НАЗАД КЪМ БОГА
„Бог направи човека праведен, но те изнамериха много измислици.“ (Еклисиаст 7:29)
Много пъти чуваме упреци, отправени против Бога: „Защо Бог е направил света толкова лош? Защо търпи неправдите? Защо не спре войните? Защо има болести, страдания, смърт? Защо, защо ....“ Ето един пример. Майката е облякла на малкият си син нови панталонки и му заръчва да ги пази. Детето бързо обещава да изпълни заръката ѝ. Но след малко се връща изцапано до неузнаваемост. „Кой направи панталонките ти такива?“ – пита майката поразена. Момченцето я поглежда хитро и отговаря: „Нали ти, мамо, ми направи тези панталонки?“ „Да, но когато ти ги дадох съвсем не бяха такива ...“ Ето и отговорът на упреците, които отправяме към Бога: Бог направи и света, и човеците, но съвсем не такива, каквито са днес. Вината за всичко нередно и зло трябва да търсим не у Бога, а в самите нас.
А. Бог направи човека праведен.
Всеобщо е схващането, че отначало човек бил много, много див, нещо като полу-звяр. Но с течение на хилядолетията постепенно се променял, докато най-сетне имаме днешния високо културен, цивилизован и „благороден“ жител на нашата планета. Библията обаче, не мисли така. Тя твърди, че първоначално човек е бил праведен. Някои превеждат „праведен“ с „искрен“. Човекът беше завършекът на сътворението, неговата най-висока точка. Венецът на всичко. Той трябваше да бъде съединителното звено между Небето и земята, а не пропастта между тях.
1. Бог създаде човека по Свой образ.
Този факт е толкова велик и важен, че в Битие 1:27 в един стих два пъти се споменава по Своя образ ... по Божия образ. Само като си помислим какво значи това! И Максим Горки възкликва: „Човек – това звучи гордо!“ Ние бихме направили малка поправка: „Човек – това звучи божествено!“ Защото гордостта съдържа нещо противно на Бога, нещо отблъскващо, а божественото привлича като магнит. Ние се учудваме на нашето тяло, удивяваме се на душата си с нейното съзнание, несъзнание и подсъзнание. Бог е поставил Себе Си в човека и така ни е направил подобни на Себе Си. Само за човека е казано, че е създаден по Божий образ. Ето защо създаденото през шестият творчески ден на Бога беше твърде добро. И всички жители на невидимият свят радостно пееха и ликуваха, наблюдавайки чудното творение, което Бог направи.
Едно момиченце попитало баща си: „Татко, какви са косите на Бога? Черни, кестеняви или руси? Учителката в училище ни каза, че Бог прилича на нас. Значи Той трябва да има коси.“ „Дете мое – отговорил бащата – Ние приличаме на Бога, но Той не прилича на нас. Той е Дух.“ Това детето не могло да разбере. А ние? Можем ли да схванем тази мисъл, която на пръв поглед е лишена от логика? Какво значи това, че ние сме създадени по Божий образ?
2. Човекът е същество надарено с разум.
Животните имат инстинкт. Човекът е разумно същество. Той открива причинната връзка между явленията и търси тяхното обяснение. Ние се удивяваме на чудния ред сред пчелните семейства. Но там няма никаква промяна. Още преди хиляди години живота им е бил все същият. Но живота на човечеството еволюира, развива се. Някъде четох как хващат мечки в гората. На един дебел клон, не особено наклонен, поставят съд с мед. На друг по-висок клон окачват голям, железен чук, но така че да виси точно над съда с мед. Мечката подушва меда и се качва на клона. Но чукът ѝ пречи и тя замахва с лапа, за да може спокойно да яде меда. Чукът обаче се връща и удря мечката по главата. Тя е раздразнена и с още по-голяма сила отблъсква чука от себе си. Но ток, с още по-голяма сила се връща и отново я удря по главата. И това продължава докато животното падне в несвяст на земята. Мечката има сила и инстинкт, но няма разум да разбере, че колкото по-силно отблъсква чука, с толкова по-голяма жестокост той се стоварва върху главата ѝ. А цялата земя е пълна с великите постижения на човешкият разум. Какво да кажем за автомобилите, космическите кораби и ... атомните бомби? Какво голямо доверие е имал Творецът, давайки на човека разум!
3. Човека има способност да чувства.
Животното повече усеща. Ние можем да скърбим и да се радваме; да обичаме и мразим; да чувстваме и главно да съчувстваме. Чуждото нещастие и нас ни прави нещастни. Чуждото страдание и нас ни засяга. Всяко състрадание е признак на Божествено благородство.
4. Човекът има и свободна воля.
Ние можем да направим нещо, но можем и да не го направим. Затова, имаме право да търсим отговорност за делата на другите и даже да ги подвеждаме под съд. Можем да избираме доброто или злото, истината или измамата, светлината или мрака. Тук, именно, е и най-големият риск, който Бог е поел, създавайки човека със свободна воля. Но Творецът нямаше желание да има пред Себе Си автомат или робот, а живо, богоподобно същество.
5. Човекът цени високо невинността.
Затова винаги срещаме децата с усмивка. Наблюдаваме ги с умиление. Те ни напомнят за изгубената вътрешна чистота, в която сме били поставени първоначално и към която неотклонно се стремим. Шекспир пише, че златото няма нужда от позлатяване, нито красотата на лилията от усъвършенстване. Така и невинността, не се нуждае от корекция, защото само по себе си е нещо съвършено.
6. Човекът е създаден за общение с Бога.
Ние сме в състояние да познаем нещо от Бога, да се вглъбим в Неговото естество, да размишляваме за Него и да се наслаждаваме на Неговата близост. Както око се пленява от светлината, така и душата се пленява от Бога. Идеята – „Бог е нещо могъщо“ е тласкала милиони човеци към величествени подвизи. Ние сме такива и затова, защото Бог Сам има желание, и вътрешна нужда да общува с нас. Общението Му с човека, за Него е много по-ценно, отколкото общението Му с предметите на мъртвата природа или животните. Ето защо, трябва да се отнасяме с уважение към всеки човек, независимо от това към коя народност или раса принадлежи. Той. Ето защо, ние трябва да се стараем да получим все повече и повече знания и познания за Бога, и да се доближаваме все повече и повече до Него.
Б. Човеците намериха много измислици.
Това се дължи не само на човешкият разум, но и на свободната воля, с която човека злоупотреби. Човека пожела много зли помисли, потърси ги и ги откри, но за свое нещастие откри и злата прокоба.
1. Човекът откри греха.
И с това се отдели от Небесният си Баща. И този, който беше създаден да бъде господар, се превърна в роб. Земята-рай, той превърна в пустиня. Днес се вдига голям шум около общото самоубийство, което извършва човечеството, унищожавайки всичко около себе си и в природата: чистотата на въздуха и водите, океаните дори. Не е ли това плод на греха? Човекът по Божий образ се превърна в карикатура.
В едно събрание се разисквал въпроса защо всички човеци търсят мира, а има толкова много войни между народите, между отделни хора и даже в семействата? Отговорът бил един: егоизмът много се е умножил. А това е следствие от отделянето ни от Бога, следствие на греха.
На една специална улица, в един европейски град, където паднали жени вечерно време спират мъжете и им предлагат кратковременна платена любов, един офицер срещнал съвсем младо момиче. Изненадан, той го запитал защо се е отдало на това грешно и срамно занятие. Момичето избухнало в сълзи. Казало му, че живее в голяма мизерия, няма родители и е принудена да го върши, при все че се отвращава от себе си. Трогнат, офицера взел момичето със себе си, оставил го временно при свои роднини, които му намерили добра работа и подходяща квартира. И тя започнала радостен и почтен живот. Но след време той чул, че момичето отново тръгнало по лошият път. И го потърсил пак на старото място. Като го намерил, то се опитало да се скрие и побегне, но офицерът извадил револвер и го застрелял. Съдът оправдал убиеца. Ето заплата на греха, която всички ние заслужаваме. Защото по един или друг начин всички сме грешни. Но Бог вместо да ни накаже, изпрати Своят Единороден Син, за да бъде наказан Самият Той вместо нас! Можем ли да разберем тази пречудна любов?
2. Човекът може да изврати всяко благородно начинание.
С измислиците си човек може да тъпче под нозете си всяка святост и чистота, и да извращава всяко благородно начинание. По време на войната в един град влизат неприятелски войски. И се отдават на грабеж. Няколко войници влизат в една богата къща и започват да трошат с прикладите на пушките си електрическите крушки, защото гърмели приятно. Един войник отваря пияното и свири на него по свой начин – качил се наклавиатурата и тъпче по клавишите с тежките си ботуши. Колко пъти ние тъпчим по същият начин Божият образ вътре в нас! Затова пророк Исая изплаква, говорейки от името на Бога: „Волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си. Но Израел не знае. Людете Ми не разсъждават.“ (Исая 1:3) Унизително е да приравним човека с животното. Но тук се вижда, че той, поради греха си, е слязъл по-ниско и от животното.
Затова не е чудно, че Бог ни праща нещастия, за да ни свести и да ни върне, да ни отвори очите и да разберем какво сме и на какво се радваме. Между пътниците на един презокеански кораб имало и едно момче, което постоянно плачело истерично и много смущавало всички пътници. То не можело да понася люлеенето на кораба и създавало всеобщо раздразнение. Тогава един моряк го взел и го хвърлил в океана. Момчето било ужасно изплашено. Но скоро морякът се хвърлил във водата и го извадил, качвайки го отново на кораба. Сега вече момчето било най-кроткият пътник. То разбрало, че корабът с всичките си неудобства и люлеене, все пак е много по-добро място, отколкото безбрежният окен. Нима и Бог не е принуден да постъпва по същият начин с нас?
В. Назад към Бога.
В интимен кръг едно лице започва да разказва за своите любовни похождения. Но един от слушателите го прекъсва и заявява: „Ти си нещастен човек. Каква кал има в душата ти! Жалко, много жалко за теб.“ И се отдалечава. Нашият самохвалко обаче се затичва след него и го спира. „Почакай! Ти каза, че е жалко за мен. Ти мислиш ли, че в мен има нещо ценно? Защо е жалко за мен?“ Другият му отговорил: „Бог иска да направи нещо от теб. Той те е създал. Но каква кал само има в душата ти! Жалко, много жалко за теб.“ И отново си тръгва. Но разказвачът пак го настига. „Какво още искаш от мен?“ „Аз всичко ти казах.“ „Не, не, ти имаш още да ми казваш. Ти си единственият, който гледа сериозно на мен. Наистина ли мислиш, че живота ми има някаква стойност?“ И започват разговор. Двамата стават близки приятели и братя по вяра.
Една притча разказва за блудният син. След като пропилял парите на баща си, той се цанил като свинар при един жесток чифликчия. Една вчер с голяма мъка прибрал стадото свине от паша. Със завист наблюдавал как другият слуга им сипва храна и как лакомо мляскат в коритата си. Измъчван от непоносим глад, той посегнал да вземе нещо от храната на свинете, но една тояга се стоварва върху измършавялата му ръка и някой изревава: „Ти не разбра ли, че нямаш право да вземаш от храната на свинете?“ „Но аз умирам от глад.“ – простенал младежа. „Умри, тогава ще има един червей по-малко на земята.“ Свит от болки и унизен, блудният син се прибрал в бърлогата си и почнал да разсъждава: „Аз за тука ли съм? От какъв богатски дом произлизам! Какво търся още тука? На какво мога да се надявам? Какво може да бъде бъдещето ми? При моят баща има толкова много слуги и хубава храна. Какво чакам още? Ще стана и ще ида при баща си.“ На другият ден, когато надзирателят се чудел, че свинарят се бави да изведе свинете на паша, отишъл да го събуди с тояга в ръка, но видял, че леговището било празно ... Блудният син осъзнал, че има само един единствен правилен път – назад към дома! Това е пътят на всяка човешка душа – НАЗАД КЪМ НЕБЕСНИЯТ ОТЕЦ!
Преди 25 години в Хирошима беше хвърлена първата атомна бомба. Тя причини смъртта на повече от 250 000 и около 400 000 бяха облъчени и се разболяха. Нямало място в болниците за толкова много пациенти. Те били поставяни на оризови рогозки по земята. Много хора търсели изгубените си роднини сред болните. Един журналист разказва за стар японец, който обикалял рогозките и викал името на своя изгубен син: „Ихитако, Ихитако!“ Ето, това е гласът на Небесният Отец, Който търси загубената си овца, Своето изгубено чадо: „Адаме, Адаме, къде си?“ Затова ние можем да търсим Бога, защото Той нас пръв ни потърси. Затова можем да Го обичаме, защото Той пръв ни възлюби.
Край едно тихо, малко селце в Германия има красиво уредени гробища. Там до един пресен гроб са коленичили майка и дъщеря. Дъщерята си е намери място като домашна прислужница в един дом в Берлин и майката дава последни наставления на милото си чедо. „Баща ти много държеше да страниш от всеки грях. Пази се, мило дете, от лоши приятели и приятелки. Бог да те пази, мило чедо, Бог да те пази.“ Младото девойче отива в големия град. Отначало всичко е добре. Но скоро тя се запознава с приятелки, които се учудват на скромният ѝ начин на живот. „Но ти какво ще разбереш от живота? – запитват я те учудени – „Сега му е времето да опиташ сладостите на младостта.“ И нашата Ана се съгласява един път да отиде с тях и прекарва една вечер във веселата им компания. На уреченият час тя тръгва с разтуптяно сърце към определеното място. На един кръстопът трябва да почака, защото поради сблъскване на две коли движението е спряно. Край нея минава възрастна жена, която държи младо момиче за ръка и му говори: „Бог да те пази, мило чедо, Бог да те пази.“ Ана се сепва. Та това са същите думи, които нейната майка отправя към нея на бащиният ѝ гроб! И се запитва: „За къде съм тръгнала аз? Какво търся?“ И бързо се затичала назад към своята стая. Там тя пада на колене пред своя Спасител и иска прошка за лошото си желание и Му благодари, че Той я върна от опасния път още преди да е паднала.
Бог иска да направим и от нас същото. Какво е то? Бог не може да направи нищо без нашето съгласие, без и ние също да го искаме. Ето защо, нека Му се предадем и да се оставим на Негово разположение.
Нека нашите дела да бъдат като нашите думи и нашите думи да бъдат като нашите сърца, а сърцата ни да бъдат умити в кръвта на Господа Исуса Христа! Амин.
Пастор Симеон Попов
Гр. Шумен
27 Юни 1971 г.
