СРЕЩАТА НА ИСУС С ЕДИН РИМСКИ КАПИТАН

(Матей 8:5-13)

Осма глава от евангелието на Матей е наситена с много чудни срещи, които нашият Спасител е имал в началото на Своята работа. Тези няколко срещи разкриват нещо общо, което засяга всички – голямата милост, голямото състрадание, което има Господ Исус към човешките страдания.

Обикновено ние гледаме на страданията на на другите хора отдалеко. Това не ни засяга. Отиваме в болницата, а там има много болни, но аз съм здрав и така гледам на тях от една височина. Те стоят по-долу от мене. Те са болни. На тях им липсва нещо много важно, което аз имам – здравето, следователно аз съм по-богат. Аз съм по-щастлив.

Такова нещо не срещаме в Исус Христос. Той съчувства. Той страда заедно с другите. Като че ли Той е болен заедно с тях. Неговото състрадание е, което най-напред озарява лицата на страдащите. Те най-после напират Един, Който да ги разбере.

Страдащият страда не само поради самото страдание, но и поради това, че страда сам. Страданието го уединява. Той се чувства самотен, неразбран, изоставен от другите. Това е много болезнено; това е то, което прави човека до голяма степен нещастен.

Второто нещо, което виждаме в тези случки, разказани ни от апостол Матей в осмата глава на Евангелието, е голямата власт, която притежава Гспод Исус Христос. Голяма власт. Власт над болестите – болести, които и тогава, и сега медицината не може да лекува. Власт над природата, над бурното море. Нещо, което никой земен жител преди това и след това не е имал. Христос притежава огромна власт.

Обикновено, когато човек има огромна власт, той се самозабравя. Старае се да смаже онези, които са около него; да покаже, че той е нещо. Тъкмо обратното е при Исус Христос. Със Своята неограничена власт Той се снижава до Своите страдащи братя. Това е Неговото величие!

Когато някой човек е паднал в яма, аз, който стоя на земята, отгоре, мога да му давам безброй съвети. Има приказка за един, който паднал в дълбок трап. Дошъл Буда, погледнал отгоре и му казал: „Човече, ти трябва да се примириш със своята сътба. Колкото по-бързо се примириш, толкова по-добре за тебе.” Дошъл и Мохамед, и казал: „Ами това ти е било писано.” Появил се и Сократ. Погледнал от високо и се произнесъл: „Слушай човече, ако случайно излезеш от тази яма, гледай да не паднеш пак в нея!” Хубави съвети! Но тогава дошъл Исус. Скочил в ямата, вдигнал човека на ръце и го изхвърлил навън. Силна власт, велика любов, пред която всичко друго бледнее!

И още нещо много важно. Във всички тези събития, които се съдържат в тази 8-ма глава, има една основна мисъл – вярата, която е нещо извънредно важно. Вярата. Без тази вяра Господ не е в състояние да ни помогне. И навсякъде пак се повтаря вярата.

Да се спрем за малко на срещата с този римски капитан. Тогава, римляните са владеели голяма част от света. Нещо небивало в историята на човечеството, такава огромна държава. Рим е притежавал Англия, голяма част от Европа, България, Румъния, Балканския полуостров, чак до реките Тигър и Ефрат в днешен Ирак, Северна Африка, Египет ... по цялата империя са се простирали прекрасни римски пътища. На много места из България е днес се срещат части от старите римски пътища, по които римските войски са се предвижвали бързо и така са имали контрол над цялата територия. Всеки римски гражданин е бил длъжен да отбие военната си повинност, която траела 25 години, след което той бил осигурен. Давал му се имот, давала му се голяма пенсия.

Един римски капитан, който имал власт над не по-малко от 100 войници, представител на тази мощна империя, облечен в хубава офицерска униформа, се смирява. Отива и се покланя на Исус Христос. А Исус не е римски гражданин. Той е от онези, които са подчинени на римската власт. Римляните стоят горди над подчинените им народи. Но капитанът се смирява, покланя се и Му се моли. На друго място се казва: „Покланяше се ниско пред Исус, молеше Му се и казваше: „Господи, моят слуга лежи у дома парализиран.”

Каква обич у този римски капитан към негорият слуга! Това е бил вероятно някой роб. Те не са имали платени слуги. Но този римски капитан имал сърце. И между грубите римски владетели имало хора със сърца. Той обичал своя роб, своя слуга. И отива при Исус, покланя Му се, моли Му се. „Добре – отговаря Исус – ще дойда в дома ти и ще излекувам твоя болен.” „Не, Господи, не идвай.” Не защото не може да Го приеме; не защото не иска да Го приеме. „Не съм достоен.” Той знае, че през живота си е извършил много неправди, много грехове и това го потиска. Той знае, че един грешен човек няма право да върви до праведният Исус. Капитанът не е разбрал, а и нямал възможност да разбере, че Исус дойде заради грешните, а не заради праведните. Той смята, че ако Исус дойде в неговият дом, това ще оскверни чистия Спасител. Римския офицер е убеден, че Исус има власт, че Исус може, но не знае дали Исус иска да му помогне. Ето, това е въпроса, който го смущава – дали Христос иска, дали е готов да му се притече на помощ. И каза: „Аз зная, че Ти имаш власт, нашата сътба е в Твоята ръка. Ти можеш да издигнеш, но можеш и да смажеш. Имаш такава власт.”

И когато Исус чува теди думи, изказани от един езичник, от един римски стотник, Той се учудва. Не само ние се чудим на Христос. И Той понякога се чуди на нас. За какво? Когато беше в Назарет и Неговите съграждани Го посрещнаха така студено и с неверие, казва се в Словото Божие: „Той се чудеше на тяхното неверие.” Как е възможно, при толкова много явни доказателства за Неговото божествено естество, те да Го посрещат с едно ледено недоверие?! Той се чудеше на тях. И тук Той пак се чуди, обаче на вярата.

Ние се чудим на някое красиво облекло, красива картина, на богатството ... тези неща Господ Исус ги отминаваше. Той се чудеше на вярата; Той се възхищаваше на вярата и това Му доставяше голяма духовна радост – че можа да намери един човек с такава очудваща вяра там, където най-малко очакваше. И ето наградата: „Иди си в къщи, твоята вяра ме убеди и твоят слуга е здрав.” Наградата. За това дойде капитанът, за да бъде здрав неговият слуга. Всяка истинска вяра води след себе си награда. Всяко истинско упование води след себе си награда.

Колко е хубаво ние да примем похвала не от човек, но от Бога, от Божият Син, от Святият Дух!

Каква е наградата на вярата?

Вярата търси Бога най-напред. Без вяра не е възможно човек да угоди на Бога. Вярата е едно твърдо убеждение, че онова, което Божието Слово ни казва, е пъна истина, абсолютна истина. Вярата търси Бога. Нещо повече. Вярата намира Бога. В Божието Слово се казва, че Бог гледа от небето и търси да види дали има някой, който до търси Бога, да гладува за божествената истина, и щом намери такава душа, Той се приближава при нея.

Вярата намира Бога. Защо? Защото тя поставя Бога над всичко, преди всичко и именно това лично убеждение, че Бог стои над всичко и преди всичко, е богатото съдържание на вярата.

Когато вижда силната вяра на римския стотник, Христос отправя едно чудно предупреждение към Израел, но това предупреждение е отправено и към нас, християните: „Истина ви казвам, нито в Израил съм намерил такава вяра.” Какво означава това? Значи, че онези, които бяха възпитани в Старият Завет, които притежаваха закона на Моисей, нямаха такава вяра, както един езичник. „Но ви казвам, че мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат в Божието царство с Аврам, Исак и Яков, а чадата на Царството, тези, които са били откърмени в Старият Завет, ще бъдат хвърлени във външната тъмнина.”

Според Исус Христос вярата е плод на човешкото желание, на вътрешния глад на човека. Някои хора гладуват за грешен, лесен живот. Такива хора не могат да имат спасителна вяра. Те може да са чували за Бога, може да са ходили на църква, но сърцето им и останало далече от Бог. За такива Христос казва: „Ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина. Там ще бъде плач и скърцане със зъби.” Това е едно чудно предупреждение, което ние не можем да отминем с леко сърце, а трябва да се замислим. Божието Слово е пълно с предупреждения, но то е наситено и с насърчения. Да бъдем благодарни както за едното, така и за другото. Да укрепваме нашата вяра. Тя да става все по-силна. Да укрепваме нашата надежда. Тя да става все по-крилата. Да укрепваме нашата любов към Бога и към ближния. Тя да става все по-искрена, все по-пламенна.

Това ще донесе радост в сърцето на Исус, а нашият живот ще става все по-осмислен, по-съвършен, пълен с Божията благодат.

Нека да растем в тази вяра, защото тя не е нещо веднъж завинаги дадено. Нашата вяра е нещо живо. Тя може да расте, но може и да намалява. Нека тя да расте за прослава на нашия Бог.

Всяка вечер ние можем да изпитваме себе си: „Днес пораснах ли във вярата? Или станах по-дребен?” Ние можем да растем, но можем и да се смаляваме.

Бог да ни благослови, да ни дава сили да растем. Амин.

Пастор Симеон Д. Попов

9-ти февруари 1994 г.

(Проповедта е четена на женско събрание)