9. Бойкотът

Какво означаваше тази измяна? Четирима мои прислужници просто избягаха! В едно градче като Вах, където имаше малко добре заплатени работни места, едно подобно решение можеше да бъде трудно разбрано.

            Естествено това беше продиктувано от страх. Манзур се страхуваше, защото го бях помолила да ми даде Библия и го бях накарала да ме закара до християнските мисионери. Останалите трима прислужници-християни явно се бяха заразили от неговия страх. Те би трябвало да са чули тътнежа на вулкана, който всеки момент щеше да изригне, и не искаха да бъдат завлечени от потоците лава.

            Но какво ставаше с Райшим, моята камериерка-християнка, която сега отново започна да разресва косите ми? Аз чувствах как нейните грациозни ръце трепереха, докато тя работеше.

- А ти? - попитах аз.

Тя прехапа устните си, но продължи да ме разресва:

            - Навярно и аз не трябваше да оставам тук - каза тихо тя. - Тук ще стане много...

- Много усамотено - допълних аз.

- Да - каза тя и преглътна - и освен това...

            - Освен това ти се страхуваш. Райшим, ако ти искаш да си тръгнеш, аз няма да те укорявам. Ти трябва сама да решиш, така както и аз го направих. Но ако останеш, трябва да помислиш за това, което Исус ни предсказа, че ние ще бъдем преследвани заради Него.

            Райшим кимна. Тъмните й очи бяха влажни. Тя взе от устата си една игла за коса и започна да я поставя в косите ми.

- Зная, - каза тя опечалена.

            От този момент Райшим потъна в мълчание. Със своята угрижена физиономия тя зарази и Нурджан, която явно беше на крачка от истерията. Когато на следващата сутрин се събудих, трудно успях да надвия себе си и да позвъня на звънеца. Кой щеше да дойде сега? Вратата на моята спалня се отвори бавно и влезе Нурджан. Тогава видях, че в здрача на зимното утро я следва и една втора сянка - това беше Райшим! По-късно аз й казах колко много се радвам на нейното оставане. Тя се изчерви:

            - Уважаема госпожо, джи! - каза тя благо, прибавяйки нежната трета дума на поздрава, която означаваше: Желая Ви  дълголетие!   Така   както  вие  служите  на Господа, така и аз ще Ви служа!"

            След като прислужниците избягаха, къщата стана още по-тиха. Не всички замених с други. Изискванията ми вече не бяха толкова високи, защото никой от близките ми не ме посещаваше. Реших известно време да не наемам християни. Намерих си нов шофьор, един мюсюлманин на име Фацат, и един помощник в кухнята, също мюсюлманин.

            Аз се радвах, че Махмуд продължаваше да си играе щастливо в къщата и в градината и го окуражих да си покани приятели от селото. Той прие това предложение с въодушевление. Повечето деца бяха малко по-големи от него, пет- и шестгодишни, докато Махмуд току-що бе навършил пет годинки. Въпреки това той винаги беше техният водач. Мисля, че причина за това не беше само фактът, че той беше домакин. Неговите предци бяха господствали векове наред и от това наследство той можеше да се отрече точно толкова, колкото и от своя интелигентен поглед. Каква част от това негово наследство рискувах да загубя? До каква степен аз застрашавах тези принадлежащи по право на момчето връзки с рода му? Тъкмо вчера той отново ме попита кога братовчед му Карим ще го вземе отново със себе си на риболов? Карим беше обещал да покаже на Махмуд как се хващат пъстървите, които се плъзгаха между обраслите с мъх скали на нашия поток. Този поток се вливаше по-надолу в реката Тахмра.

            - Мами, кога най-сетне ще дойде Карим? - отново ме попита Махмуд.

Гледах сияещите очи на момчето и не посмях да му кажа, че този риболовен излет никога нямаше да се сбъдне.

   Досега Махмуд почти не можеше да се почувства с тях отречен от християнската вяра. Разбира се, аз му четях библейски истории и той толкова много ги обичаше, че за да имаме достатъчно време за тях, дори се принудих да променя времето му за заспиване от 20:00 часа на 20:30, но в сравнение с риболова това бяха само няколко историйки. Последва го и проблемът с приятелите му. Те също един по един престанаха да идват. Това Махмуд не можеше да го разбере и когато аз се опитвах да му го обясня, той ме гледаше въпросително:

            - Мами - казваше той, - ти кого обичаш повече – Исус или мен?

            Какво би трябвало да му кажа? Тъкмо сега, когато той беше толкова самотен!

            - Махмуд, Бог трябва да стои на първо място – казах аз и му описах изказването на Господа, според което ние едва тогава сме наистина Негови, когато поставим целия наш род зад Него. - Бог трябва да застане най-отпред дори и пред хората, които в този наш свят ние обичаме най-много.

            Изглежда Махмуд приемаше това обяснение! Той също така ме слушаше и когато му четях от Библията. Веднъж когато му прочетох стиха: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя." от Ев. според Матея, 11: 28, аз го чух да се моли преди неговия следобеден сън: „Исусе, аз те обичам и искам да дойда при Теб, но... моля Те, не ми давай спокойствие. Аз не обичам спокойствието." Той сключваше ръцете си за молитва и се молеше, но аз знаех, че за него беше твърде тежко да бъде сам и да ме вижда и мен самотна. Никакъв роднина, никакъв приятел, никакъв познат не се отбиваше от голямата магистрала, за да дойде до нашата къща. Никога вече телефонът не позвъня.

Една нощ обаче, около три часа сутринта, бях стресната в съня си от звъненето на телефона. Никой не би звънял по това време освен при смъртен случай в рода ни. Сърцето ми биеше до пръсване, когато вдигах слушалката. Отначало чух само тежкото дишане на някой от отсрещната страна, а след това по мен бяха изстреляни като с прашка три камъка, три думи: „Невернице! ... Невернице! ... Невернице!" След това телефонът прекъсна. Аз си легнах отново.

Кой беше този? Един от фанатиците, за които моят чичо многократно ме беше предупреждавал? Какво бяха решили да правят?

            О, Господи, Ти добре знаеш, че не се притеснявам от това, че ще умра, но от това, че съм ужасно страхлива. Не мога да понасям никаква болка! Ти знаеш колко бързо изпадам в несвяст, когато лекарят ми бие инжекция. Моля Те, ако това се наложи, направи ме способна да понасям болките! - Очите ми се напълниха със сълзи. - Господи, страхувам се, че нямам необходимата издръжливост, за да стана мъченик. Съжалявам за това, но моля Те, дай ми да премина през всичко, което ми предстои, единствено и само чрез Теб и с Теб!"

            Следващото изпитание, което стоеше пред мен, беше едно анонимно писмо, пълно със закани: „... Нека кажем ясно: Има само една дума, която те характеризира и тя е: Предателка!!!" Скоро след него дойде още едно такова писмо и още едно, и още едно, ... Те всички съдържаха заплахи. Аз бях една вероломна отстъпничка и с мен трябваше да постъпят, както подобава на такива.

            Един следобед в началото на лятото на 1967 г., около шест месеца след моето покръстване, седях в моята градина и отново мачках в юмрука си едно такова писмо- То бе написано с особена злост и в него бях окачествена не само като «неверница», но и като една «изкусителка на вярващите». „Истинските вярващи - се казваше в него - трябва да ме изгорят така, както се обгаря гноясалата плът на здрав крайник!" Да ме изгорят!? Означаваше ли това нещо повече от едно обикновено сравнение? Продължих да крача навътре в градината, чиито лехи бяха пълни със сияещи лалета, зюмбюли, нарциси и комуниги. Пролетта отстъпваше на лятото. Дюлите Цъфтяха, а последните бели листенца на сливовите цветчета падаха от клоните на дърветата. Обърнах се и погледнах назад към къщата си. „Те няма да посмеят да докоснат къщата ми! - извиках аз безмълвно в сърцето.

Те не биха посмели да изгорят една благородничка. Като че ли за да потвърди, че аз не мога още дълго Да разчитам на защитата на моето положение в обществото и на моето богатство, дойде един посетител. Една от камериерките ми съобщи за него, казвайки:

      - Генерал Амар желае да ви види, уважаема госпожо!

            Сърцето ми подскочи от радост. Погледнах през градинската врата. Наистина! Там стоеше един много добре познат ми маслиненозелен комендантски автомобил. Генерал Амар беше един любим стар приятел от времето когато бях в армията. През Втората световна война ние заедно служехме и сега той беше един от водещите генерали в пакистанската армия. През всичките тези години ние продължавахме да поддържаме връзка, особено тогава, когато моят мъж беше министър на вътрешните работи и те двамата работеха в тясно сътрудничество. Той също ли идваше само за да ме осъди?

            Веднага след това чух стъпките му по дребно чакълестата алея. Той идваше към мен през градината, перфектно издокаран в една гиздава кхаки-униформа - брич за езда и кожени ботуши. Генералът взе ръката ми, наведе се и я целуна. Безпокойството ми ме напусна - не изглеждаше да е дошъл като неприятел.

            Той ме погледна. Тъмните му очи премигваха весело така, както беше характерно за него. Той пристъпи направо по същество:

- Вярно ли е това, което говорят хората?

- Да! -   казах аз.

            - Как можа да Ви хрумне една такава идея!? - възкликна той. - Вие сама сте се изложили на една много голяма опасност. До мен дори достигнаха слухове, че има хора, които искат да ви убият!

Аз го гледах мълчаливо.

            - Е, добре - добави той и седна до мен на една пейка в градината. - Знаете ли, че аз Ви обичам като брат?

- Надявам се!

            - И че като брат аз по особен начин се чувствам отговорен за Вас?

- И в това се надявам.

            - Тогава трябва да знаете и това, че за Вас моята къща е винаги отворена.

            Усмихнах се. Беше първата приятелска дума, която чух отново от толкова дълго време.

            -Но Билкис - продължи генералът, - едно трябва да знаете. Това предложение е напълно лично. - Той откъсна едно цветче, приближи го до носа си, вдъхна от аромата му и се обърна отново към мен, казвайки:

- Официално аз не мога да направя почти нищо за вас.

            - Знам. - Взех ръката на генерала, след това станахме и минавайки през градината, се отправихме към къщата. Докато вървяхме един до друг, му казах, че невинаги ми е било лесно.

            - И сега няма да ви бъде по-лесно, скъпа моя - ми каза този мой приятел по своя директен начин. По-късно, когато в гостната бях вече поръчала чая, той прибави с въпросителна усмивка:

- Кажете ми, Билкис, защо направихте това?

Обясних му какво се беше случило и забелязах, че генерал Амар внимателно ме слушаше. Колко невероятно! Без да се усетя, сега правех това, което мисионерите наричаха «даване на свидетелство». Разказвах на един мюсюлманин за Христос, и то на един висш служител! И той ме слушаше! Съмнявам се, че онзи следобед засегнах сърцето на генерал Амар с моето послание, но все пак той беше дълбоко замислен, когато половин час по-късно ние се сбогувахме. Вече се здрачаваше, когато той отново притисна устните си до ръката ми.

            - Билкис, не забравяйте - каза той с горещ глас, - ако някога ви потрябва моята помощ..., всичко, каквото мога да направя за вас като приятел...

- Благодаря, Амар!

            Той се обърна и токовете на ботушите му затракаха по каменните плочи на входната алея и навън към мястото, където във вечерния здрач го чакаше неговият военен автомобил. И самотното по свой особен начин тъжно посещение беше вече минало. Дали някога отново Щях да видя Амар?

За пръв път, откакто беше започнал бойкотът, откакто анонимните писма и предупрежденията на стари мой приятели зачестяваха, аз най-сетне осъзнах какво означаваше това, да живееш час за час. Беше противоположното на това, да се грижиш за себе си. То означаваше да чакаш и наблюдаваш какво Той ще допусне в живота ти.

Аз бях убедена, че нищо не можеше да се случи без Неговото позволение. Например аз знаех, че натискът срещу мен щеше да става все по-силен. Когато това се случеше, то тогава Той щеше да го е допуснал и аз ще трябваше всред вероятното нещастие да се науча да търся Неговата близост. Исках просто да живея час за час и да бъда винаги до Него. Да, това беше ключът за разрешаването на всички мои проблеми. Трябваше да се на уча да живея в Неговото присъствие така, че каквото и да се случеше и когато и да се случеше, то аз да бъде: в Него и Той в мен.

            С нарастването на натиска от страна на моя род аз бях убедена, че зная как се е чувствал цар Давид, когато, бягайки от своя син Авесалом, той е взел своята лира и запял:

            „Но Ти, Господи, Си щит около мене, слава моя и Тоя, Който възвишава главата ми." Псалом 3:3

            Под «слава» той вероятно е разбирал неизказуемото великолепие, върховната радост и блаженството на светиите в небето.

            За момента натискът от страна на моя род се изразяваше все още само под формата на бойкот. Нито един-единствен роднина не идваше да ме посети, дори и само за да ме обвинява и упреква. С малки изключения не чувах нищо и от страна на моите стари приятели. Шушукането в селото продължаваше, както и нарочното ми изключване от големите родови събития: свадби, раждания, смъртни случаи. Винаги, когато се ангажирах с разсъждения за самотата, която нарастваше вследствие действията на околните, чувствах как Божието присъствие се оттегляше от мен и тогава, на момента, аз принуждавах себе си да мисля за случаите, в които Исус се е чувствал самотен. Това ми помагаше. Забелязах и дори малко се учудвах на факта, че просто ми липсваше общението с хората. Аз, която винаги бях живяла толкова усамотено, сега имах нужда от човешка близост. Вече дори Мичелови и семейство Олд не ме посещаваха-Аз ги бях посъветвала в името на тяхната собствена сигурност да не ме търсят повече.

            В един забулен от мрачна сивота следобед аз се оттеглих в своята стая, за да чета Библията. Беше неестествено студено за началото на лятото. Остър вятър удряше по прозорците. Започвайки да чета, аз почувствах топлина в ръката си и когато се огледах, забелязах петънцето върху ръката ми от огрелия я слънчев лъч. Погледнах през прозореца и видях отново изчезващото зад Облаците слънце. Сякаш за един миг Бог се беше привел към мен и утешително беше докоснал ръката ми.

            «Ех, Господи - казах аз, поглеждайки нагоре, - толкова съм самотна. Моля Те, изпрати ми днес някой, с когото мога да поговоря!"

            Малко се срамувах от себе си, защото идвах при Него с една толкова детинска молба, и затова отново се посветих на Библията. Та нали в края на краищата Бог беше с мен. Трябваше да бъда доволна на това. Но след известно време се изплаших от един своеобразно странен шум в къщата - странен с това, че ми беше липсвал толкова дълго време. Долу се чуваха гласове!

            Наметнах се с халата си и нервно се затичах към вестибюла, откъдето Нурджан идваше почти останала без дъх.

            - О, уважаема госпожо, можете ли да си представите? Семейство Олд са тук!

            - Слава да бъде на Бога! - извиках аз и се забързах към тях. Естествено аз се срещах с Кен и Мери всяка неделна вечер в къщата им, но това посещение в средата на седмицата беше нещо чудесно. Мери изтича към мен и взе ръката ми.

            - Билкис, ние просто трябваше да Ви посетим - каза тя, а сините й очи сияеха. - Всъщност няма никаква причина за това наше посещение, а само това, че Ви обичаме и много искахме да сме заедно с Вас.

            Колко много се радвах на това посещение! Докато си говорихме, ми стана ясно, че беше погрешно да не каня никого на гости. Гордостта ми ме беше възпирала да си призная, че имах нужда от контакти. Изведнъж ме осени една идея. Защо да не каня всяка неделя християни на общение в къщата си? Но не означаваше ли това да наливам масло в огъня?! Опитах се още в зародиш да задуша идеята си, но тя не искаше да ме напусне. Когато моите приятели вече си тръгваха, аз бързо казах:

            - Бихте ли се радвали да ми дойдете на гости в неделя, вечер?

Семейство Олд ме гледаха почти ужасени.

            - Казвам това съвсем сериозно и отговорно - Продължих аз. - Тази стара къща се нуждае от нов живот.

            И така ние се уговорихме за срещата. Когато онази вечер се оттеглих, за да си почивам, разсъждавах върху това, колко превъзходно Бог се грижеше за нас. Когато моето семейство и моите приятели ми бяха отнети, Той ги замести със Своето семейство и Своите приятели. Заспах в мир, а когато се събудих, слънцето грееше топло в стаята ми. Станах, отворих прозореца и се наслаждавах на чистия утринен въздух, който нахлуваше в стаята и носеше със себе си мириса на свежа градинска пръст. Беше вече лято.

            Още събота следобед старата къща беше вече украсена с цветя. Подовете и прозорците бяха изтъркани до блясък. Аз дадох на Райшим да разбере, че ако желае, може да вземе участие в срещата, но тя се смути, защото явно все още не беше готова за една толкова смела крачка, а аз не исках да я притискам. Неделният ден минаваше бавно. Бях непрестанно заета с това, да държа Махмуд далеч от дневната, да опъвам персийския килим, да до оправям цветята и тук и там да до избърсвам прахта. Най-сетне чух входната порта да се отваря и колите да се движат по дребно чакълестата алея.

            Вечерта беше точно такава, каквато се надявах да бъде. Ние пяхме, молихме се и си разказвахме какво Бог беше сторил за нас. Бяхме само дванадесет, с Махмуд тринадесет, които уютно си седяхме заедно в дневната, но аз бих могла да се закълна, че около нас имаше още хиляда скъпи невидими гости. Вечерта имаше още една особена цел, която не бях предузнала. Установи се, че моите приятели-християни са били много загрижени за мен.

- Достатъчно предпазлива ли сте? - попита ме Мери.  

- Е, да - засмях се аз, - доколкото ми е възможно! Ако някой желае да ми стори зло, то тогава със сигурност ще намери и начин, за да го извърши.

Кен огледа дневната и погледна през високите стъклени врати навън към градината и каза: Наистина тук Вие не сте  много   защитена.  Досега изобщо не знаех колко лесно може да се проникне тук.

- А доколко е защитена спалнята Ви? - попита Синов.

            Всички искаха да я видят и затова се качихме горе. Особено голям недостатък Кен намери в прозорците ми, които гледаха към градината. Те бяха съставени от единично стъкло и филигранна дървена решетка пред него. Той заклати глава и каза:

            - Това наистина никак не е сигурно. Билкис, Вие трябва да предприемете нещо. Поръчайте да ви сложат железни решетки, та иначе тук всеки би могъл да влезе.

            Отговорих, че още на следващия ден ще се разпоредя да направят необходимото. Така ли ми се стори или наистина Божието присъствие избледня, докато давах своето съгласие за това.

            Накрая ние се сбогувахме и аз си легнах. Бях толкова щастлива, колкото отдавна не бях се чувствала. Когато все пак на следващата сутрин аз вече се готвех да изпратя да доведат ковача на селото, изведнъж отново ясно почувствах как Неговото присъствие се отдръпва от мен. Дължеше ли се това на факта, че исках да сторя нещо, което бе следствие на страх? В действителност всеки път, когато отново и отново исках да извикам ковача, Той ме възпираше. Най-сетне ми стана ясно защо Бог правеше това! Ако в селото се заговореше, че съм поръчала решетки за прозорците си, тогава всеки щеше да забележи, че се страхувам. Можех да си представя техните оскърбително-подигравателни и язвителни подмятания: „Що за религия е това християнството? Значи щом станеш християнин, те обзема страх!"

            „Не - реших аз. - Няма да слагам решетки на прозорците си." Когато същата вечер си лягах имах увереността, че съм постъпила правилно. Веднага заспах, но неочаквано ме събуди един шум. Стресната, но без следа от страх аз седнах на леглото си. Една грабваща дъха ми гледка се разкри пред мен. По свръхестествен начин видях цялата своя градина през стената на стаята. Тя беше залята от небесна бяла светлина. Аз виждах всеки розов цвят, всяко листо, всяка тревичка, всеки трън в градината цареше атмосфера на едно невъзмутимо спокойствие. В сърцето си аз чух гласа на моя небесен Баща: „Билкис, ти постъпи правилно. Аз съм до теб!"

            Светлината изчезваше бавно и помещението отново потъна в тъмнината. Аз светнах нощната си лампа, вдигнах ръцете си и прославих Бога: „О, Татко мой, как бих могла да Ти се отблагодаря? Ти се грижиш за всеки един от нас поотделно!"

            На следващата сутрин събрах всички мои служители и им казах, че отсега нататък всеки от тях, ако желае може да си спи в своя собствен дом. Само Махмуд и аз ще продължим да спим в голямата къща. Прислугата си, разменяше погледи, едни от тях бяха учудени, други радостни и само един или двама обезпокоени. Сега аз бях сигурна, че поне едно дело бях завършила докрай: С това решение аз изцяло се бях лишила от възможността сама да се защитавам, но чрез него се върна обратно и остана по-дълго от обичайното увереността, че съм в Божието присъствие. Навярно поради предстоящите събития имах нужда точно от това.