„Чието Царство е вечно Царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват.“ (Данаил 7:27)

Било 1815 година. На остров Света Елена се разхождали двама мъже. Всеки си мислел за нещо, докато единият от двамата, не кой да е, а сам Наполеон - нарушил тишината. Той попитал своя спътник: „Какво мислите за Христос?“ Много изненадан и същевременно смутен, генерал Молотон (така се казвал спътника) отговорил: „Никога не съм се замислял по този въпрос.“ „Толкова по-зле за вас.“ - отговорил Наполеон. И тогава този, доскоро толкова могъщ мъж, който почти покорил Европа, започнал да говори за Царя на царете, за Господ Исус. „Преди почти 1800 години“, започнал заточеният крал, „Христос умрял, но Той все още е жив наред със Своето дело. Той е Единственият, Който след Своята смърт е по-жив, по-могъщ, отколкото през целия Си живот. Времето, което мени всичко, не само е почело делото на Христос, но го е и уголемило. Словото Му се проповядва в почти всички кътчета на земята и Той е обичан, и Му се прекланят. Александър Велики, Цезар, Карл Велики, аз самият, основахме могъщи царства, но на какво основахме своята власт? На насилието. Исус Христос основа Своето царство на любовта, и до този миг хиляди биха дали с радост живота си за Него.“

Действително! Така е! Човек би запитал: Как е възможно подобно нещо? Много просто, понеже всички, които са приели Исус Христос като свой личен Спасител и Господ, желаят да сторят това, което в бъдещото Христово царство всички хора ще правят, т.е. ще Му служат и Му се покоряват.