„И когато ги благославяше, отдели се от тях и Му се поклониха. И върнаха се в Ерусалим с голяма радост.“ (Лука 24:51-52)

С възнесението Исус завърши земния Си живот. С радостно ликуване Той прие великото „Амин“ от сърцето на Своя небесен Отец за делото Си на земята. Настъпи часът  и Отец да прослави Сина, както Сина прослави Отца.

Чудно е с колко малко думи е разказано това велико събитие. Ако имаше художествена измислица щеше да има много извъртания и умувания. Но истината не се нуждае от украса. Тя действа непосредствено, право в сърцето. Колкото по-велико и благородно е едно нещо, толкова по-проста е неговата форма. Живеем във времена когато думите са много изобилни. Но и стойността им не е висока. „Думи, думи, думи“, пише Шекспир, за да изрази пустотата на словата ни.

Христос освобождава учениците от училището Си. Сега трябва да отидат в света. Пред очите им става нещо необикновено. Исус се издига с възкръсналото Си тяло към небето. Тази сцена е нещо извънредно. Ние не сме свикнали да наблюдаваме подобно нещо. Пътят към гроба е път към смъртта. Пътят към небето е път към светлината, към живота. Не всички вярват във възкресението, възнесението и Бога. Но всички усещаме зависимостта си от небето.  От там иде светлината. Тя ни дава възможност да виждаме, да се трудим, да живеем. От небето иде топлината, която ни дава способност да се движим. От горе иде влагата, без която всякакъв живот на земята ще престане и всичко ще се превърне в пустиня.  По небето можем да се ориентираме и така да знаем къде сме.

Исус се възнесе на Елеонския хълм пред очите на учениците Си. Това бяха хора, които трудно можеха да вярват. С големи усилия Исус ги увери във възкресението Си. Трябваше 40 дни да им се явява, за да ги утвърди. Но сега Той размени последни думи с тях и се възнесе. И тези слаби, но вярващи ученици тръгнаха по света и навсякъде прогласиха това необикновено и чудно явление. Такова нещо те, сами, никога не биха могли да измислят. Те проповядваха това, което видяха и чуха. Заради тази вест напуснаха своите домове, скитаха се немили-недраги по света, понасяха подигравки, търпяха преследвания, мъчения, страдания, затвори, мъченическа смърт. И милиони им вярваха и все още им вярват. На лъжата не може да се вярва така упорито. За измама живот не се дава. Светът повярва, защото апостолите проповядваха с твърдо убеждение в сърцата си. Другите ни вярват само тогава, когато ние напълно вярваме в това, което говорим. Фалшивата вяра скоро се познава и изчезва като сапунен мехур. Те знаеха в Кого бяха повярвали. Ясно им беше колко велик е Учителя, с Когото общуваха толкова време. Колкото повече бяха с Него, толкова по-велик Исус ставаше пред очите им. Те се удивляваха на словата Му, защото поучаваше народа с власт. Учудваха се на силата, с която лекуваше болните и се ужасяваха, когато морските вълни Му се покоряваха. Но сега Исус просто ги повали с безкрайното величие на славата, която се разкри пред очите им. Апостол Петър свидетелства: „Който е отдясно на Бога, като се е възнесъл на небето, Комуто се поклониха ангели и власти, и сили.“ (1 Пет. 3:22) А Павел говори за: „Божията помощ, с която подейства на Христа, когато Го възкреси от мъртвите и Го сложи да седне от дясната Си страна на небесата, далеч по-горе от всяко началство, власт и сила, и господство, и всяко име, с което се именуват не само на този свят, но и в бъдещия. И всичко покори под нозете Му и постави Го да бъде глава над всички за църквата“ (Ефес. 1:20-22)

ВЪЗНЕСЕНИЕТО наистина е велико чудо. А чудото е такова явление, каквото, според нашата преценка, не сме наблюдавали преди. И не е удивително, че мнозина искрени умове срещат, подобно на апостолите, трудности, докато успеят с цялото си сърце да повярват в чудесата. Френския поет Франсоа Копе пише: „Беше време когато аз с презрение свивах рамене, щом станеше дума за вяра и чудеса. Сега обаче казвам: щом има всемогъщ Създател, то Той трябва да бъде възвисен над всички неща, които е създал. И за Неговото всемогъщество не може да има чудо, което да е невъзможно. Когато започнах да чета Евангелието с открито сърце, на всяка страница виждах блясъка на истината. Оттогава нищо не е в състояние да ми отнеме вярата в чудесата.“ (Духовна манна, февруари 1957 г.) Знаменитият индийски проповедник Садху Сундар Синг казва: „За мен има само едно единствено чудо – това, което стана на Голгота за спасение на света. Всичко останало бледнее пред него.“ Запитали великият учен Исак Нютон, който е бил и свещеник, и има книга с тълкувание на Откровението на Йоан, как ще могат във възкресението да оживеят телата, които са станали вече на прах и са влезли в състава на други съединения. Нютон взел железни стърготини и ги смесил с пясък и пръст. После, запитал приятеля си: „Можем ли да съберем отново железните стърготини? Приятелят му отговорил, че това е невъзможно. Тогава Нютон взел един магнит, прекарал го няколко пъто през сместта и стърготините полепнали по него. Ученият заключил: „Който е вложил в желязото тази сила, може да направи и нещо още по-велико, щом нашата безсмъртна душа трябва да облече преобразеният си прах.“ Възнесението на Исус беше Неговото триумфално влизане в небесата. В посланието си към ефесяните апостол Павел казва, че при възнесението Си „Христос плени плен“. Този велик момент е достойно тържество на земното Му поприще. Но колко тежки събития отминаха, колко пророчества се сбъднаха, колко въздишки се изтръгнаха, докато настъпи този велик час! Той трябваше да премине през най-тежките унижения, да понесе най-големите неправди, да претърпи най-ужасното поругание, да приеме непоносимите мъчения и най-жестоката смърт. А можеше и по друг начин да се възвеличи, като си спести страданията. Още в пустинята, Сатана Му предложи лекия път, за да спечели света. Народът няколко пъти искаше да Го грабне и да Го направи цар насила, на Давидовият престол, но Христос решително отби тези опити.

Външният вид на Исус не беше като този на земните царе. Къде беше в Него гордостта на Тарквиний, къде беше блясъкът на Людовик 14ти? Човек неволно добива впечатление, че Той счита Себе Си недостоен да владее над човеци. Какъв е този цар? Вместо да облече царска мантия, Той препаса престилката Си на слуга като безправен роб.  Тогава владетелите се стараели да подчинят мислите на поданиците си. В делата се стремели да си служат с чужди ръце. Искали да покорят волята на масите. Но с това създавали огнища на разпри и войни по земята. Ние сме убедени, че никой човек няма право да владее над волята ни. Тя може да се подчини единствено на божията воля. Само Бог има право да приеме волята ни в Своята служа. Ние сме родени да проявяваме един към друг дух на братолюбие и служба на братство. Да се надпреварваме да си отдаваме почит един на друг. Законът на братолюбието, за разлика от другите закони, се нарича царски, т.е. стоящ над всички други (Яков 2:8).  Той донесе ново схващане за величието. Пръв трябва да бъде слугата. Чест е не да отнемеш, а да дадеш. Не да отмъстиш, а ДА ПРОСТИШ е божествено. Това ново схващане за величието и службата, за тогавашните времена е било изненадващо и необичайно. Посрещали го като нещо нечувано, неразумно. И днес има хора като Ницше, които смятат, че учението на Христос е за наивници, за роби и страхливци. Но изминалите векове доказаха колко е прав Исус и че думите Му са дух, живот и истина. ВЕЛИК е не онзи, който пролива реки от кръв, но който знае да служи, да бъде полезен и да лекува раните на ближните си.

Всеки обикновен наблюдател трябва да признае, че Христос разполагал с извънредна власт. „Всичко Ми е предадено от Отца Ми. Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.“ Кой смее да изговори тези думи, без да се изложи на присмех или да бъде счетен за луд? Един римски император бил възпят от някакъв безгръбначен поет, като най-великият владетел на земята, който владеел дори над природата и заповядвал на морските вълни. Тогава императора поканил присъстващите да отидат до близкия морския бряг. Вълните лудо се блъскали в скалите. И императора със силен глас им заповядал да утихнат. Но вълните продължавали своята игра. „Ето, вие сами видяхте, че владея над вас, но не и над природата. Моят поет неправилно ме ласкае. И аз съм човек като вас.“

Не е така с Исус. Той се издига все по-високо и по-високо пред очите на възхитените Си ученици. Издига се не само в очите на апостолите, но и в историята на човечеството. „Плени плен.“ Какви странни думи! Той взе пленници със Себе Си. Нещо повече. Той обкръжи пленените от Неговия вечен неприятел и ги освободи. Подобни случаи имахме през последната война на Източния фронт. Една армия, обкръжена от неприятелски войски започва да предава оръжието си. Но в това време, големи формации обграждат цялата местност, пленяват пленителя и освобождават пленниците. Исус дойде, за да разруши делата на Сатана и да освободи тези, които пъшкат под игото на греха. Затова имаме увещанието да стоим в тази свобода.

В небесата Христос намира най-радушния прием, познат във вселената. Той пристига не като покаян грешник, а като тържествуващ Победител. След тежка борба Той спечели победата. В тази стихийна битка оръжията не бяха еднакви. В пълният смисъл на думата. Той победи злото не със зло, а с добро. НЕГОВИТЕ ОРЪЖИЯ бяха: страдание, поражение, търпение, прощение, милост и любов към престъпниците и враговете. Когато в Рим, тъжествено влизал победител, пред колесницата му вървели робите от покорените народи, оковани във вериги. Исус също така води пленници. Не обаче оковани, а освободени; не унищожени, а възродени; радостни човешки души.  И за това мястото на победителя е отдясно на Отца, по-високо от всички други власти. За това Християните са така бодри. Пътят към небето е отворен. Те следват по пътя Христос.

Същевременно, имаме чудно изпълнение на старозаветните пророчества. Първосвещеникът веднъж в годината влизал в светая светих, за да се моли за народа. Но трябвало предварително да принесе жертва за греховете на народа и за собствените си грехове. Така и ХРИСТОС като ВЕЧЕН ПЪРВОСВЕЩЕНИК, след като принесе Себе Си в жертва на Голгота за греховете на света, влезе в истинската светаая светих. В посланието към евреите четем: „Христос влезе в неръкотворно светилище, образ на истинското, но в самите небеса да се яви вече пред Божието лице за нас.“ (Евр. 9:24) „Той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога.“ (Евр. 10:12)

Как премина последният час преди раздялата на Христос с апостолите? Той им говореше, увещаваше ги, мъмреше ги. И накрая ги благослови. Словото е мечът, който може да нанася най-дълбоки и болезнени рани. Но то най-сигурно може и да лекува. Отначало ги мъмреше за тяхното неверие. След това ги изпълни със сладко насърчение. Такова насърчение след укор е като слънце след дъжд. Предизвиква бързо развитие. „Даде Ми се всяка власт“, казва Той. „Аз Съм с вас.“ Преди възнесението Исус живееше тялом на земята, но духом беше често вън от нея. Живееше с небесните истини. Изяви ни небесният Отец, откри ни волята Му, даде обещение, че отива да ни приготви място при Отца. Единствен Той можеше да каже думите: „Никой не е възлязъл на небето освен Този, Който е слязъл от небето, сиреч Човешкият Син, Който е на небето.“(Йоан 3:13) Духом Христос беше на небесата. След възнесението обаче, Той заживя с преобразеното Си тяло в небесата, но духом остана при Своите ученици и ги благослови. Това е най-важното за всяко същество. БЛАГОСЛОВЕНИЕТО е гаранцията за правилното постигане на истинската цел в живота. Един Християнин посетил свои познати. По време на разговора домакинът го попитал от какво има най-голяма нужда. „Аз не се нуждая от нищо.“, отговорил той. „Но тогава за какво се молиш?“, учудено го попитал домакина. „Моля се Бог да не отнеме благословението Си от мен.“, казал Християнинът. „Всъщност, ти никак не си скромен.“, добавил приятелят му. Този, който получава благословение от Бога, същевременно приема и всичко друго. Ако можем да вникнем в пълното съдържание на тази дума, ще я употребяваме с повече благоговение в нашите молитви. Той ги благослови. Той им даде всичко. Как приеха учениците това благословение? Те му се покориха.

Странна гледка се открива пред очите на наблюдателя. От една страна – Ерусалим, натрупал неизброими богатсва. Не иска да знае за Исус. Всеки се е отдал на живот, ядене, пиене, тържества, опиянение от пролятата кръв, живее за плътта и е забравил за душата си. От друга страна – шепа скромни апостоли, изпълнени със светла, лъчезарна радост, вдъхновени от небесното величие на Христос, безкрайно щастливи заради славната Му победа, уверени в пълното тържество на любовта, са паднали на колене, облени в сълзи на умиление. Те вдигат главите си нагоре и се взират в своя любим Учител, Който леко се отдалечава от тях. Усърдно простират ръце към Него, като че искат да Му кажат: „Мили Исусе, ние сме Твои. Вземи и нас със Себе Си. Искаме да бъдем там, където Си и Ти.“

Краят на Христовия живот има известно сходство с началото му. Ерусалим не искаше да знае за новороденият Месия. Витлеем отказа да Му даде подслон. Цар Ирод се опияняваше от кръвта на многото си жертви. Жителите на Палестина служеха на плътта или на буквата на закона. Но около яслата коленичат малък брой скромни овчари. В сърцата си носят ангелската вест и голямата радост за целият свят. В ушите им кънти чудната небесна песен за мир на земята. След тях идват мъдреците. В очите им сияе блясъкът на светлата звезда, която ги води през жежки пустини и стръмни планини, за да ги доведе до Спасителя. С безкрайна радост и духовна възхита те падат на колене, за да Му се поклонят.

По два начина можем да принудим човека да падне на колене. Първото средство е насилието. Така римските императори са владеели тогавашният свят и милионите роби в Рим са работели под плясъка на бича. Тълпата ревяла: „Да живее императорът!“, но всеки впервал уплашен поглед в кървавите очи на жестоките преторианци. Вторият начин е да се открехне крайчецът на завесата, която ни разделя от лицето на Бога и от вечността. Тогава, облъхнати от небесния мир и от това, за което сме създадени, към което се стремим с всички сили на душата си, ние неволно прегъваме колене с неизказано благоговение и с безкрайно възхищение.

Учениците просто се забравиха. Много дълго време останаха на колене. Не искаха да разберат, че и най-красивото преживяване има своя край. А новите задачи ги чакаха. Затова ангели трябваше да ги разбудят. И при тях се явяват небесните пратеници. „Стига толкова молитва. – искат да им кажат те – Слезте долу в града. Там ви чака работа. Вие сте тук само, за да получите сили, мъдрост и вдъхновение за новата ви задача. И вие ще бъдете взети на небето. Но времето ви още не е дошло. Часът още не е ударил. Още много има да вършите за Исус. Трябва да страдате за Него. И за вас има кръст, както имаше за Христос. И вашият път минава през страдания и слава.“

Апостолите се покориха. Кой може да е непослушен на небесните съвети? Те слязоха в града, но в сърцата си носеха радостните ликувания, които запазиха до смъртта си. От този момент, животът им на земята стана истински, защото беше под знаменателя на небесната воля. В тази насока са думите на френският учен Монтескьо: „Чудно нещо. Християнската религия, която привидно няма никаква друга задача, освен блаженство в задгробния живот, дава щастие също така и на настоящия живот.“

Апостолите празнуваха радостна раздяла. Как така радостна раздяла? Да не би да има някаква грешка? Знаем, че раздялата с близки по сърце винаги е трагична. Колкото по-близки са ни тези хора, толкова по-дълбока е раната ни. Но учениците знаеха, че любимият Учител отива да се короняса и да приеме най-великата власт във вселената. И това безкрайно величие ще се отрази и върху тяхното състояние. За тях беше по-добре Той да отиде. Радостта им беше голяма, защото знаеха, че небето е отворено за тях. Започваше изпълнението на думите Христови пред Натанаил: „Ще видите небто отворено и Божиите ангелите да възлизат и слизат над Човешкия Син.“ И те са готови да чакат обещанието на Отца – да бъдат изпълнени със сила отгоре чрез Святият Дух, Който свободно може да дойде през отвореното небе. Същото небе, което прие Учителя и тях ще приеме. Каква сладка надежда! Радостта им беше пълна, защото знаеха, че Той е винаги с тях. Влиянието Му ги обгръща, както въздуха. Редактора на един голям вестник попитал един рибар, познат с набожността си, откъде знае, че Исус е възкръснал. „Господине – отговорил рибаря – когато съм далеч в морето за риба, аз гледам сутрин към тези прозорци на брега. Като започнат да отразяват слънчевите лъчи, разбирам, че слънцето е вече изгряло. Когато гледам радостните лица на моите братя и усещам радостта в моето сърце, зная, че това е от живият Христос, Който отразява влиянието Си в нас.“ Учениците бяха радостни, защото получиха повишение с новата си служба. Живота им имаше смисъл. Знаеха защо живеят. Трябваше да бъдат свидетели за Христос. Каква свещена професия! Какъв благодатен труд! Който не се занимава с нещо свято, няма мир в душата си, сам е нещастен и е бреме за околните си. Занятие, което успокоява съвестта, е нещо блажено. По време на преследването на протестантите през средните векове, в един затвор имало 300 души, осъдени заради вярата си. Между тях бил и техният проповедник. Той ги насърчавал и ги укрепвал непрестанно. Една нощ дошъл ключарят и му казал, че е готов веднага да го изведе от затвора, защото на другият ден всички щели да бъдат застреляни. Проповедника казал: „Оставам. Не мога да бягам, когато всички умират за Христа.“ Цялата нощ осъдените прекарали на колене в молитва и песен. На другият ден били изведени и изправени на лобното си място. Всички запели: „При Исуса, при Исуса, при Исуса, аз готов съм да отида. Моята душа копнее, вечно с Него да живее, пред престола Му пресвят.“ Чула се заповед: „Огън!“, но никой не стрелял. Някои от войниците сами паднали на колене, облени в сълзи. Но заповедта била изпълнена и след малко, всички, намерили местата си там, където копнеели да бъдат! Свидетели!!!

Христовите ученици бяха радостни, защото знаеха, че Той пак ще дойде, тъй, както Си отиде. Но тогава ще съди живите и мъртвите. Кой ще може да устои пред Този велик Съдия? Къде ще избягат тези, които Го приковаха? По този въпрос трябва да се замислят всички, които отричат Бога в сърцето си. През миналия век в Германия живеел ученият Паулус, който писал книги с безбожно съдържание. Най-яростно той атакувал вярата в задгробния живот: „Няма небе! Няма вечност!“, твърдял той. Като наближила смъртта, поканил приятелите си да присъстват, за да им потвърди и през последният си час, че няма нищо отвъд гроба. Всички се събрали около леглото му. Паулус мълчал. Внезапно той широко отворил очите си и изкрещял: „И все пак има вечност.“ И ... издъхнал.

Скъпи братя и сестри, възнесението ни дава само слаба идея за безкрайното величие на Христос. С кръв завоюва Той престола Си. Но не с кръвта на поданиците Си, а със Своята собствена кръв. Той предаде душата Си не само за Своя слава, но и за спасението на нашите души. Той владее над нас. Управлява, без нас и въпреки нашето неодобрение. Но това не Го задоволява. Той иска да заеме в сърцата ни онова място, което има в небесата. Иска да направи живота ни блажен, страданията ни – радостни, да даде твърдост в изпитанията ни и да ни изпълни с радостна надежда в смъртният ни час. Безкрайното величие и неограничената власт на Христос придават на нашата вяра и на сърдечната ни връзка с Него неизказано ценно съдържание.

Езичникът Епиктет писал: „Ако бях славей, бих изпълнил призванието на славей и бих хвалил Бога като славей. Ако бях лебед, също бих изпълнил призванието на лебед и щях да славя Бога. Но аз съм човек, когото Бог е създал с разум. Ще изпълня призванието на човек и ще хваля Бога с устата си, докато живея.“ Колко трябва да се поучим ние, християните, от тази езическа мисъл.

Мили Исусе, към Теб гледаме сега. Ти така си ни създал, че трябва да гледаме някъде. Дал си ни очи, за да виждаме. Притежаваме душа, за да вярваме. Надарил си ни със сърце, за да обичаме. Молим Ти се, не допускай да гледаме надолу към мрака. Избави ни от примките на греха. Привлечи погледа ни нагоре към Себе Си, към светлината, към вечните неща. Искаме да обичаме Тебе, а не греха. Искаме в Тебе да вярваме, а не в измамата. Искаме на Тебе да служим, а не на света. Молим Ти се, облечи ни със Своята сила. Давай ни всеки ден Твоето вдъхновение. И ни озари с мъдростта Си, за да вършим всеки ден нашата работа, без да забравяме, че сме Твои. О, дай ни Твоята сила, за да Ти бъдем верни свидетели! Да не би да се срамуваме от теб и Твоето Слово. Колко ще бъде страшно, ако един ден Ти се срамуваш от нас, когато дойдеш в славата Си, придружен от Твоите светли ангели! Амин.

Пастор Симеон Попов

С. Войводово

12 Май 1959 г.