КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ХРИСТОС?
„И като бяха събрани фарисеите, Исус ги попита, казвайки: „Какво мислите за Христа? Чий Син е?” Казват Му: „Давидов.” (Матей 22: 41-42)
Любезни братя и сестри, нека тази вечер да спрем нашето внимание на 41 и 42 стихове от 22 глава на Евангелието според евангелист Матей: „И като бяха събрани фарисеите, Исус ги попита, камвайки: „Какво мислите за Христа?”
Въпросът за Исус Христос е ВЕЧЕН. Той се е врязал в съзнанието на човечеството с огнени букви. Дали искаме или не, ние трябва да се занимаваме с Него. Като че ли някой е хванал човечеството за яката, разтърсва го и го пита: „Какво мислиш за Христа?”
Господ Исус никого не мразеше. Той обичаше всички хора и все пак имаше врагове. Може да си помислим: „Ако би дошъл Господ Исус при нас сега, както дойде тогава в Палестина, всички ще Го почетат. Всички ще Му се покланят и ще Го примат.” Това е заблуждение. Той ще има врагове, както имаше врагове и тогава. И днес има мнозина, които Го мразят, при все че не Го познават. Може би тъкмо за това Господ Исус беше непрекъснато следен от Своите смъртни врагове. Те търсеха начин да Го впримчат в някой свой изкусно приготвен въпрос, да Го вкарат в някой капан, за да могат да се разправят с Него по-лесно.
Фарисеите и садукеите имаха тогава много, много забрани и повеления. Имаха 365 забрани – неща, които се забраняваха. Имаха 248 повеления – неща, с които се заповядваше. Или всичко – 613 заповеди. Естествено е тогава да се запита човек: Коя от тези заповеди е най-голямата, най-важната? И ние виждаме, че малко преди цитираното в текста място, идва един законник, т.е. професор, и Го запитва с цел да Го впримчи, да Го изкушава: „Учителю, коя заповед е най-голяма в закона?” „ЛЮБОВТА – до възлюбиш Господа Своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичките си сили и с всичкият си ум. И втората, подобна на нея, е да възлюбиш ближния си, както себе си.” С това завършват въпросите на фарисеите и садукеите към Господ Исус Христос. Но сега Исус вижда фарисеите събрани в едно. Дали не са провели някое съвещание, на което са разисквали какво да правят с този човек? Не ни е известно това. Друга е била Неговата цел, но Господ Исус използва случая и им задава въпроса: „Чий Син е Исус Христос? Чий Син е Той?” Те очакваха да дойде Той – Помазаникът. Очакваха Той да дойде. Отговорът им се стори много лесен: „Син Давидов!” Щом е „Син Давидов”, трябва да има неговата власт, неговият трон, неговата бляскава външност, да разгони римляните и да установи неговото царство. Но Исус отиде по-нататък, като им цитира един стих от 110-ти псалом, където Давид слуша разговор между Бог-Отец и Бог-Син: „Рече Господ на моя Господ (на Месия).” Нарече Го „Господ”. Как може Давидовият Син да бъде наречен „Бог”?
Той съвсем оплита своите врагове и те замълчават – млъкват. Млъкнаха техните уста, но ръцете им не спряха. Те започнаха трескаво да работят, докато не Го убиха. Като не можаха да Го оборят със своята логика, решиха да Го съборят с насилие. Ако трябваше да отговарят, ако имаха смелостта да отговарят, те трябваше да признаят Господ Исус като свой Спасител, да Го обсипят с въпроси: „Какво да направим, за да се спасим?”, „Как да приемем Твоето прощение?”, „Какво желаеш да сторим за Теб?” и т.н. Но те не искаха да сторят това. В този въпрос ние откриваме любовта на Исуса Христа не към някой друг, но към Неговите смъртни врагове. Те Му копаят гроб, а Той ги жали. Жали тяхната участ, като знае колко страшно е наказанието за този, който завършва земния си живот като Божий враг.
Какво мислите за Исус? Това е един много важен въпрос, който Христос отправи не само към Своите врагове, но и към цялото човечество, и към нас. По това, какво мислят, какво е отношението им към Господ Исус, хората се делят на различни групи.
На първо място са тези, които са безразлични към Исус. Те нямат отношение към Него. За тях Той въобще не съществува. Дали не искат да узнаят, или нямат възможност да узнаят, те остават далеч от Него. Това са бедни хора, сиромаси. Може би с много пари, но са сиромаси. Защо? Защото най-благородните струни на сърцата им остават недокоснати, а най-хубавите струни на сърцето могат да бъдат докоснати от божествената ръка на Господ Исус Христос. Оттам Божията ръка може да изтръгне чудни, божествени мелодии. Цялата вселена е изградена върху мелодия. Учените записват песни на птици и след това, като ги възпроизведат със своите апарати с намалена скорост, получават мелодии, които и ние пеем. И животните ги знаят, но ги пеят с по-голяма бързина. Тези песни ние не можем да ги схванем. Въобще, схващането е, че целият Космос е наситен с мелодия, с музика, с хармония. Ние нямаме апарат, нямаме инструменти да хванем и да се наслаждаваме на тези мелодии.
Безразличните хора са сиромаси и техните сърца остават глухи и неми. Приличат на слепи хора, които се разхождат в огромна зала, в която са изложени най-чудни художествени картини и портрети. Те обаче, не могат да им се наслаждават, защото са слепи. Или приличат на глухи хора в концертна зала, които гледат музикантите как свирят, но не чуват тяхната мелодия.
На второ място са онези, които отхвърлят Исус и се отричат от Него. Каквито, за съжаление, бяха фарисеите. Те знаеха Кой е Исус. Ето Никодим, който беше в ръководството на Синедриона, отиде нощем при Исус и каза: „Ние знаем, че Ти Си дошъл от Бога.” Добре, те знаеха и все пак Го отхвърлиха. Защо? Защото ако Го приемеха, те трябваше да се откажат от своите високи постове, да коленичат смирено пред Господ Исус и да Го приемат като свой Бог. Но тяхната гордост не им позволяваше да се преклонят пред един дърводелец. Можеха ли да се откажат от високите постове, които заемаха? За това и Го отхвърлиха. Но такива, които отхвърлят Исус, трябва цял живот да прекарат в борба, във война със своята съвест против усета за истината, за правдата, за вечното.
До дома на един пастор живеел най-големият пропагандатор на безбожието. Той изнасял безбожни сказки и лекции не само в своя град, но и пътувал из цялата страна със същата цел. Една нощ пастирът бил събуден от тропане на прозореца му. Била жената на пропагандатора, която разтревожено казала: „Елате в дома ни. Моят мъж умира и иска да говори с вас.” Какво точно са си говорили – забравих, защото отдавна четох тази случка, но пасторът запитва слушателят си: „Когато вие изнасяхте вашите безбожни беседи, бяхте ли винаги уверен в правотата на вашата кауза?” „Никога! Аз винаги съм имал в себе си усещането, че истината е тъкмо противното на това, което говоря, но не можех да се върна назад. Съмнявах се в истинността на моите твърдения. Страхувах се винаги, че тъкмо противното е истината, което вярвам и сега.” Онези, които отхвърлят Исус, живеят в един вътрешен конфликт. Нима те са за завиждане?
На трето място са онези, които търсят Исус. На такива ние трябва да помагаме, да ги съветваме като близки приятели, за да могат силно да повярват и да получат онази твърда канара, на която стоим и ние.
Когато в ортопедията някой болен оздравее и му свалят гипса от счупения крак, той трябва да стане и да ходи. Но той не тръгва веднага, нито започва да подскача, а го хващат от двете страни и човекът внимателно започва да стъпва, като все по-уверено и стъбилно започва да ходи.
Такова е състоянието на тези, които започват да търсят. Трябва да се подпомагат, трябва със съчувствие да се отнасяме към тях.
На четвърто място са онези, които са намерили Господ Исус. Те са радостни, те са щастливи. В Своите притчи, Господ Исус говори за един работник. Предполагам, че е бил орач. Работел на чужда нива. Може би я е бил взел на изполица. Но един ден, при орането, ралото му се натъква на твърд предмет. Иска да махне камъка, но се оказва, че не е камък, ами гърне. Отваря капака и ... то е пълно със златни монети. Затваря капака, зарива с пръст и продължава да оре. Обаче в човека вече има и голяма промяна. Неговите очи излъчват особен блясък и чудна радостна усмивка играе по лицето му. „Намерих съкровище! Намерих богатство!”
Такова е състоянието на онзи, който е намерил Господ Исус Христос. Той е радостен, той е щастлив, той е богат. Ето защо, ние знаем, че когато блудния син се завърна в бащиният си дом, той беше много радостен. И когато загубената овца се намираше на раменете на своя пастир, на път за небесната кошара, тя беше много щастлива.
Спасението чрез кръвта на Господ Исус Христос е свързано с едно чудно познание: „Аз познавам Исус!”
На пето място са онези, които живеят с Исус. О, те са силни. Святият Дух излива голяма сила в техните сърца.
Ние виждаме първия мъченик – дякон Стефан. Каква смелост се излъчва от неговото спокойно и тихо държание. Пред него има голяма публика – все върли вълци- готови всеки момент да се нахвърлят върху него и да го разкъсат. Това и стана – те го грабнаха, извлякоха го вън от града и го убиха с камъни. Но преди да умре, той се молеше за своите убийци. Каква духовна сила с този пръв християнски мъченик! Но само той ли умря с мъченическа смърт? Плеядата християнски мъченици излъчват от себе си огромна сила. Защо? Защото живеят с Господ Исус.
На шесто място са онези, които обичат Исус. Те са блажени! Божието чадо можем да уприличим на моряк, който обикаля целият свят с кораб. Посещава много страни, среща много хора. Преживява много грозни бури и сътресения, но най-после се връща в своя уютен дом, при любящата си съпруга и деца, на които носи подаръци. О, с радостни, щастливи и искрящи от щастие очи те му разказват преживявания от своето ежедневие. Той ги слуша със затаен дъх в дома си.
Това е картината на Божието чадо. Въпреки своите изпитания и трудности то знае, че се намира в обятията на своя Небесен Баща и е напълно спокойно. И така Божието чадо преминава от този свят във Вечността. Ние сме създадени за тази вечност. Ние се приближаваме към тази вечност. Чухме примера за онова 12-годишно момиченце, което нищо ни било чувало за Бога в семейството си. Бащата и майката – строги атеисти – не споменават нищо за Бога на своето дете. Но детето се разболява и е вече в агония. Майката започва силно да плаче. То отваря очи и казва: „Майко, защо плачеш? Бог идва да ме вземе.”
Кой му каза на това детенце за Бога и как спокойно, и радостно то премина във вечността? Ето защо наш дълг е да се готвим да преминем и ние във вечността. Едно време първите християни са отивали със знамена към гробищата, пеейки ликуващи песни. Още една душа премина в блажената вечност!
И така, любезни братя и сестри, много е важно и ние да се запитаме какво е Христос за нас? За едни Той е нищо. За други – Той пък е нещо. А за нас нека Той да бъде ВСИЧКО! ДА БЪДЕ Алфа и Омега, Пръв и Последен. Защото от нашето отношение към Исус Христос зависи и нашата вечна сътба.
Бог да ни даде благодат на всеки един от нас и ние да отидем там, за където казва апостолът: „Око не е видяло, ухо не е чуло и на сърце не е хрумвало онова, което Бог е приготвил за онези, които Го любят.”
Амин.
Пастор Симеон Попов
17 февруари 1985 г.
Гр. Шумен
П.П. Който желае да получи и останалите книги на пастор Попов, моля да се свърже с пастор Божидар Попов на следните телефони: 054 82 62 92 и 0878 82 62 33
