Глава двадесет и първа
Приносът за всеизгаряне
Посвещаване себе си на Бог
Първата жертва
Еврейското значение на изразът принос за всеизгаряне е „това, което се издига нагоре”. Тук виждаме демонстрация на Изкупител, който задоволява всичките изисквания за свято усъвършенстване на Израилевия Бог. Тя илюстрираше първата голяма заповед – да обичаш Господ твоя Бог с цялото си сърце, душа, ум и сила. Във формата на тип тя беше пълното посвещаване на Изкупителя за изпълнение на волята и предназначената цел на Бог. Задоволявайки Божията нужда от святост, Той можеше да задоволи нуждата на човека от изкупление.
Този вид посвещение не се среща често всред масите от хора, които предпочитат широките магистрали, водещи ги към техните цели. Често то е тесен, самотен път на изявена любов. Ние сме призовани да бъдем святи на всяка цена. Ако послушанието ни коства живота, тогава нека заплатим тази цена.
Жертвата трябваше да бъде мъжка без недостатък, представяща втория Адам, който беше безгрешен. Тя трябваше да бъде принесена според възможността на принасящия я. Ако човека притежаваше стадо от едър рогат добитък, той не можеше да донесе за жертва овца, нито гълъб или гургулица. Те бяха определени като жертви за бедните.
Всяко животно представяше различна характерна черта на Изкупителя. Телето представяше Неговата сила и търпеливо издържане като Спасител. Овцата или агнето символизира Неговото смирение и благородност (Исая 53:3). Козата Го представя като избран от стадото и Неговата смърт спасява цялото стадо (Йоан 11:50). Гълъбът и гургулицата символизират Неговия мир и нежност, Неговата скръб и печална невинност.
Жертвата трябваше да бъде представена пред „входа на шатъра за срещане, за да бъде приета от Бог” (Левит 1:3). Вече не можеше да бъде принасяна на полетата, както преди, тъй като кръвта (живота на човека, който представяше) трябваше да бъде представена пред Бог, който обитаваше всред тях, а не пред идолите на другите народи.
Принасящият жертвата трябваше да постави ръцете си върху главата на животното. На еврейски термина означава да притиснеш силно. „Натегна на мене Твоят гняв” (Псалм 88:7).Това показваше, че той се идентифицира с жертвата. Нашата вяра се обляга на същата личност, на която Бог постави гнева си. Това е основата за чиста съвест.
Работата на свещениците беше да вземат кръвта (която представяше кръвта на жертващия) и да попръскат с нея около и на олтара, като доказателство за изкупление, така че всеки да може да го види, но то беше видяно само от тези, които бяха близо до олтара. Изкупителят проля кръвта на живота Си, за да може всеки да види. „Към Мене погледнете и бъдете спасени...” (Исая 45:22).
Свещеникът трябваше да одере кожата на телета, за да се види колко беззащитна е жертвата без своето покривало. Това явно беше необходимо за богатите и силните като Яир, като началник на синагога или управляващия Синедрион, за да видят и почувстват това, напомнящо им, че пред Бог те не са покрити. След това жертвата беше нарязана на парчета за пълно демаскиране и изследване (Левит 1:16), пред всичко виждащия Бог, Който „съди мислите и намеренията на сърцето” (Евреи 4:13). Вътрешностите на животното, което беше без недостатък, откриваха, че няма несъвършенство в посвещението на нашия Спасител. Кожата на козата, овцата и ярето не беше одирана, но нарязана на парчета за пълно изследване.
Изкупителят, който нямаше недостатък, задоволи съвършените изисквания на Бог и затова беше приет вместо изкупения грешник. За принасящия жертвата, това беше ярка картина, на идентифициране с непорочния, невинен Изкупител, Който умираше за виновния. Беше илюстрирано съвършено ясно, че Изкупителя беше натоварен от двете страни. Първо, грешника полагаше върху него своята нужда и зависимост, а след това Божия гняв се изливаше върху него, докато беше напълно погълнат от огъня.
Поставената на олтара глава сочи към ума на Изкупителя, който се обляга на Своя Баща (Левит 1:8). Той не се облягаше на собственото си разбиране (Притчи 3:5). Тлъстината говори за Неговата преданост и привързаност (Изход 1:8), които принадлежаха само на Бог. Вътрешностите без дефект сочат към липсата на вътрешно оскверняване на Неговата воля, милост и чистота (Левит 1:9). Който не е знаел грях (2 Коринтяни 5:21) и беше безгрешен.
Главата на гълъба и гургулицата се откъсваше, за да покаже насилието, което беше извършено над Изкупителя. Изтръгването на гушата означава, че той не принасяше в жертва грешния апетит. Оскубването на перата показва отнемането на покривало, за да открие истинската същност на личността. Разкъсването на крилете показва, че няма изход от това положение (Левит 1:14-16).
Това беше жертва принесена чрез огън, приятен аромат пред Бог, той като представяше Изкупителя в Неговото съвършенство и посвещение на волята на Бащата. Този огън не трябваше да угасва никога (Левит 6:13). Всеки израилтянин можеше да види този огън, който поглъщаше жертвата си вместо да погълне тях, през деня и през нощта, като свидетелство за Божията омраза към греха, а също и като начин за избягване на Неговата присъда.
Напълно поглъщащия огън не беше предназначен за удобство или задоволяване на чувствата. Винаги ще има достатъчно гориво в ада, което да задоволи Божието правосъдие. Същото това правосъдие винаги ще намира достатъчно задоволство в живота на Изкупителя, за да предложи помилване. Тук, за да може всеки да го види, беше поставено на яве посвещаването на Сина на Бащата.
Пепелта беше свидетел, че жертвата беше погълната от огъня. Облечен в своите ленени одежди свещеника махаше пепелта от олтара, тъй като всяко нещо, което се допреше до олтара беше свято. Облечен с друга одежда, той изнасяше пепелта извън стана на чисто място (Левит 6:11; Ездра 44:19). Исус също беше изведен извън Ерусалим и след като беше направен грях, беше поставен в новия гроб на Йосиф (чисто място), от където възкръсна, за да очиства хора за Себе Си от всеки народ.
Глава двадесет и втора
Умряло посвещение
Моля прочетете историята
Приносът за всеизгаряне илюстрира чисто и пълно посвещение. Следващите три глави илюстрират погрешно посвещение.
Кратко време, след като наследи трона на баща си, Соломон, Ровоам изгуби управлението си над северните племена на Израел, което беше поето от Еровоам, който след няколко години се уплаши, че може да изгуби трона си, тъй като храма беше в Ерусалим.
Той реши да издигне два олтара на Ваал, със златни телета и постави един от тях в града Дан на север, а другия във Ветил, на юг. Неговото оправдание за построяването им беше: „Трудно ви е да възлизате в Ерусалим; ето, боговете ти, Израилю, които те изведоха от Египетската земя” (1 Царе 12:28). Така че поклонението на идоли официално беше въведено във Ветил.
Във Ветил живееше един стар пророк. Изглежда, че той не беше активен. Може би, защото беше възрастен, но от записаната история изглежда, че той имаше сметки за уреждане с Бог.
Може би той се чувстваше като Йона, който мислеше, че има добра причина да бъде разгневен на Бог, докато чакаше края на Ниневия, нещо, което не се случи, защото хората в Ниневия се покаяха.
Знаем, че стария пророк не участваше в тържеството. Неговите синове участваха. Ние не знаем от колко дълго той не изпълняваше пророческата служба, но четем, че един пророк от Юда (аз ще го нарека млад пророк) беше изпратен, за да говори срещу този олтар и поклонението на идоли.
Участваха ли синовете в този празник, защото не следваха Бога на своя баща? Бяха ли те вдъхновени от новия начин, по който сега можеха да служат на Бог? Осъзнаваха ли тези синове, че техния баща трябваше да бъде там и да говори срещу този олтар? Ние не знаем.
Те донесоха новините за деня. Младият пророк беше казал, че свещениците на тези високи места ще бъда пожертвани на тези олтари от наследник на цар Давид, на име Йосия. Това пророчество се изпълни след около 300 години (4 Царе 23:20). Също така той каза, че олтара ще се разцепи на две, което се случи в момента и при заповедта на царя, да хванат пророка, неговата ръка се парализира.
Когато стария пророк чу това, той проговори. До този момент в историята, човек би си помислил, че неговото посвещение беше загинало преди той да умре. Неприятно ли му беше да бъде наричан стар пророк?
Спомни ли си той, че непослушанието към Бог е грях, както този на престъпленията и идолопоклонството (1 Царе 15:23) и в пълен контраст с посвещението?
Беше ли неговото мълчание грях на престъпление? Беше ли угасил той Духа през изминалите години? Беше ли станал непокорен към Божия глас и затова мълчеше пред идолопоклонството?
Беше ли го направила гордостта мълчалив пред греха на Еровоам и го накара да излъже пророка от Юда? Защо излъга относно ядене на хляб и пиене на вода? Ревнуваше ли той за незабавното потвърждаване от страна на Бог на това, което младия пророк каза? Искаше ли да види Божието потвърждение за това, което той беше казал в миналото, а не беше видял изпълнението му? Беше ли разгневен на Бог за това, че нямаше алтернатива за неговите очаквания относно това, което Бог трябваше да направи?
Беше ли жертвата на стария пророк по-малка жертва от тези на Еровоам, за когото се казва: „Той накара Израел да съгреши” (3 Царе 14:16). Също така четем за жертвите на Валаам, за когото се казва: „Направи Израел да беззаконства” (Числа 31:16).
Той използва същото това оръжие, когато говореше от името на Бог, а сега го използва, за да убие един от Божиите пророци. Той го примеси с приятелство, с малко авторитет и предложение за ръководство от Бог.
Може би той е използвал дара си по този начин преди и по този начин е изгубил службата си. Сега той успя да убие целта на друг човек, който искаше да бъде послушен на Бог.
Потвърждаващото доказателство на разцепения олтар и парализираната ръка на царя предадоха младия пророк на лъжата на стария пророк. Той беше изпълнил първата част на инструкцията и след това не изпълни втората част. Посвещаването на младия пророк се подаде на лъжата на стария пророк.
Трагедията, която увенча успеха на стария пророк беше смъртта на младия. Това е причината, поради която не можем да измерваме посвещението чрез успех, финанси и по друг начин. Бъдете внимателни за това, което аплодирате!
Сега историята приема неочакван поврат. Невероятната Божия благодат, може да доведе събитие, което може да активира отново или да възкреси умрялото посвещение в нас. „Божието Слово дойде” (3 Царе 13:20) и стария пророк започна да пророкува отново. Това е същото, за което апостол Павел казва „Божият дар и призив са неотменими” (Римляни 11:29). Те са наши в продължение на целия ни живот, за да ги използваме в служба за другите.
Въпреки че нямаше явно покаяние, както в Израел, така и в царя изглежда, че събитието беше с цел Божията благодат да бъде показана на стария пророк, да го заведе към покаяние и скръб (3 Царе 13:29).
Божията благодат се излива над нас повече от това което ние признаваме, че Бог прави за нас. „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци учеща ни...” (Тит 2:11-12). Това означава, че въпреки че благодатта се дава на всеки, тя може да поучава само тези, които в събитията на техния живот виждат в тях Божията благодат, която е представена на тях, като цар Йосия (4 Царе 23:15-20) или Яир, който падна в нозете на Исус (Марк 5:22).
Всичко, което стария пророк знаеше, че трябва да бъде, той видя в младия. Старият пророк искаше и беше погребан в същия гроб, в който беше погребан младия пророк от Юда.
Божият дар (службата на слуга) може да открие само това, което се намира в сърцата ни. Дарът не може да промени сърцето, въпреки че може да благослови други.
Посвещението на човека, да се доверява на това, което Бог е казал, ще промени сърцето и ще го трансформира в подобие на Христовото.
Разбулените новоепохални светоустройстве...
Петото измерение, което ни е засмукало н...
