„Не мога да бъда щастлив, ако нещата не вървят, както аз искам"

Преди известно време в кабинета ми започна да идва момче в пубертета, което беше направо обсебено от представата, че за да бъде „добър" денят му нещата трябва да се случват по точно определен начин. Затова го помолих да опише всичко, което трябва да стане, за да каже, че денят му е бил добър. Невероятно дългият списък започваше така:

• Да се събуди от звуците на любима песен по радио-будилника.

• Да носи определена комбинация от дрехи и маратонки.

• Да не го карат да яде овесена каша, бъркани яйца или пълнозърнест хляб.

• Да успее да седне на предната седалка в училищния автобус.

• През целия ден всичките му приятели да му казват само хубави неща.

Условията бяха толкова много и така подробни, че беше буквално невъзможно всичко да протече в точно съответствие с неговите желания. Следователно момчето не бе преживяло нито един щастлив ден. Винаги се е намирало нещо, което да попречи.

Бъдете честни: и вие ли сте от онези хора, които не могат да се наслаждават на филма, ако някой е седнал пред тях? В състояние ли сте да се насладите на обяда си, ако обслужването в ресторанта с бавно? Или сигурно не се вбесявате, когато попаднете зад туткав шофьор на претоварената магистрала, нали?

А в действителност светофарите не светват зелено, когато вие искате, хората често приказват, когато предпочитате да мълчат, партньорите ви са невнимателни, когато имате нужда от разбиране, и опашките са дълги, когато бързате. Онези, които не могат да бъдат щастливи, ако нещата не вървят винаги така както те искат, няма да се разминат с язвите, мигрените и злочестините в личния си живот.

Онзи ден сложих касета във видеото и тя веднага изскочи обратно. Тъй като нашият видеокасетофон няма устройство за автоматично изхвърляне, отворих капака и познайте какво открих: вътре в скъпото ни видео се мъдреха две колички, четка за зъби и няколко анкерпласта!!! Малкият ми син бе напъхал своите скъпоценности зад пластмасовата вратичка. Като си помислих за тлъстата сума, която трябва да платя за ремонта, страшно се ядосах, че животът не върви така, както аз искам. В този момент можех да си кажа както лъжата, че при това положение няма как да бъда щастлив, така и истината, че каквито и номера да ми играе животът, въпреки всичко мога да се чувствам удовлетворен.

Онези от нас, които страдат от лъжата: „Трябва да е както аз искам...", в една или друга степен са склонни да вярват, че светът се върти около тях. Този нарцистичен стил на живот ни кара да се чувстваме зле. И по-лошото е, че ни прави неспособни да се поставим на мястото на другите, а тази неспособност изключва напълно здравите и стабилни взаимоотношения.

При брачните консултации се сблъсквам с лъжата: „Да бъде както аз искам" в най-лошия й вид. В много семейства Аз-ът е толкова силен, че изобщо не позволява развитието на „ние". Впоследствие тези семейства се превръщат просто в две единици ..Както аз искам", всяка от които тегли н различна посока.

Спомням си за Джон и Деби, двамата красиви и млади съпрузи, които ме потърсиха за съвет. Влюбили се още в колежа, били неразделни. Но при всяко посещение в кабинета ми сядаха на противоположните краища на дивана. Бяха женени от пет години и като се изключат първите няколко месеца, целият им семеен живот бе преминал в борба за надмощие.

- Струва ми се, че Деби изобщо не разбира как се чувствам - поде Джон при една от срещите ни.

- И аз мога да кажа същото за теб - обади се Деби. - Ти винаги си така погълнат от онова, което искаш, че изобщо не забелязваш какво искам аз.

- Не е вярно. Непрекъснато правя разни неща за теб -отвърна Джон.

- Само нещата, които обичаш да вършиш - промърмори Деби и се отмести още по-близо до своя ъгъл на дивана.

- Добре - намесих се аз. - Нека спрем за момент. Как се отнася всеки от вас към думата „ние"?

И двамата ме погледнаха, сякаш съм си загубил ума.

- Моля? - каза накрая Деби.

- Във вашия брак Аз е по-силно от ние и кара и двама ви да се чувствате обидени. Как мислите за себе си - като Аз или като ние?

- Ами, струва ми се, най-често като Аз - рече Джон и се наведе напред, вдигнал недоверчиво вежди.

- Очевидно и двамата страдате много - казах аз. - Дори когато единият от вас успее да се наложи, той го прави за сметка на другия, което отново кара и двама ви да страдате.

- Ами... - Джон хвърли поглед към Деби. - Стремежът да се противопоставям на Деби по определени въпроси ме поглъща дотолкова, че не си давам сметка колко по-лошо става така и за двама ни.

После Джон разказа как предишната вечер се готвели да отидат на кино. Разбира се, предпочитанията им били различни и никой от двамата не пожелал да отстъпи и да гледа филма, избран от другия. Джон ме попита чий филм според мен с трябвало да гледат. Отстрани подобен детински инат може и да изглежда глупаво, но всички познаваме зрели съпрузи, които се карат за такива неща всеки ден. Лъжата: „Трябва да е както аз искам" се отстоява докрай, превръща се в опит за установяване на надмощие според принципа: “или както аз кажа, или никак". Присъщата на ние готовност за саможертва вече не участва в играта.

Ала докато говорехме, че просто трябва да се разберат помежду си, Деби каза нещо твърде показателно.

- Най-глупавото е - сподели тя, - че преди да започнем да се караме за всяко нещо, обичах да се грижа за Джон.

- И тогава сте смятали, че ние не означава да се държите така, сякаш собствените ви чувства нямат значение - поясних аз. - Просто сте се старали да не им придавате толкова голямо значение, че ние да пострада ненужно и повече да не ви се иска да вършите каквото и да било един за друг.

- Добре, но ако да се съгласявам с него означава да подлагам на изпитание собствените си ценности? - каза Деби. - Вижте, например Джон държи да гледа екшъни, а аз не искам.

- Уместна забележка. Понякога личната ценностна система и нравственост трябва да се отстоява дори за сметка на хармонията в брака. Но по принцип в семейството ние трябва да е по-важно от Аз. Не са нужни много опити, за да стане разликата очевидна - и тъкмо това им предложих да направят.

Тогава с изненада видях как Джон се премести малко по-близо до Деби и каза:

- Е, струва ми се, че бихме могли да опитаме да правим разлика между двете.

За още по-голяма моя изненада Деби се усмихна.

Същото може да се каже за всеки от нас, независимо дали е семеен или не. След малко повече практика ще свикнем да гледаме спокойно филма, дори пред нас да има повече хора. Ще се радваме на деня, макар и да не сме облечени точно така, както ни се е искало. Ще разберем, че светът не е наша бисерна мида и не можем да превърнем всяко раздразнение в перла, но това не ни пречи да се чувстваме удовлетворени.

Животът има неприятното свойство да ни напомня, че няма да се остави изцяло под наша власт, и ако не му повярваме, ще ни представи поредното доказателство. Когато това се случи, имаме две възможности: от яд да получим инфаркт, но пак да настояваме, че всичко трябва да е както искаме ние, което, разбира се, най-често не се получава; или да се научим да бъдем гъвкави, да се справяме с онова, което ни поднася животът, и да изпитваме удовлетворение, независимо кой над кого и с какво е искал да се наложи.

„Някой друг е виновен"

„Вбесяваш ме, когато правиш така!"

Една от основните теми в тази книга е, че начинът, по който възприемаме събитията в живота си, всъщност ни изгражда или съсипва емоционално. Предишната лъжа гласеше, че за да бъдем щастливи, нещата трябва да вървят както искаме ние. Тази отива още по-далеч. Тя ни позволява да прехвърляме отговорността за емоционалните си неблагополучия върху всеки и всичко наоколо. Тя сочи с пръст към света извън нас. Ние самите не носим никаква вина.

Ти си този, който ме вбесява.

Представете си, че сте се наредили на дълга, дълга опашка. Тя не помръдва. С всяка минута се ядосвате все повече, тропате с крак, поглеждате часовника си. Жената пред вас обаче си стои преспокойно, сякаш й е приятно да отдъхне за малко от вечното бързане и тичане. Сега помислете: това, което ви ядосва наистина ли е дългата опашка или просто е начинът, по който сте настроен да мислите за нея? Ако ви нервират обстоятелствата, тогава защо жената пред вас не реагира по същия начин?

Може би ще възразите: „Добре, но какво да кажем за определени събития, които наистина водят до една и съща реакция при повечето хора, като например смъртта на близък човек?” И все пак, не събитието предизвиква емоционалната реакция. Засегнатите хора имат обща система от убеждения -всички те вярват, че смъртта е нещо лошо, - и тъкмо това е причината реакциите им да са сходни.

Но дори и в този случай можем да си припомним редица примери, когато смъртта на близък човек е предизвиквала различни чувства. Например дядото, силно вярващ човек, страда от неизлечима болест и живее месеци в непоносими болки. Християните в семейството ще реагират на смъртта му с облекчение и спокойствие, защото са убедени, че неговите мъки са свършили и той вече е с Бога, докато невярващите членове на семейството може би също ще изпитат облекчение, но няма да имат утехата на вярата. Събитието е едно и също -всеки обаче реагира в зависимост от индивидуалната си вътрешна представа за него.

Разбира се, лъжата: „Някой друг е виновен" прониква във всички житейски сфери, във всички отношения между хората, във всяко действие. Животът на трийсетгодишната Бет се опираше до голяма степен на тази заблуда без жената да има и най-малка представа как й се отразява това. Един ден тя ми разказа за сестра си, която непрекъснато й се обаждала и губела буквално часове от времето й „да опява за своите проблеми". Бет търсеше причината за постоянното си лошо самочувствие в тези разговори и в много други неща наоколо. Когато завърши разказа си, аз й предложих да каже на сестра си какво изпитва. Тя изглеждаше изненадана.

- Не мога. Това би наранило чувствата й - отсече Бет. Както повечето ми пациенти, и тя отхвърляше съвети, които наистина можеха да й помогнат.

- Ами ако ви кажа, че проблемът не е в сестра ви? Че е в самата вас? - казах аз и зачаках. Лицето й изразяваше още по-голяма изненада.

- Не предизвиквам сама проблемите си. Причината е в нея, защото е толкова безчувствена! - почти излая Бет.

- Значи тя е виновна задето сте й ядосана?

- Точно така - заключи жената и се облегна назад. - Как може проблемът да е в мен, след като именно нейните обаждания ме нервират?

- Тя само на вас ли се обажда?

- И таз хубава, не, разбита се!

- А някой от останалите ядосва ли се като вас?

Бет се намръщи.

- Не знам. Може и да не се нервират така. Не разбирам накъде биете - рече тя и се извърна леко настрани от мен.

- Ами, да кажем, че се обадите на десет души и им предложите да направят дарения с благотворителна цел - подех аз. - Четирима от тях ще ви затворят телефона, трима ще ви отговорят любезно, че не желаят да участват, а трима ще се съгласят с удоволствие. И към десетимата ще се обърнете с едни и същи думи, но ще предизвикате три вида реакции. Ваша ли ще е вината за различните отговори?

- Не - отвърна тя. - Не мисля, че ще е моя. Начинът, по който реагират, по-скоро ще е свързан с това, какви хора са -тя млъкна и ме погледна с крайчеца на очите си. - Разбирам какво искате да кажете. Проблемът е в мен, не в нея, така ли?

Като прозря истината, Бег си даде възможност да излезе от ролята на жертвата в пиесата „Вижте какво ми причинява тя!", да поеме по-здравословната роля на човек, съзнаващ, че сам си вреди, и да предприеме нещо, например да обясни на сестра си как й действат нейните обаждания.

„Хората се разстройват не от самите неща, а от начина, по който гледат на тях" — е казал древният философ Епиктет. За съжаление, когато гледаме живота през очила, замъглени от лъжи, не го виждаме достатъчно ясно. Поуката от великата истина, осъзната от Епиктет, е, че онова, което ни се случва, е далеч по-маловажно от начина, по който го възприемаме, както показва и историята на Бет.

Представете си, че сте в голям магазин и се затруднявате да откриете някаква стока. Молите елин от продавачите да ви помогне.

- Ей, идиот, не виждаш ли, че това не е моят сектор? - отговаря той.

Нека приемем, че се вбесявате от реакцията му.

- Не ме наричай идиот, мухльо такъв. Как си позволяваш да се държиш така с мен? Ще се погрижа да те изхвърлят от тук!

Какво предизвиква вашия гняв? Без съмнение, повечето хора ще кажат, че причината е в грубостта на продавача. Епиктет обаче би изтъкнал, че лошото отношение на продавача към вас не е нищо повече от събитие, което отприщва гнева ви, но само по себе си не може да предизвика раздразнение. Онова, което ви кара да се ядосвате, е собствената ви представа за поведението на продавача. Изборът наистина е ваш.

Добре, това може да ви звучи като налудничави приказки, но помислете за изводите от истината в думите на Епиктет: не можем да виним събитията за своите чувства, защото чувствата ни са предизвикани от нашите мисли .

Възможно ли е да реагирате на грубостта на продавача по друг начин? Вижте ситуацията така: той от личен опит ли знае, че вие сте идиот, истината ли казва? Или неговият гняв си е негов проблем? Очевидно човекът е позволил на обстоятелствата извън него да го ядосат и си го изкарва на вас, невинния страничен наблюдател. В този момент вие решавате дали да позволите неговите проблеми да станат и ваши.

Трябва винаги да изхождаме от факта, че сами формираме своя емоционален живот, като решаваме по какъв начин да възприемаме онова, което ни се случва. Да не осъзнаваме тази истина означава да бъдем емоционално безотговорни, да прехвърляме отговорността за собственото си добро равновесие върху всяко дребно събитие, което животът ни поднася. В края на краищата, само от нас зависи как ще реагираме.