„Праведният и в смъртта си има дързост.” (Притчи 14:32)

От известно време имаме практиката да посвещаваме един неделен ден на нашите покойници. Всъщност, ние си спомняме за това, че сме смъртни. Евангелските църкви определят петият неделен ден преди Рождество Христово като ден на мъртвите или както сега го наричат: „Неделен ден за вечността.”

Истинската житейска мъдрост произтича от съзнанието, че сме смъртни. Сторият 120-годишен Моисей в последната си песен към Бога казва: „Научи ни така да броим дните си, че да придобием мъдро сърце.” Вместо „да броим дните си” някои превеждат: „че трябва да умрем.” Разбира се, светският човек не мисли така. Той въобще не иска да си спомни за смъртта. Всеки намек за нея е отвратителен. Разваля му настроението. Един древен гръцки мислител казва: „Защо да мисля за смъртта? Щом живея, смъртта я няма. Щом тя дойде, мене няма да ме има ...” С подобни софизми отдалеченият от Бога човек търси да намери някакво вътрешно спокойствие. Напразно.

1.       Смъртта е страшен факт.

Тя хвърля тежката си сянка върху целият ни живот. Всички софизми и опити да я обяснят като нещо природно и напълно естествено, не дават желаното вътрешно равновесие.  Миналата година през месец август стана катастрофа не далече от нашия град. Младо семейство пътувало с кола за Варна. При сблъскването с друга кола мъжът получил десетина счупвания, детето наранявания по главата, а жената починала на място. Когато ги посетих в болницата, мъжът разказа, че на идване нощували в Прага. Там жена му казала, че сънувала, как падали в някаква тъмна пропаст. И някакво мрачно предчувствие постянно ги придружавало. Това въобще е животът на всеки човек.

Странни са капризите на смъртта. Стари, болни хора се оплакват, че все още живеят, а млади и силни биват грабвани от нея. Неотдавна, само на няколко крачки от дома й, била намерена млада девойка, замръзнала в снега. Била на сватба и си прекарала много весело. След полунощ се отправила към дома си, който се намирал на края на града. Излязла силна снежна виелица и тя изгубила пътя. Намерена била замръзнала в официалният си котюм.

Наближаващата смърт винаги възбужда ужас в човеците. Това много ясно се вижда в моменти на катастрофа, злополуки, земетресения, наводнения, бомбандировки. Един младеж ми призна: „Никак не мога да бъда спокоен, като знам, че тези ръце ще бъдат ядени от червеи.”

„Смъртта е най-ужасният факт, който се изпречва, щом човек размисли за живота и неговият неотклоним път.” – пише проф. Асен Златаров. Всеобщоуважаваният френски писател Емил Зола бил безбожник. Много трагично преживял един смъртен случай в дома си, когато мъртвеца бил свален на улицата през неговият прозорец. И Зола написал: „Оттогава мисълта за смъртта е постоянно в ума ми. Цяла нощ оставяме лампата да гори в нашата спалня. Често, когато погледна жена си преди да заспя, усещам, че и тя мисли за това, за което и аз мисля. И мълчаливо се спогреждаме, понеже чувството да щадим другия не ни позволява да говорим. Ах, мисълта за смъртта е ужасна. Понякога скачам нощно време с двата крака от леглото и заставам така за миг, скован от необясним страх.”

2.       Но тук има едно странно изключение. „Праведният и в смъртта си има дързост.”

Неговото упование в Бог е такова, че му вдъхва смелост и пред идващата смърт. Йохан Албрехт Бенгел представя смъртта така: „Няколко души разговаряме в стаята. На вратата се хлопа. Викат ме. Аз отивам. А останалите продължават разговора. Ето това е смъртта. Бог ни вика.”

И защо праведният има тази чудна дързост пред смъртта?

Защото смъртта не е Господар, а слуга на Бога. Господ Исус победи греха на кръста. А смъртта Той победи чрез възкресението Си. Затова апостол Павел просто се подиграва със смъртта: „О, смърт, къде ти е жилото? О, смърт, къде ти е победата?” (1 Коринтяни 15:55). Когато Господ Исус беше арестуван, каза на похитителите си: „Ако Мене търсите, оставете тези да си отидат.” Така Той пое всичките удари, преживя ужаса, за да спести на нас всеки страх пред смъртта. Исус плати чрез страдания и борба за нас. Ето защо смъртта няма власт над праведния. Тя е негов слуга. Води го към вечността. Праведният има дързост и в смъртта, защото знае като апостол Павел да умира всеки ден (1 Коринтяни 15:31).  Разбира се, това не означава всеки ден да го носят в поглебален ковчег на гробищата. Духовните неща духовно се разбират. Всеки ден умира този, който е готов да се откаже от нещо мило и драго, който е готов на всякаква жертва в името на Спасителя. Когато Бог ни отнеме нещо скъпо и ние кажем: „Да бъде Твоято воля”, ние сме умрели по отношение на загубата. Когато си направим някакъв хубав план, а Бог го зачеркне и ни даде нещо съвсем друго, но ние не роптаем, ние сме умрели по отношение на нашия план.

Това, което най-вече ни доближава до разпнатият Христос, не са щастие и удоволствия, а изпитания и такива всекидневни умирания. Именно те ни правят годни за Божиято царство. При изграждането на Соломоновият храм не се чул никакъв удар от чук или тесла. Нямало тропот от инструментите на майсторите. Всички камъни били приготвяни и заглаждани в каменната кариера. В храма, те само били сглобявани. Така нашето умиране ни прави способни да заемем мястото си, приготвено от великият Архитект и Строител на Божията църква. Разбира се, трябва да сме готови да понесем ударите от инструментите, за да ни изгладят и отнемат това, което имаме в повече.

Праведният има дързост и в смъртта, знае, че тя го води до неговия вечен Бащин дом. Затова последните часове на вярващите в повечето случаи са преизпълнени с ликуване. Мартин Лутер получавал много заплашителни писма. В тях се отправяли закани да бъдат избити всички, които не се откажат от евангелските си убеждения. В такива случаи той заявявал: „Заплашват ни със смърт. Та това е смешна работа. Нима тези хора не знаят, че чрез нея те ще ни заведат направо при нашият Небесен Баща? Това е все едно да заплашиш някой, който ходи пеша, че ще му дадеш да язди кон.”

Големият индийски мисионер Стенли Джонс разказва: „Най-щастливият човек, който някога съм видял, беше една умираща жена. Когато се доближих до леглото й небесно сияние озаряваше лицето й. Аз коленичих до леглото. Но не можах да се моля. Не знаех какво да прося от Бог. Тя имаше всичко. Тогава тя положи ръката си върху главата ми и помоли Бог да ми даде още повече духовна сила, за да проповядвам занапред Евангелието. Почина с ликуваща радост.”

3.       Праведният.

Нека се спрем върху тази дума. Мнозина ще поклатят замислено глава. Възможно е праведният да не се бои от смъртта. Но аз не съм праведен. Кой тогава е праведен? Словото ни казва, че когато Бог погледнал от небето към човешките чада, видял, че няма нито един праведник. Тогава? За кого ни говори нашият текст? Ето, фарисеите се мислеха за много праведни и затова презираха другите.  Нима това е праведност? Не е чудно, че те приковаха Господ Исус на кръст.

Праведник това е безгрешник. Колкото по-близо идваме до Бога, толкова по-ясно ни става, колко са големи нашите недостатъци и грехове. И не друг, а пророк Исая признава, че правдата му е като нечиста дреха. (Исая 64:5). Праведен е този, който е оправдан чрез възкресението на Господ Исус Христос и измит от Неговата пролята на Голгота кръв. И неговата правда се състои в това, че той никога не се отделя от своя Спасител.

Блажени Августин е бил безпорно един от най-великите умове в Христовата църква. Той писал книги с много дълбоко религиозно и философско съдържание. Но когато умирал, накарал да напишат два стиха от Словото, които окачили пред леглото му, за да се утешава. Стиховете били: „Който има Сина, има живот.” и „Който призове името Господне ще се спаси.”

4.       Който има дързост в смъртта, е дързостен и в живота.

Това много добре знаели първите християни. За тях вярата в Господ Исус била цял подвиг и нечувана дързост. А тя се наказвала жестоко чрез зъбите на диви зверове за забавление на пустославната тълпа. Това проличава много ясно от съдбата на големият апостол Павел. Когато се явил на първото заседание на императорският съд в Рим, той се обърнал към залата, за да види кои от неговите братя и сестри са дошли. Но никой не се бил явил. Възможно е, обвзвети от панически срах, мнозина да са се изпокрили. Не е чудно голяма част да са били също задържани. Обаче апостола приел такава чудна дързост пред съда, щото можал да прогласи пред всички великите Христови спасителни истини.

През втори век много християни били затворени и очаквали да бъдат жестоко избити. Към тях видният църковен отец Тертулиан отправил следното възвание: „Победители в окови! Вие сте в дома на дявола. Той трябва да ви намери въоръжени. Вие сте откъснати от външния свят и следователно от неговата суета. Знайте, че светът е затвор. Така вие сте изведени от затвора. Вие сте в място на съхранение. Не е важно къде сте, понеже сте вън от света. В затвора духът печели повече, отколкото плътта губи. Вие вече не виждате идолопоклоннството и нищожеството на света. В затвора вие имате уединението и тишината, които Исус и пророците обичаха да търсят. Затова казваме, че сте докарани не в затвор, а в тишина. Външно вие сте заключени, обаче духът не се връзва. Той може да ходи по пътя, който води към Господ. Вярно е, че плътта се бои от меча на палача, от зъбите на звяра и от огнените пламъци, но духът побеждава.”

Заключение: Как сме ние? Какво изпитваме, когато мислим за смъртта? Чакаме Бог да дойде да вземе църквата от земята. Готови ли сме да Го срещнем?

Един проповедник пътувал през океана с параход. Направило му тъжно впечатление поведението на главния готвач, който имал срамен език и зло държание. Божият слуга го заговорил и увещавал да предаде сърцето си на Господ Исус и да стане нов човек. Готвачът отговорил: „Тъкмо това искам да направя и аз. След две години ще се пенсионирам. Тогава ще се предам на Бога и ще се покая.” Но не можал да изпълни нито едното, нито другото от обещанията си. Само шест часа след разговора готвачът получил разрив на сърцето и починал.

Млад безбожник бил на смъртно легло.  Майката изпратила да повикат пастора. Като го видял, умиращият извикал: „Махнете се! Аз нямам нужда от вашите проповеди. Аз не мисля за смъртта. Няма да умра.” В това време дошъл лекарят, повикан от бащата на болния. Умиращият прострял ръце към него и го замолил: „О, кажете ми, че няма да умра. Аз не искам да умра.” Лекарят се приближил и отговорил: „Млади приятелю, не мога да крия истината от вас. След малко вие ще бъдете при вашия Бог.” „При моя Бог ли? Та аз нямам Бог! Светът е моят бог. Аз потисках божествените впечатления от миналото. Противопоставях се на Бога и на молитвите на майка ми. Знаете ли какво ще стане с мене, ако умра? Аз ще отида в пъкъла. Вземете си думите назад. Аз не мога да умра. Не бива да умра. Не искам да умра! Тате, ти ме доведе до този път. Махнете се! Аз не искам да умра!” И цял порой от хули изригнал от устата му преди да умре. Майката припаднала, а бащата се облял в студена пот.

Колко е страшно да срещнем Бога не като Баща, а като враг!

Когато сме на концерт, виждаме как диригента вдига палката, замахва и хористите запяват прекрасна песен. Какво мислим за хора? Дали малко преди концерта диригента ги е насъбрал от улиците, поставил ги е на сцената и те веднага запяват тези чудесни песни? О, не! Дълго време преди концерта хористите са се събирали и са се упражнявали. Така е и с нас. Имаме дръзновение за вечността, когато още тук, на земятя, заучим небесните мелодии.

Пастор Симеон Попов

25 ноември 1973 г., Шумен