ВСЕКИ АКТ НА ЛЮБОВ Е МОЛИТВА
Не е важно колко неща вършиш, а колко любов влагаш в тях. Важно е да споделяш любовта си с другите. Опитвай се да не съдиш хората! Ако ги осъждаш, не им даваш любов. Вместо това се опитай да им помагаш, догаждайки се за техните потребности и откликвайки на тях. Хората често ме питат какво мисля за хомосексуалистите например, и аз винаги им отговарям, че не осъждам хората. В Божиите очи има значение не какво прави или не прави някой друг, а какво правиш ТИ.
Пред параклиса в Дома на Майката са изписани следните думи, които се родиха след един разговор с отец Едуард Ле Жоли през 1977 година и те точно изразяват същността на нашето дело:
„Ние не сме тук заради работата. Тук сме заради Исус. Вършим всичко за Него. Преди всичко сме вярващи; не сме нито социални работници, нито учители, нито медицински сестри или лекари, ние сме вярващи сестри. Служим на Исус в лицето на бедните. Грижим се за Него, храним Го, обличаме Го, навестяваме Го, съзирайки Го в бедните, отхвърлените, болните, сираците, умиращите. Всичко, което вършим – нашата молитва, нашата работа, нашето страдание – са за Исус. Животът ни няма друг смисъл или мотивация. Това е нещо, което повечето хора не разбират.”
Ето няколко примера за действено милосърдие, разказани от сестра Долорес, брат Джеф и една доброволка – Линда: „На Запад има толкова много самота. Повечето самотни хора имат нужда прост от някой, който да поседи с тях, да бъде с тях, да им се усмихне. Тъй като живеят сами или членовете на техните семейства вече са си отишли, те са се затворили в себе си. Затова по различни поводи през годината, през която работих в един от нашите домове в Ню Йорк, организирахме събрания за тези хора, на които те се запознаваха. Събиранията бяха очаквани с истинско нетърпение. Определихме специален ден за тях, в който получаваха обяд и сладкиши – това бе още един повод да излязат от къщи и да се срещнат с други хора, което внасяше малко щастие в живота им. В кухните осигурявахме супа за скитниците. Те идваха заради храната, но някои от тях изобщо не ядяха. Просто се отпускаха в спокойната атмосфера и обикновено след молитвата си тръгваха. Мнозина дори не пожелаваха да си вземат супа, стремяха се единствено към контакта, чувствайки се оценени, приети, обичани и удовлетворени. За тях по-важна от храната беше връзката им с другите хора.”
„На Запад съществува тенденция да се оценява единствено ползата и всичко да се измерва според резултата. Увлечени сме от една неистова активност и стремеж към високи постижения. Открих, че на Изток – особено в Индия – хората са удовлетворени от самото съществуване. Щастливи са, когато могат да поседнат под някоя смокиня и да си поприказват. Ние, западняците, вероятно ще наречем това изгубено време, но всъщност то е ценно. Да сме с някой, да се вслушваме в него без мисъл за времето и без очаквания, може да ни научи много за любовта. Тайната на любовта е в обичането, а не в крайния резултат. Разбира се, нормално е да желаеш най-доброто за другия, но дали то ще се осъществи по този или онзи начин не определя ценността на това, което сме направили.
Колкото повече се освобождаваме от стремежа към резултат, толкова повече научаваме за съзерцателния аспект на любовта. Любовта е служение, но тя е също и съзерцание. Това, към което трябва да се стремим, е баланс между двете. Любовта е ключът към този баланс.”
„Да помагам на децата от Шишу Баван в Калкута бе особено преживяване за мен. Бях много развълнувана от това. Една сутрин седяхме в кръг на стълбите – често правехме така – седяхме и пеехме. В скута си държах малко момченце с психично заболяване. Когато ме погледна, очите му бяха изпълнени с любов и огромна радост. То излъчваше ведрост и спокойствие. Никога няма да забравя това върховно духовно преживяване.”
ОБИЧАЙ ТАКА, ЧЕ ДА ТЕ ЗАБОЛИ
Трябва да израстваме в любовта, а затова трябва все повече да обичаме и все повече да даваме така, че да ни заболи – както Исус. Вършете обикновени неща с необикновена любов: простички неща, като да се грижите за болните и бездомните, самотните и отхвърлените, да ги изкъпете и да им почистите. Трябва да можете да дадете и онова, на което държите. Не това, без което можете да живеете, а онова, без което не можете или не искате – нещо наистина скъпо за вас. Само тогава вашият дар се превръща в жертва, ценна за Бога. Всяка жертва е ценна, ако е направена от любов.
Давайте така, че да ви заболи – такава жертва аз наричам действена любов. Виждам тази любов всеки ден – у децата, мъжете и жените. Веднъж се разхождах по улицата, когато към мен се приближи един просяк и каза: „Майко Тереза, всеки ти дава по нещо, и аз искам да ти дам. Днес за целия ден получих само 29 пайса и искам да ти ги дам.” За миг си помислих: ако ги взема (29 пайса нямат никаква реална стойност), той няма да има какво да вечеря довечера, но ако не ги приема, ще го нараня. Затова протегнах ръка и взех парите. Никога преди не бях виждала подобна радост, изписана на нечие лице, както на лицето на този просяк, радост, че и той може да даде на Майка Тереза. За него това беше голяма жертва: бе седял цял ден на слънце, за да получи 29 пайса. Беше прекрасно: 29 пайса е толкова малко – аз не можех да си купя нищо с тях, но когато той ми ги даде, и аз ги приех, те имаха стойност на хиляди, защото бяха дадени с толкова много любов!
На следващия ден получих писмо от едно малко американче. Разбрах, че е мъничко по едрия почерк: „Майко Тереза, обичам те толкова много, че ти изпращам джобните си пари” – в писмото имаше чек за три долара. Една от сестрите в Лондон ми разказа как веднъж малко момиченце почукало на вратата на дома в Клибърн, подало й пълна торба монети и казало: „За бедните”. Не за Майка Тереза или за Ордена на милосърдието. То живеело надолу по пътя и всеки ден виждало обитателите на дома – затова казало: „За бедните”. Просто нещо се случва с много други хора. Те стават свидетели на нещо, от което са привлечени, защото е добро. А то е заразително.
Наскоро една млада двойка се ожени тук. Решиха сватбената церемония да бъде скромна – тя бе облечена в обикновено памучно сари и присъстваха единствено родителите им. После двамата ни дадоха всичките спестени пари от това, че се бяха отказали от пищната хиндуистка церемония. Искаха да споделят любовта си с бедните. Подобни неща се случват всекидневно. Когато предпочетем бедността, когато обичаме така, че да ни заболи, ставаме по-способни да изпитваме все по-дълбока, красива и пълноценна любов. Една от нашите доброволки, Сара, споделя как тя е изпитала такава любов, работейки в дома в Сан Франциско: „Моята интерпретация на думите „Обичай, докато те заболи”, е: „Обичай, дори да не проумяваш ситуацията, хората, нищо”. По-лесно е да се каже, отколкото да се осъществи на практика, но е имало и периоди, в които съм успявала. Сближих се с хората и когато един от обитателите на дома (Крис) умря, го понесох наистина тежко. Не исках да се върна там – всъщност не се появих в продължение на около две-три седмици. Сутрин ставах, приготвях се и после не отивах. Сестрите бяха изпълнени с разбиране към мен. Страшно ми помогнаха, дори за миг не ме осъдиха. Казваха ми: „Всичко е наред – върни се, щом пожелаеш.”
Когато скърбях след смъртта на Крис, те ми говореха: „Този дом е за умиращите. Би било егоистично от наша страна да плачем, мислейки за себе си, а не за мястото, където отиват те – при Бог. Трябва да сме щастливи за тях”. Това бе отношението им. Аз дори не съм доброволец през цялото време. Хората, които са в дома ден след ден знаят много по-добре какво означава да обичаш така, че да те заболи. Ако си непрекъснато там и отдаваш цялото си свободно време, ще станеш по-съвършен в изкуството на обичането и ще се превърнеш в източник на духовност и разбиране за Бога.
Доброволците, които прекарват цялото си свободно време там, са по-особени – те ежедневно са изпълнени с Божието присъствие. Лесно е да се фалшифицира любовта в светския живот – там никой истински не се интересува дали обичаш така, че да те заболи.”
ОСТАНЕТЕ ВЕДРИ И В СТРАДАНИЕТО
Правилата на Ордена на милосърдието повеляват пълно предаване на Бог, любов и доверие към другите и ведрост, служеща за пример на всички. Трябва с радост да приемем страданието, с ведрост и вяра да живеем в бедност и да служим на Христос в лицето на бедните и страдащите. Бог обича онези, които дават с готовност. Най-добре дава даващият с усмивка. Ако винаги си готов да кажеш „Да” на Господа, ти спонтанно ще се усмихнеш на всичко и ще си способен, с Божията благословия, да обичаш така, че да те заболи. Двама от нашите доброволци (първо Сара, а после Дейв) разказват как са открили стойността на подобен подход в домовете в Сан Франциско и Лондон.
„Онова, което истински ми харесва у сестрите е, че запазват чувството си за хумор и когато им е трудно. А допуснат ли грешка, поправят я и продължават нататък. Но въпреки това някои от тях ми казаха, че понякога животът им е много тежък и скърбят за собствените си семейства. И те имат братя, сестри и родители със свои собствени проблеми, за които често не могат да направят нищо друго, освен да се молят. И те имат чувства, и те плачат. Те са хора като нас, но обичат Бог и хората.”
„От работата със сестрите разбрах, че те са точно такива, каквито изглеждат. Имах много ежедневни контакти с тях, вършехме обичайните неща: работехме в кухнята, търкахме пода, сервирахме храната, ходехме до супермаркета, а после водехме хората при лекаря или психиатъра в болницата и понякога по пътя се случваха неприятности. Но те винаги бяха толкова дружелюбни! И то не със стиснати зъби, а истински! Убеден съм, че външната ведрост е израз на вътрешната радост, която изпитват. Знам, че всеки, който работи с тях е наясно колко време прекарват, коленичили в параклиса. Това е най-щастливото им време – когато се молят. Очакват го с нетърпение. Силно желаят да се молят, и зареждайки се с енергия, те са готови да я споделят с другите. Това не е фанатизъм, а радостен и искрен копнеж да споделят онова, което имат. Затова и те не задържат материални неща: връщат всяко предложено им нещо – дрехи, храна, пари или каквото и да било друго: книжни кесии, ластици, всичко. Онова, което идва, си отива. Мисля си, колко много им дава Бог и колко ли трябва да ги обича. Аз ги обичам и съм привлечен от стремежа им да удовлетворят Бога. Милосърдието и енергията им са дар от Него – взаимна любов, която после споделят и с нас. Забелязвам го у всички сестри, въпреки че всяка има своя индивидуалност, своя собствена личност.”
Парола на ранните християни е била радостта, затова нека да служим на Господа с радост! Сестра Катерина обяснява какво означава това: „Работех в центъра за страдащи от церебрална парализа в Ню Йорк и се молех всеки ден. Веднъж някой ме попита защо съм толкова щастлива, намеквайки, че може би съм влюбена. Но не беше точно така – просто усещах Божията любов. Бях толкова щастлива и удовлетворена, защото отношенията ми с Бог ставаха все по-прекрасни. Това ме изпълваше с радост.” Радостта е любов. Радостта е молитва. Радостта е сила. Бог обича онзи, който дава с радост. Ако даваш с радост, винаги даваш повече. Сърцето, изгарящо от любов, се превръща в сърце, изпълнено с радост. Делата, извършвани с любов, винаги са дела, извършени с радост. Няма нужда да търсим щастието: ако обичаме другите, то ще дойде при нас, защото е дар от Бога.
