ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ РИМЛЯНИ ПЕТА ГЛАВА

Римляни 5:12 ни казва, че непрекъснато се нуждаем

от оправдание чрез вяра, защото непрекъснато

не ни достига Божията слава. Христовият кръст сложи край на войната

между нас и Бог. Мирът е наш, чрез благодатта на Нашият

Господ, Исус Христос.

Заслужава си да говорим за близостта между човека и Бог, тъй като тя е значението и резултата от благовестието.

Три "И тъй" в Римляни

Нека да отворим Библиите си на Римляни 5:

"И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога, чрез нашият Господ Исус Христос; посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава" (Римляни 5:1–2).

Забележете първото " и тъй." Някой си е казал, че когато видите "и тъй", трябва да попитате защо е там.

В книгата до Римляните има три "и тъй". Първото е свързано с оправданието: "И тъй ние сме оправдани чрез вяра" (Римляни 5:1). Второто е свързано с освещението: "И тъй няма осъждане за тези, които са в Христос Исус" (Римляни 8:1). Независимо от проблемите, за които предишните стихове говорят, няма осъждане. Независимо че: "това, което искам да правя не го правя, но това, което мразя правя" (Римляни 7:15), "няма осъждане за тези, които са в Христос Исус."

Третото "и тъй", което срещаме в Римляни е "и тъй" на службата: "И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, свята, угодна на Бога, като ваше духовно служене" (Римляни 12:1).

Така че в Римляни срещаме  три "и тъй" – за оправданието,  за освещението и за службата.

Настояще продължително оправдание                                                 

"И тъй, след като сме оправдани." Времето в Гръцкия език е сегашно продължително. В трета глава ние прочетохме: "Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бог. (Римляни 3:23). "Всички съгрешиха" – на гръцки това е минало време. "Не заслужават да се прославят от Бог" – това е настояще продължително време.

Много важно е да видим сегашното време. "Ние сме оправдани." Това е така защото на мен непрекъснато нещо не ми достига. Ако аз правя нещо за по–малко отколкото съвършена любов, по–малко отколкото съвършено не себелюбие на мен не ми достига славата на Бог. Себелюбието преследва всяка наша мисъл, дума и дело, докато сме в това тяло. Не съществува склонност на сърцето и плътта, която да не е опетнена от нашия егоизъм, дори и след обръщането. 

И тъй ако е вярно, че всички съгрешиха и ако е вярно, че аз не само съм съгрешавал в миналото, но дори и като вярващ има неща, които не ми достигат (на всеки от нас), тогава на мен ми трябва сегашно продължително оправдание чрез вяра, сега и за винаги.

На всички не ни достига нещо. Кой от нас е толкова щедър, колкото трябва да бъдем с любов, симпатия, финанси, и физическа помощ? Кой от нас е щедър колкото трябва да сме? Кой от нас е доверчив и възхваляващ, колкото трябва да сме? В повечето случаи молитва и хвала, са чужди езици за християнина.

"И тъй след като сме оправдани."

Независимо от това какъв съм, продължава да е вярно, че Бог "оправдава нечестивия" (Римляни 4:5). Аз съм все още нечестив, но оправдан.

Мир с Бог

Римляни 5:1 продължава: "Следователно, след като сме оправдани чрез вяра ние имаме мир с Бог." Мир с Бог не е просто емоция.

Моля да не ме разбирате погрешно. Библията не е против емоциите. Бог сътвори човешките емоции. Те са чудесни. Но както всяко прекрасно нещо, те също могат да бъдат много опасни.

Има неща, които са голямо благословение и в същото време могат да бъдат голямо проклятие. Най–добрите Божии благословения могат да бъдат двуостър меч. Дарът на говора е прекрасен. На колко много хора може да се помогне с любезна дума на разбиране? Но колко много хора могат да бъдат наранени от противното?

С всяко добро нещо може да бъде злоупотребено – както и става. Дори като християни, ние често вземаме подаръците от Бог и злоупотребяваме с тях. Обаче, ние сме оправдани чрез вяра, не чрез чувства. Мира за който Павел говори, е краят на войната между Бог и нас. Той не е емоционално претоварване.

Бог никога не е по–доволен, отколкото когато вярващият, гледайки на всемира, от който изглежда, че всяка следа от Бог е изчезнала и въпреки това решава да му се подчини – независимо от чувствата си. Чувствата скъпи приятели са измамни и не може да се надяваме на тях. Когато Библията говори за мир с Бог, тя не говори относно чувства.

Библията говори за мир, като емоция. "А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Святия Дух да се преумножава надеждата ви." (Римляни 15:13) На този етап радост и мир са емоции – ние ще се спрем на това по–късно. Забележете, че това е след като имате вяра. Това са радост и мир във вярата.

Мирът на примирието

Мирът, в "и тъй оправдани чрез вяра имаме мир с Бог" е примирие с Бог, не емоция. Войната между нас и Бог е приключена.

Нещо трябва да се случи преди Бог да може да се примири с нас. Не с Божието естество, нито с Неговото сърце, но с начина, по който Бог може да продължи връзката си с нас. Кръстът прави това. Само поради кръста Бог има законното право да прости и приеме грешниците.

Това няма да ни направи невнимателни относно греха. Тази благодат  ще разтопи и промени човешкото сърце.

Чрез нашия Господ 

"И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бог чрез нашия Господ, Исус Христос." (Римляни 5:1) Ще ви бъде от полза, ако погледнете във вашия конкорданс и намерите различните места в Римляни, където е използвана фразата "чрез нашият Господ, Исус Христос."

Ще откриете, че първите пет глави на Римляни говорят за свобода от Божия гняв "чрез нашия Господ, Исус Христос." В шеста глава  на Римляни се говори относно свобода от грях, "чрез нашия Господ, Исус Христос." След това, в седмата глава, се говори за свобода от закона (като метод за спасение), "чрез нашият Господ, Исус Христос." След това, в осмата глава,  се говори за свобода от смърт "чрез нашия Господ, Исус Христос." Всичко е "чрез нашия Господ, Исус Христос."

Не чрез проповедника, не чрез църква или учение, не чрез нещо, което правим. Ние сме близо до Бог, чрез това, което Христос е направил.

Проповедниците от деветнадесети век казваха: Благовестието е извършено, извършено, извършено, не, прави, прави, прави. Извършено! Това е вярно. Благовестието е извършено.

И когато видите, че сте го получили, вие пресъздавате завършената работа, завършено дело. Бог не намира грешка в делата на Исус и когато аз съм скрит в Исус чрез проста вяра, Бог не намира грешка в мен. Аз намирам хиляди грешки в себе си, но Бог не намира никакви. Това е щедрост.

Съкровищницата на благодат

След това Павел казва: "Чрез когото ние придобихме достъп, чрез вяра в тази благодат в която сега стоим." (Римляни 5:2)

"Придобихме достъп". Като че ли сме дошли в огромна съкровищница. "В която сега стоим." Ние не сядате там, ние стоим, защото от сега нататък ще ходим с Бог.

Ходенето е непрекъснато нарушавано падане. Ние живеем чрез вяра. Ние не можем да вдишате само веднъж. Всяко малко момче е щастливо, че няма само един рожден ден. Ние трябва да дишаме непрекъснато. Трябва да се доверяваме непрекъснато. Стъпка след стъпка, всяка стъпка, стъпка на вяра.

Ние ходим, ние стоим, защото вече имаме достъп до Божията благодат в Христос. Ние сме в голяма съкровищница.

Клайв, английски генерал от осемнадесети век бил заведен в съкровищницата на един от Индийските раджи. Раджата казал на Клайв: "Виждаш ли всичките тези диаманти и сапфири? Вземи си!"

Когато се върнал в Англия, той бил извикан пред съда. "Ти открадна част от съкровището на Негово величество крал Джордж ІІІ когато беше в Индия на държавна служба."

Клайв обяснил ситуацията, казвайки им, че бил поканен да вземе каквото пожелае. "Учуден съм от скромността си" – възкликнал той.

Невероятна скромност

Ангелите са изумени от нашата скромност.

На нас са ни приписани 100% от заслугите на Христос. Това е нашият достъп до Бог.

Но с достъпа идват и добавките.

Законът в съкровищницата на благодатта е: "Ще ви бъде направено според вярата ви" (Матей 9:29.) Това е закона в съкровищницата на благодатта. С нашия достъп до Бог идват добавките, като радост и плодородие. Ние трябва да бъдем учудени от нашата скромност.

Всички можем да правим повече, отколкото правим. Бог ни приема в Христос, като че ли ние правим всичко. Но ние сме в съкровищницата и Бог ще ни накара да запомним правилото. "Ще ви бъде направено според вярата ви."

В слава сега

"И се радваме в надеждата за Божията слава" (Римляни 5:2).

Павел скача от оправдание – оправдан чрез вяра – до надеждата на прославянето. Когато сме преобразени и получим нови духовни тела (1 Коринтяни 15:44) ние се радваме в надеждата за Божията слава. 

Той дори не споменава освещението. Освещението е неминуема и основна част от християнската опитност, една чудесна част.

Но Павел казва(перифразирам): "Ако вие сте започнали и гледате към Исус, това е всичко!  Начинът, по който ви виждам, е в Христос сега и в Христос тогава. Аз ви виждам в края на вашето странстване с Христос, радващи се в надеждата за Божията слава."

За Павел всичко е сигурно в Христос. Когато сме оправдани чрез вяра, изглежда като че ли  вече сме в слава!

РИМЛЯНИ 5:3-5

Римляни 5:3–5 ни казва, че имайки мир с Бог, 

ние все още страдаме в този живот.

Колкото и изненадващо да е, целия живот

не е само страдание – като грешници ние заслужаваме такъв живот.

Но болката е нашия най–добър учител.

 Чрез благовестието Святия Дух отваря очите ни за истинската надежда.

Тук е най–трудната част в книгата до Римляните. "Ние се радваме в страданията си." (Римляни 5:3)

Аз не се радвам.

Тук има заповед, която никога не можах да изпълня. Винаги е била идеал за мен. Никога не е била постижение.

Заповедта казва: "Считайте го за пълна радост братя мои, когато падате в различни изпитания." (Яков 1:2)

Аз не мога да се радвам.

Само чрез вяра можем да опитаме това. "Ние също се радваме в страданията си" – казва Павел. След това той представя причината за това. Чрез вяра, ние можем да го направим и това е единствения начин по който може да бъде направено.

Християните и страданието

Павел казва: "Но нека се хвалим в скърбите си, като знаем, че скръбта произвежда твърдост а твърдостта изпитана правда а изпитаната правда, надежда." (Римляни 5:3–4)

Бих желал да размишляваме заедно върху този стих. Той е много важен.

Животът до голяма степен е страдание. Има много страдание в живота на всеки. Човек, който не се изправя пред тази реалност не е готов да живее  този живот. Др. Джеймс Добсън е написал книга, която е озаглавена "Когато Бог е неразбираем".  Аз препоръчвам тази книга на всеки един от вас.

Той казва: "В живота на всеки християнин има време на измамно препятствие, когато изглежда, че Бог ни е изоставил и не отговаря на молитвите ни. Ние страдаме, а изглежда, че Бог не се интересува от това." Др. Добсън продължава: "В този момент  90% от християните се препъват. Те не са подготвени за това."

Много от християните са  израснали с благовестието за "здраве и богатство", което казва,   че след като станеш християнин, ти няма да имаш повече проблеми. Скъпи приятели, да бъдеш християнин не означава разходка през пролетен ден в градина от рози. Павел казва: "Ние трябва да преминем през много страдания, за да влезем в царството Божие" (Деяния 14:22).

Защо целия живот не е страдание?

Позволете ми да ви покажа един интересен стих:

"По това време там присъстваха няколко души, които разказаха на Исус за галилейците, които Пилат убил, докато те се покланяли на Бога, и смесил кръвта им с тази на животните, принесени в жертва. Исус им отговори: „Нима мислите, че тези хора са пострадали така, защото са били по-грешни от всички останали галилейци? Не, не са били. Но казвам ви: ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин. Ами онези осемнадесет души, които загинали, когато Силоамската кула паднала върху тях? Да не мислите, че са били по-грешни от всички останали жители в Ерусалим? Не, не са били. Но казвам ви: ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин" (Лука 13:1–5).

Изглежда, че по времето на Исус се бяха случили два нещастни случая. Няколко богомолци бяха убити в храма по време на принасяне на жертвата. Няколко от строителите загинаха, когато кулата, която строяха се срути върху тях. Учениците казаха на Исус: "Виж какво, в свят който е управляван от добър Бог, тези неща не бива да се случват."

Погрешен въпрос

Забележете какво  направи Исус. Той каза: Вие задавате погрешен въпрос. Вие  трябва да питате: "Защо Бог не ме унищожи след като станах от леглото тази сутрин?" Това е което трябва да питате. Не питайте защо това се случи с осемнадесетте. Не питайте: "Защо това се случи с богомолците?" Питайте: "Защо Бог ме толерира след като Той не е винаги на първо място в живота ми, в мислите ми, в плановете ми, в харченето ми и печеленето ми, в делата и в мечтите ми? Когато давам  на Бог последното вместо първото, защо ми позволява да изживея този ден? Защо Бог не ме унищожи след като станах от леглото тази сутрин?" Това е правилният въпрос.

Болката е нашият най–добър учител

Божията удивителна благодат не е вече удивителна за нас. Това е нашия проблем. Всеки момент в живота ни е подарък, който ние не заслужаваме.

Фактът на живота е, че ние сме статуя от необработен мрамор. Бог продължава да отчупва парченца от нас. Бог ни обича толкова много, че Той иска да имаме прекрасни характери.

Каква работа има Бог!

Болката е най–добрия учител. Тя е най–скъпия учител, но е най–добрия. "Защото Бог наказва онзи, когото обича" (Евреи 12:6). Ако няма наказание или дисциплина, ти не си Божие дете.

Знаете ли старата история за човека, който продал магарето  гарантиращ, че то е много добро магаре? Този, който го купил след няколко дни го довел обратно и казал: "Ти каза, че това е много добро магаре, а аз не мога да го накарам да свърши нищо." Продавачът отговорил: "О, това е много лесно." Той взел една тояга и ударил магарето по главата. "Първо" – казал той – "трябва да привлечеш вниманието му."

Това е начина, по който Бог работи с нас. Няма нищо по–добро от болката, с което Той може да привлече вниманието ни.

Болката привлича вниманието ни към Бог

Всички живеем с илюзията, че сме добре. Ние мислим, че можем да задоволим нашите нужди, че можем да управляваме нашия живот, че се представяме превъзходно. Достатъчна е само малко болка, за да промени това. Малката болка ни смирява, както нищо друго под слънцето.

Ние мислим, че живеейки живота си сме добре. Изведнъж се появява болка в коремната ни област. "Ах, ох! Трябва да отида на лекар утре." Той ни поглежда строго и нашата картонена кула се срутва.

Болката има своето място. Тя довежда Бог до вниманието ни. Ние трябва да разберем, че живота е училище, не игрище. Ние сме в училище и Бог е твърдо решен, да ни накара да научим уроците си. В противен случай през вечността ние ще казваме: "Колко много съм изпуснал."

Християните трябва да знаят, че живота на тази земя няма да е никак лесен. Павел казва: "През много изпитания ще влезем в Божието царство."