ВНИМАВАЙ ДА НЕ ЗАБРАВЯШ ГОСПОДА!

„Внимавай да не забравяш Господа, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството ти.” (Второзаконие 6:12)

Старият 120-годишен Моисей се прощава с народа си. 40 години той прекара в палата на голямата тогава Египетска империя и беше подготвен да стане неин управител. Но той предпочете за по-добре да страда с Божия народ, а не да има кратковременните наслаждения на греха и разбра, че позорът залади Христа е по-славен, отколкото богатствата на египетската съкровищница. И отиде не доброволно на Синайският полуостров, където пасеше овцете на своят тъст и размишляваше, докато Бог го призова отнова. През други 40 години той храбро носеше тежкия товар на своя кривовратен, упорит и опак народ, и го превърна от маса роби в организирана нация. А колко тежки разочарования му сервира този непризнателен народ. Само 40 дена Моисей прекара в планината Синай при Бога, за да получи заповедите и като се върна намери, че народа вече си беше изработил златен телец и ревеше, кланяйки се пред него: „Ето, този Бог ни изведе от етипетското робство.” Нима можеше да има по-ужасно дебелоочие и мерзост? Колко бързо народа забрави небивалото избавление през Червеното море!

1.       Човек е твърде забравящо, безпаметно същество.

Нашата памет най-напред ни напуща. Има бюра за изгубени и намерени вещи. В тях ще откриета чадъри, бастуни, чанти, шапки, дрехи. Веднъж в едно такова бюро докари детска количка с бебе, чиято майко го забравила в парка. Четох за един собственик на лека кола. Отишъл той някъде в града и паркирал колата си. Но скоро се върнал в къщи пеша. „Къде е колата?” – го запитала разтревожено жена му. „О, забравих я.” – отговорил той и побързал да отиде да я прибере. Има хора, които страдат от загуба на паметта. Един стар брат, когото много винаги съм уважавал, питаше жена си: „Кой съм аз?” Тя му отговаряше: „Ти си този и този.” „Добре, но къде живеем сега?” „У дома. Това е твоята къща.” „Но защо е моя?”,  и така той до безкрай продължавал да задава въпроси. Забравянето в такъв случай е нещастие.

Когато през миналият век граф Тишешдорф отишъл в Синайският полуостров и посетил манастира Света Катарина, обикалял из многобройните стари помещения на този единствен по рода си манастир. Но не забравял да обръща и кофите за смет. В една от тези кофи открил няколко листа от най-ценният Библейски ръкопис, тъй нареченият Кодекс Синаитикус. Забравени били тези ценности там.

Нещо многозначително е, че ние обикновено забравяме добрите, благородните прояви на нашите ближни. А оскърбленията и щетите, които са ни нанесли, винаги помним. Хубавите, приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни. Но студените дни, снежните бури, непоносимият студ през 1929 г., например, много добре помним. Като чувате как се оплакват хората от всичко, мислите, че живеят в ада. Жителите на с. Войводово се изселиха през 1950 г. в Чехословакия. Едно лице, което не можеше да се похвали с безупречно поведение като младеж и обичаше да пооткрадва каквото му паднеше, отиде да посети своите бивши съселяни в Чехословакия. Влязъл в една къща и попитал жената, която поради болест била прикована на легло: „Помниш ли ме?” „Че как да не те помня? Нали ти влизаше в нашия двор нощно време и крадеше кукуруз от хамбара ни!” – отговорила тя. Наистина ние записваме добрините, които преживяваме на пясък, а злините издълбаваме в мрамор.

2.       Но да забравим Бога, това е съдбоносно, фатално.

Ето защо Моисей предупреждава народа: „Внимавай!” Като предупредителен знак за моторните средства: Повишете вашата бдителност! Ние винаги внимаваме, нали? Но тук се налага особена осторожност. Защото опастността от забравяне е голяма. Влиянията около нас, които се стремят да отвлекат вниманието ни и да го насочат към друга посока, са многобройни и съблазнителни. Четох статистика за автомобилните катастрофи. Изтъкват се две главни причини. Първата е алкохола. Втората, не по-малко опасна, са лошите, нечисти мисли, които отвличат вниманието на шофьорите и правят човека неспособен да се предпази от изпречващата му се опастност.

3.       Какво разбираме под „опастност да забравим Бога”?

Просто преставаме да мислим за Него. Живеем, като че няма никакъв Бог. Може би си мислим, че сме християни. Но Бог не заема никакво място в нашите мисли, чувства, думи и дела. Престанали сме да се молим и да благодарим на Бога при ядене. Библията е отдавна забравена книга.

Забравили сме, че имаме душа. Не живеем за нея. Не обръщаме внимание на нейните нужди, нито се стараем да ги задоволим. Животът има две страни – земна и небесна, материална и духовна. Временна и вечна. Ние се занимаваме само със земната, материалната, временната страна на нещата. Не искаме да знаем, че душата трябва да се спаси и че само Исус Христос е Спасителят.

Забравили сме, че иде Божият съд, при който всеки ще застане открит пред Бога, за да дава отчет за живота си тук на земята.

4.       Кога най-вече забравяме Бога?

Когато допуснем вниманието ни да бъде отвлечено към друго нещо, което ни се вижда по-интересно, забавно и важно. Очи, които не се виждат скоро се забравят. Когато между нас и Бога се вмъкне нещо друго – предмет, човек или идея и пр., образът на Бога избледнява в сърцето ни и бързо изчезва.

Проповедникът на една църква помолил свой колега да го замести за службата в неделя вечерта, защото му се налагало да отсъства. Братът отишъл вечерта в църквата и тъй като не искал случайно да повтори текста на приятеля си, попитал председателя на църковното настоятелство върху каква тема е проповядвал колегата му заранта. Попитаният помислил, но не могъл да се спомни. Обърнали се тогава към диригента на хора. Но и той не можал да отговори. Дори нито един от хористите не можал да си спомни за какво се говорело в сутрешната проповед ... Ние приличаме на сито. Наливаната в него вода бързо изчезва.

Особено силна склонност към забрава проявяваме тогава, когато ни е добре, когато сме охолни, млади, силни, здрави и богати. Когато сърцето затлъстее и си мислим, че можем да минем и без вяра – Бог става излишен. Вярата в Него стои под нашето лично достойнство и високомерие. Вярата в Бога ни кара да бъдем слуги на ближните си. А ние обичаме да бъдем чорбаджии. Ненапразно в Притчи 30:8-9 се казва: „Не ми давай нито сиромашия, нито богатство; храни ме с хляба, който ми се пада; да не би да се преситя и се отрека от Теб и да кажа: „Кой е Господ?” Или да не би да осиромашея, за да открадна и употребя скверно името на моя Бог.”

Познавам болни, които даваха големи обещания пред Бога, че ще Го следват, ако оздравеят. Оздравяха. Но забравиха и обещанията си, и Бога. Най-напред пренебрегваме Бога. След това Го отхвърляме и най-накрая съвсем Го забравяме.

5.       Нека изпитаме себе си.

Знаем ли, вярваме ли, че Той е съвсем близо до нас, още по-близо и от въздуха? Знаем ли, че Той винаги ни вижда? Живеем ли като за пред Неговите очи? Когато твърде много скърбим, ние доказваме, че не вярваме в Божията близост. Ето Павел и Сила, пребити от бой, оковани във вериги, с поставени в клада крака, пеят и хвалят Бога в тъмницата. Защото преживяваха Божията пречудна близост.

Бог никога не ни забравя. Защо да Го забравим тогава ние? Ние винаги помним любими предмети и хора. Може ли невястата да забрави в деня на сватбата си своите украшения? Има ли за нас по-славно украшение от Нашият Небесен Баща?

Когато бяха пленници във Вавилонската империя, евреите бяха окачили арфите си по върбите край тамошните реки. И когато техните поробители ги канеха да забравят вече разрушеният Ерусалим и да започнат да пеят за земята, в която са пленени, от техните сърца се изтръгваше клетва като взрив: „Ерусалиме, ако те забравя, езикът ми да онемей и нека в душата ми лукава проклятие вечно да тегне.” Който забравя Бога, няма любов към Него. Помним ли Божиите дела, това, което Той направи за нас в миналото? „Благославяй душе моя Господа и не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния!” Когато роптаем против Бога, ние доказваме, че сме забравили и Него, и благодеянията Му. Един ден Божиите добрини ще дойдат при нас и ще ни изобличат, и осъдят.

Едно семейство влязло в новият се апартамент. Обаче отначало то  нямало пари за нови мебели. Внесло старите си, овехтели мебели, като някои от тях дори били купени от втора ръка. След време спестили пари и започнали лека-полека да си купуват ту спалня, ту холова гарнитура. Обаче бащата отказвал да махне старата мебелировка от спалнята за гости. „Но защо?” – го запитала учудено съпругата му. „Ето защо.” – отговорил той – „В трите стаи имаме нови мебели. Там виждаме какво сме сега. Нека в гостната да останат старите, за да ни напомнят какво бяхме. И да бъдем благодарни, иначе лесно можем да се самозабравим.”

Помним ли Господният Ден и посвещаваме ли го на Бога? В едно село имало само един евангелист. Но той бил верен и пазел Господният ден, неделята. Веднъж обаче впрегнал в неделя воловете си и се запътил към нивата. „Къде отиваш?” – го запитал съседа му. „На оран.” „Та днес не е ли неделя?” – подхвърлил онзи. „Наистина, бе. Как можах да забравя. Благодаря ти.” – казал нашият брат и се върнал в къщи. Вината на този християнин не е много голяма. Но все пак той се засрамил поради забравянето си. Нека да помним Господният Ден! И да се стараем да угодим на небесният ни Отец. Всяко припомняне за Бога е извор на най-добри и благородни подбуждения в душата ни.

Днес има тенденция продуктите да се опаковат в прозрачен амбалаж. Опаковани са много добре и все пак се вижда какво съдържа пакетчето. Така и ние трябва да виждаме и прозираме във всичко, което ни заобикаля и преживяваме Божията намеса в живота си; Неговото благословение в заниманията ни. Защо издигаме паметници? За да не забравяме някои човеци, важни събития или бележити дати.

Ето това е Господнята вечеря за нас: паметник, спомен за живота, страданията и възкресението на Господа Исуса Христа. Затова нека да пристъпим с дълбока вяра, сърдечна благодарност и решение да живеем само за Него, без да допускаме по никой начин в себе си неща, които биха ни подвели да забравим Оня, Който е бил и Който ще бъде. Амин.

Пастор Симеон Попов

6 февруари 1972 г.