За българският читател
Самуел Уилберфорс е епископ в Англиканската църква през 19 век. Подробна информация има в Уикипедия на английски. Видението го намерих в една стара православна книжка "Китка", заедно със произведения на български поети и автори. Бях много учуден, че православните християни са имали интерес от подобно видение/сън. Освен това да преведат и препечатат нещо протестантско... Не разполагам с английския оригинал и не го намирам в мрежата, така че ако има някакви грешки, ги отнасяйте към нашите православни братя и сестри от онова време.
Както и да е, мисля че видението е класическо видение за тесния и широкия път и е много полезно, считам.
Видението

„Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ Матей 7-13,14.


Преди да заспя аз дълго бях чел Новия Завет и когато заспах, с впечатлението от това, което бях чел, сънувах сън. И такъв беше моят сън:

Сънувах че стоя на една широка поляна и от всички страни на тази поляна, по разни пътеки, много хора прекосяваха към едно място, където всички се срещаха. Още когато за пръв път погледнах, там имаше голям брой люде и все повече и повече продължаваха да прииждат непрекъснато. Хора от всички съсловия и възрасти, богати и бедни, млади и стари, болни и здрави. И аз се чудех в съня си какво събираше всички тези хора тук.

В това време на мен ми се стори, че се смесих с навалицата. И скоро открих какво правеха. Видях, че всички пътеки по които вървяха свършваха тук, пред две различни врати и те се двоумяха през коя от тези две врати да минат. Тогава, аз заедно с другите вдигнах очи към вратите и хвърлих поглед върху пътеките, които лежаха зад тях. Голям брой люде минаваха през първата врата и на мен не ми стана никак чудно, че правеха така. Защото тя стоеше широко отворена и приветстваше всеки, който избираше да мине през нея. А зад нея се простираше широк и приятен път.
Широка алея постлана с блестящ на слънцето камък се извиваше между красиви и пъстри цветя, а малко по-настрана, друга гладка алея покрита с зелена трева се извиваше между два реда разкошни дървета, от чиито зелени клони се разнасяха песните на безброй птици. Тук там под някои дървета бяха поставени скамейки, където всеки можеше да седне и да си отпочине, когато се почустваше изморен. Сочни зрели плодове разтяха до самите тях и прохладни потоци шуртяха наоколо, разливайки своите изскрящи води, така че всеки който ожаднееше, достатъчно бе само да се наведе и да утоли жаждата си. Всички по пътя изглеждаха весели и щастливи. Мъже, жени пееха и играеха. Деца беряха цветя и пъстри птици със сребърни пера и златни очи хвърчаха наоколо. Дърветата бяха целите покрити с цветове и въздуха пропит с техния аромат. Пчелите бръмчаха по цветята, слънцето сияеше, изскрящи поточета шумяха наоколо, и всичко изглеждаше весело и щастливо. И аз нито за момент не се зачудих, че толкова много хора свръщаха по този път.

Тогава аз обърнах поглед към другата врата. Колкото широка беше първата врата, толкова тази изглеждаше тясна. Тя наистина изглеждаше едва ли достатъчно широка, за да може някой да премине през нея. Защото аз видях няколко души подред, които самоуверено се отправяха към нея и се опитваха да се проврът, но тя закачаше на един дрехите, на друг месата, на трети някой вързоп и те не можеха да минат. Но беше странно, че всеки, който се опитваше с всичка сила, успяваше да се промъкне. Имаше някои едри хора, които сполучваха да се проврът, докато други много по-дребни оставаха отвън. Тогава вратата изглеждаше да става по-широка и всички спокойно минаваха през нея. С една дума, тя беше достатъчно широка за всички, които полагаха усилия да минат през нея и твърде тясна за тези, които искаха да се промъкнат без мъка.
Най-лесно минаваха децата и тези, които носеха най-малко неща със себе си. Но трудностите не се свършваха с преминаването на вратата. Пътеката бе почти толкова тясна, колкото и самата врата. Вместо гладките алеи, пъстрите цветя и блестящите слънчеви лъчи на другия път, тук пътя бе неравен и каменист и бодливи тръни разтяха от двете страни на пътеката. Имаше места, където изглеждаше да става почти съвсем тъмно, така че никой не би могъл да се опази от тръните, които разтяха наоколо. Когато видях всичко това, аз се учудих как имаше хора, които се решаваха да влизат тук вместо да избързат по широкия и лесен път.
Но като мислех това, аз случайно вдигнах очи нагоре и за голяма моя изненада видях, че върху всяка врата беше поставен надпис и аз побързах да го прочета. Над тясната врата стоеше този надпис:
„Тази тясна пътека и трънлив път извеждат пътниците към вечна светлина”.

А като се обърнах към другата врата прочетох:
„Този цветист път, който човеците желаят свършва във вечния огън”.

И като прочетох тези два надписа разбрах, че царят, който ги беше поставил е самата истина. И започнах да се чудя сега как имаше хора, които смееха да тръгват по широкия и лесен път, колкото и да изглеждаше той привлекателен. И аз се спрях да наблюдавам как ставаше това.
Най-напред видях един красив и благороден юнуша, който когато за първи път го забелязах, се държеше още за ръката на своя баща. Стария човек изглеждаше някакси загрижен и аз виждах, че той правеше тежки усилия да прекара себе си и своя син през тясната врата. Тъкмо в това време се зададе една група весели младежи и те протягаха ръце на бедното момче, погледнаха го със засмени очи и то се отскубна от ръцете на баща си и отправи с тях към широките врата. Но преди да влезе той се обърна и каза на баща си:
– Аз само малко ще повървя с тях, за да видя какво има нататък и после пак ще се върна и ще дойда с тебе.
И той тръгна по зелената алея и аз дълго го виждах и чувах как се смееше и веселеше, но той никога вече не обърна поглед назад и аз не го видях да се завърне обратно.

И като наблюдавах, аз видях още много други, които да се отбиват по същия начин. Едни защото не можеха да прокарат торба с пари а не се решаваха да я захвърлят. Други защото се бояха, като се проврът през тясната врата, да не би да скъсат хубавите си скъпи дрехи. Трети, защото тесния път изглеждаше мрачен и пуст а те искаха да берат цветя и плодове с каквито другия път бе пълен. Четвърти просто от разсеяност, а други, защото тези които бяха около тях започваха да им се подиграват и присмиват щом ги виждаха да обръщат очи към тясната врата.

Аз видях също мнозина, които минаваха през широките врата, защото след като бяха тръгнали по тесния път се бяха наболи на тръните, които разстяха там. Те изглеждаха най-сломени от всички, но те винаги обеждаваха другите да отидат през широките врата.
– Вярвайте ни и бъдете предупредени – казваха те, като показваха драскотините и раните по ръцете и лицата си – Вярвайте ни и знайте, че колкото повече се отива навътре пътеката става все по-тясна и по-мрачна и ако вие бъдете толкова безумни да влезете и вие ще искате като нас час по-скоро да излезете.

Като ги чух да говорят така, това ме накара да погледна по-внимателно този тесен път. И видях, че тези които се отправиха по него, след като влизаха вътре намираха твърде малко място за свободно движение и, че колкото се отиваше по-навътре, пътеката ставаше все по-тясна и по-тъмна. И аз чувах, как те охкаха и стенеха, когато тръните се забиваха в месата им, а едва ли имаше някой, който да остане незасегнат. Тези, които влизаха млади се движеха най-лесно напред. И въобще забелязах, че за тези, които най-усърдно си пробиваха път, последния изглеждаше не така труден и те най-малко се нараняваха. Но ако започнеше да се разтака или поглеждаше назад, той веднага нагазваше тръните. И веднъж паднал в тях, трудно беше да се освободи, защото те го дърпаха ту от едната ту от другата страна. И даже след като се освободеше, той изглеждаше да навлиза в тъмни пространства през които минаваше въздишайки, стенейки и препъвайки се като човек, който се намира в страшна скръб или бедствие. Мнозина тъй силно се изплашиха от всичко това, че се връщаха и хукваха назад, към тясната врата, която веднага широко се отваряше пред тях и безпреприядствено ги оставяше да излязат.
Сега аз бях много любопитен да видя, как свършваха тези два пътя. И като наблюдавах вървящите по тесния път, видях най-напред, че тези, които бързо и лесно напредваха, често поглеждаха в една книга, която държаха в ръцете си а после, като че ли издигаха очи към небето. Когато за първи път забелязах един да се навежда над книгата, си помислих, че сигурно ще загуби пътеката и ще нагази в тръните, но вместо това, той изглеждаше да напредва по-бързо и по-лесно от всеки друг път. И като размишлявах върху това, аз чух един от тях, че прочете гласно:
"Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми."
И като че ли в отговор на него, един друг прочете:
"Чрез твоите заповеди съм вразумен, за това мразя всеки лъжлив път."

И аз видях, че вместо пътят да става по-тесен, по-неравен и по-трънлив, той захващаше да става по-лек, по-свободен и по-широк. За тези, които бяха влезли млади, той скоро стана съвсем равен и приятен. И макар, че за другите той беше все още неравен, и тук там те нагазваха в нови трънливи пространства, при все това, те вече се движеха много по-лесно отколкото преди. Някои, които преди постоянно попадаха всред тръните от едната и от другата страна на пътеката, сега вече свободно вървяха напред, а някой като че ли летяха, тъй бързо и леко те се движеха.
Цветя също започнаха да се разцъфтяват наоколо и бодливите тръни се обърнаха в красиви, кичести рози. Зрели гроздове висяха наоколо за тези които искаха да наквасят своите загорели и напукани устни. И сладки песни на птици изпълваха въздуха. Никой вече не мислеше да се връща назад. Всички изглеждаха радостни и щастливи и само бързаха напред. И аз чувах, как някои пееха:
"Пътищата и са прищтни пътища и всичките и пътеки, мирни."
И аз видях пред тях сияеща светлина, която огряваше техния път. И когато те навлязоха в нея, аз ги изгубих от погледа си. Но техните последни думи достигаха до мене и аз разбрах, че те бяха по честити от всеки друг път. Под звуците на невидими арфи, те пееха хвалебни песни. Някои пък почти мълчеха, но и малкото, което говореха и пееха, излизаше от сърца препълнени с радост и тържество. И аз не се съмнявах, че това, което лежеше отвъд и което не можех да видя вече, беше още по-хубаво и по-дивно от това, което бях видял.

Аз едва можех да откъсна очи от тази светлина и от тези честити хора за да погледна на тези, които бяха избрали другия път. И когато направих това, моето сърце се препълни от скръб. Защото, когато погледнах по-внимателно, аз видях, че даже между първите, които изглеждаха най-щастливи едва ли имаше някой, който да беше напълно щастлив. Смеховете им замираха, колкото повече те навлизаха навътре. Цветята увяхваха веднга след като ги откъснеха, а плодовете ставаха на прах и пепел щом ги допреха до устните си. Най-скръбни от тях, бяха тези, които веднъж бяха тръгнали по другия път. Те постоянно се оглеждаха наоколо, като че ли се страхуваха от нещо, или пък лудо се втурваха напред като хора, които бягат от някоя мъчителна мисъл.
Като ги погледнах по-внимателно, аз забелязах, че тръните още висяха по тях и при всяко тяхно обръщане наново се забиваха в месата им. Мрак и печал покри лицата на тези, които бяха най-весели. А при това, те непрекъснато се нападаха и обвиняваха един други и с това още повече влошаваха положението си. И като ги видях всички тъй окояни, се чудех защо никой не помисли да се върне назад и да опита другия път.

Видях един, който се опита да се върне назад. Преди той леко и бързо бе вървял по другия път, но сега едвам се държеше на нозете си. Краката му се хлъзгаха, коленете му се поткосяваха и той изведнъж изглеждаше слаб и безсилен като малко дете и скоро той рухна на земята. Охкайки лежеше като смазан, а тези, които бяха наоколо започнаха да му се присмиват и подиграват. И аз мислех, че той никога вече не ще се изправи, когато изведнъж издигайки очи нагоре към небето, като че ли молеше за помощ, той като се препъваше и почти влачеше на колене, успя да вземе няколко крачки назад. Но веднага след това, той отново падна и заохка и замоли за помощ. Но най-сетне, нозете му като че укрепнаха и аз видях как той след упорити борби и усилия достигна вратата и въпреки голямата навалица, която се беше натрупала около нея и не го оставяше да мине, той с последни усилия успя да си пробие път и да излезе. Тогава той полетя към тясната врата и като се промуши през нея той се отправи по пътеката. Тръните изглеждаха на всяка крачка да го разкъсват и пътят изглеждаше по-мрашен от всеки друг път, но той упорито бързаше напред, като човек, който се бори за живот. И аз не свалих очи от него, докато най-сетне пътят му не стана по-лек и по-светъл.

Но останалите които не свърнаха назад, бе ужас и скръб да ги види. Непрогледна тъмнина обви техния път и един по един те потъваха в нея. Аз не можех да ги видя повече, а само чувах техните отчаяни викове и писъци. И тези писъци бяха тъй остри и тъй страшни, че мене ми се струваше че не ще мога да ги издържа повече. Но в този момент се стреснах и събудих, и видях, че съм сънувал. 

 http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?t=7368&f=151&sid=a36f3d0e4a464051a51c6fb2c4a2dadb