, което се случваше. Тогава изведнъж тялото ми се изпълни с живот, аз отворих очи и започнах да им говоря.

Лесно е да говориш и да опишеш нещо, което си видял. Знам, че огненото езеро съществува, защото го видях. Знам, че Исус е жив във вечността. Видях и Него. В Откровение Библията ни казва: „Аз Йоан ... бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, Началото и Края, каквото виждаш, напиши го в тази книга.“

Сред всички неща, които Йоан видя беше и Денят на Страшният съд. В Откровение той го описва така, както го видя: „И дяволът, който ги мамеше, биде хвърлен в огненото жупелно езеро ...“ (20:10). В 21:8 апостол Йоан е записал: „... езерото, което гори с огън и жупел.“ Това е езерото, което и аз видях, и съм напълно сигурен, че в края на тази ера, в деня на съда, всяко едно покварено нещо във вселена, ще бъде хвърлено точно в това езеро и ще бъде унищожено завинаги.

Благодаря на Бога за хората, които могат да се молят. Чух, че тази, която се молеше за мен беше Г-жа Брок. Тя каза: „О, Боже, не вземай Том; той не е спасен.“ В този момент аз отворих очи и попитах: „Какво стана?“ Не ми се губеше време; просто бях отишъл някъде и се сега се връщах от там. Скоро след това пристигна линейка и бях откаран в болницата „Добрият Самарянин“ в Портланд.
Пристигнах в болницата малко преди 6 часа вечерта и веднага бях откаран в хирургическата зала, където зашиха скалпа ми с доста шевове. После ме откараха в интензивното отделение. Наистина докторите нямаше какво повече да направят. Просто трябваше да чакат и да видят какво щеше да стане с мен. А аз, изобщо не чувствах болка. Умът ми беше бистър. Специално назначиха една сестра да стои неотлъчно до мен. На болничното легло лежах до 11:30 часа, петък.

През тези четири дни и нощи, аз бях в постоянно общение със Святият Дух. Преживявах отново събията от миналото си, както и всичко, което ми беше показано в злополучният ден - огненото езеро, Исус, Който ме погледна; видях чичо си и момчето, с което бях ходил на училище до момента, в който отново се върнах в тялото си. Присъствието на Божият Дух беше постоянно с мен и аз често говорех на глас на Господа. Святият Дух ми помогна да разплета ... да оправя своята изопачена философия, докато наистина успях да осъзная какво ми се случваше. Той ми показа всичко в миналото, което беше погрешно и неправилно, и ми помогна да подредя парченцата от мозайката, за да разбера защо е трябвало да преживея това. После започнах да питам Бога какво иска да направя в живота си; каква беше Неговата воля за мен.

„ИСКАМ ДА РАЗКАЖЕШ НА СВЕТА ЗА ТОВА, КОЕТО ВИДЯ И КАК СЕ ВЪРНА КЪМ ЖИВОТА.“

В петък сутринта изпочупеното ми тяло ми беше толкова вдървено и отекло, че аз едва можех да се движа. Тогава, някъде към 9 часа, дойде повикът на Бога. Гласът на Духа наистина може да бъде реален. Той ми каза: „Искам да разкажеш на света за това, което видя и как се върна към живота.“ Оказа се, че трябва да взема едно твърде трудно решение. Не знаех нищо за тези неща. Как тогава да кажа на всички? А и съм прикован към болничното легло и едва мога да движа дясната си ръка.

Беше настъпил най-върховният момент в живота ми. Никога няма да забравя часа на решението си. В 11:30 вече бях готов. Нямах никакви съмнения. Помолих сестрата да ме остави сам. Тя го направи неохотно, защото знаеше, че съм напълно безпомощен, но въпреки това излезе от стаята.

Тогава говорих на Божието присъствие, което беше в стаята и казах: „Господи, ако това е нещото, което искаш да направя, аз ще сторя всичко по силите си, обаче не мога да го направя, лежейки тука. Ще трябва да ме измъкнеш от това място.“

Не звучеше много като молитва, но пък говорех на Бога, посвещавайки Му се напълно сериозно. На мига, едно прекрасно чувство, като нежен бриз, докосна главата ми там където беше най-лошо наранена и се спусна през цялото ми тяло, чак до ходилата. На секундата бях изцелен от глава до пети. До леглото ми имаше куфар с дрехи, който ми бяха донесли по-рано тази седмица. Облякох се и излязох от стаята, слизайки бързо по стълбите от третият етаж на сградата на улицата за по-малко от шест минути. Сестрата не успя да се върне навреме, за да подаде сигнал за тревога.

Страхувах се, че някой можеше да ме види и да се опита насила да ме върне в болницата, понеже главата ми беше цялата бинтована, а и наистина можех да изкарам акъла на някого, но Бог беше с мен. Мой близък приятел - Пийт Бърнис, имаше печатница, която се намираше близо до болницата. Бях ходил там преди и знаех къде се намираше, затова се втурнах натам, търсейки безопастност. Пийт не остана изненадан когато прекрачих прага на печатницата. Той е бил участник в Първата Световна Война. Научил се да се моли в окопите. Беше служил и в Канадската армия под командването на британците и е бил награден с най-високата степен медали за храброст. Единственото, което ми каза беше: „Хм, виждам, че си напуснал болницата.“ Неговото „спокойствие“ наистина ми помогна много в този момент. След като разменихме няколко думи, той ми подаде ключовете на колата си и каза: „Иди у нас с колата. Аз ще се прибера с трамвая. Нямаш си напредстава как изглеждаш.“

Подкарах колата към дома му. Предизвиках бая суматоха когато влязох у тях. Там имаше няколко души и разбира се те не можеха да повярват на това, което виждаха. Но възбудата утихна доста бързо, а аз отидох в стаята на Пийт, за да се преоблека и да видя на какво приличам. Косата на темето ми беше напълно остригана и навсякъде по главата си имах шевове. Свалих всички превръзки и се опитах да вчеша това, което беше останало от косата ми. Гребенът закачи един от шевовете и той започна да кърви. Тогава чух един глас, който каза: „Ти не си изцелен.“ Вярата ми беше поставена на изпитание. Постоях така няколко минути, гледайки се в огледалото и тогава забелязах самобръсначката на Пийт. Отворих я, а с едни пинсети захващах краищата на шевовете, след което ги режех с нея. Накрая махнах всички конци. Наистина бях изцелен и това само го доказа.

Оттогава научих, че човек трябва винаги да бъде много уверен и да не се съмнява в позициите си когато го връхлетят отрицателни мисли и внушения, опитващи се да разклатят вярата му. Нашият естествен плътски ум много често ни ограбва свръхестествената победа. Вярвайте на Бога и действайте дори и да не разбирате всичко.

След като се пооправих малко, аз отидох да се видя с доктора - Д-р Брюуър, който ме посещаваше докато бях в болницата. Когато влязох в кабинета му и той ме видя, буквално скочи на крака. Изглеждаше слисан: „Човече, какво правиш тук?“ Не отговорих на този въпрос, защото и аз самият не знаех какво правя там. Той ме запита отново: „Добре ли си? Как така не си в болницата?“ Отвърнах: „Докторе, избягах. Може би в болницата все още не са разбрали, че ме няма.“ Той каза: „Разкажи ми какво се случи.“
„Докторе, Господ ме изцели и аз вече съм добре.“ Д-р Брюуър се приближи до мен, мушна ме в ребрата, за които знаеше, че бяха счупени и попита: „Не те ли боли?“ „Не.“ - отговорих аз. Казвах му истината - не изпитвах никаква болка. „Хм.“ - рече той - „Господ май наистина те е изцелил, защото съм сигурен, че ние не сме. Изминали са само четири дена, а за да зараснат счупените кости, и то ако всичко се развива както трябва, отнема от 6 седмици до 2 месеца.“ След това ме попита: „Кой махна шевовете от главата ти?“ „Аз ги махнах.“ И му разказах как го бях направил.

Разказах му и как Господ Исус беше действал с мене и как Бог ме призова да отида и кажа всичко това на света. Наред с другите неща, аз знаех, че много хора щяха да ме питат кой беше лекуващият ме лекар и това малко ме притесняваше, защото се чудех какво щеше да им отговори той. Така че го запитах: „Какво ще кажеш на хората, които ще дойдат да те разпитват за мен?“ Той отвърна съвсем простичко: „Ако казваш, че те е изцелил Бог, наистина трябва да те е изцелил Самият Той, защото аз знам, че ние не сме те излекували. Изминали са само четери дена.“ Не зная нито кой, нито колко души са посетили Д-р Брюуър и са го разпитвали за мен. Но нито веднъж не чух някой да спомене, че той е отрекъл моето свидетелство.

Следва продължение

Свидетелството достига до вас с любезното съдействие на Precious Testimonies






Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 1694623
Постинги: 3893
Коментари: 97
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031