Исус...  му каза: Искаш ли да оздравееш? Болният Му

 отговори: Господине, нямам човек да ме спусне... Йоан 5:6-7

Дълго време изобщо не разбирах тази история. Не можех да я проумея. В нея се говори за човек, на който едва му стига вярата да се изправи, а Исус се отнася към него така, сякаш е положил сина си на Божия олтар. Такава чест заслужават мъчениците и апостолите, но не и някакъв си просяк, който дори не разпознава Исус. Или поне така си мислех. Дълго време смятах, че Исус е прекалено мил. Че историята е твърде странна и твърде хубава, за да е истина. И тогава осъзнах нещо. В нея не се говори просто за някакъв инвалид от Йерусалим. В нея се разказва за вас. За мен. Човекът не е безименен. Той си има име - вашето. Има лице - моето. Има проблем - същия като нашия.

Исус среща човека при една голяма къпалня, северно от храма в Йерусалим. Тя е дълга 110, широка е 40 и дълбока над 2 метра. Над водата се издигат множество колони с пет преддверия. Паметник на богатство и благоденствие, чиито обитатели са хора на недъга и болестта. Името й е Витезда. Можеше да се казва Сентръл парк, болница Метрополитен или Барът на Джо. Можеше да е подножието на някой мост в края на града, където група бездомни са се скупчили около огъня. Или кварталната църква. Можеше да бъде всяка група страдащи хора. От време на време подводен извор кара водата в басейна да бълбука. Хората вярват, че раздвижването се дължи на потапянето на ангелски крила. Също така вярват, че първият, който се допре до водата след ангела, ще бъде изцелен. Дали действително оздравяват? Не знаем. Но немалко инвалиди идват тук, за да опитат късмета си.

Представете си картина на бойно поле, осеяно с ранени тела, и ще видите Витезда. Представете си лазарет, препълнен с ранени и без почти никакъв персонал, и ще видите къпалнята. Извикайте в ума си сираците в Бангладеш или изоставените в Ню Делхи и ще видите това, което виждат хората, минаващи покрай Витезда. Какво дочуват, докато минават? Неспирна вълна от стонове. На какво стават свидетели? На поле от безлика нужда. Какво правят? Повечето отминават, пренебрегвайки болните.

Не и Исус. Той е в Йерусалим за празника. Сам е. Не поучава последователите Си и не говори на множествата. Хората се нуждаят от Него и Той е там. Можете ли да си Го представите? Исус пристъпва между болните. Какво си мисли? Какво прави, когато някоя заразена ръка докосва глезена Му? Дали, когато някое сляпо дете се изпречва на пътя Му, Исус се навежда да го хване? Как реагира, когато сбръчканата ръка се протяга за милостиня? Независимо дали е къпалнята Витезда или барът на Джо, как се чувства Бог, когато хората страдат? Историята си струва да бъде разказана, дори ако само описваше как Исус се приближава. Струва си просто да знаем, че Той отива там. Не е длъжен. Сигурно в Йерусалим има и други тълпи от болни. Сигурно има и по-приятни занимания. В крайна сметка, това е празникът Пасха.

Вълнуващо време за святия град! Хората пропътуват километри, за да срещнат Бога в храма. Те никак не предполагат, че Бог е при болните. Никак не предполагат, че Бог бавно и внимателно пристъпва между просяците и слепците. Никак не предполагат, че силният млад дърводелец, който разглежда дрипавия пейзаж на болката, е Бог. “Той скърбеше във всичките им скърби” пише Исая (63:9). Този ден Исус трябва да е скърбял особено много. Този ден Исус трябва да е въздишал често, пристъпвайки покрай къпалнята Витезда... Както въздиша и когато идва при мен и при вас. Спомняте ли си дето казах, че в тази история се говори за нас? Че съм открил нашите лица в Библията? Ами, ето ни и нас, изпълваме бялото пространство между буквите в ст. 5: “И там имаше един човек, болен от тридесет и осем години.”

Може би описанието не ви харесва. Може би предпочитате да откриете себе си в смелостта на Давид и посвещението на Мария. На всички ни се иска. Но преди да станем като тях, ние с вас трябва да признаем, че сме като този паралитик. Инвалиди без никакъв избор. Не можем да вървим. Не можем да работим. Не можем да се грижим за себе си. Дори не можем да се отърколим до края на басейна, за да се гмурнем в ангелската вода. Навярно държите тази книга със здравите си ръце, четете я със силното си зрение и не можете да разберете какво общо имате с този парализиран от четиридесет години човек. Как е възможно това да сте вие? Какво е общото помежду ни? Много просто. Нашата обреченост и нашата надежда. Каква обреченост? Библията говори за “святост, без която никой няма да види Господа.” (Евреи 12:14, СИ). Ние сме обречени. Само онези, чийто живот е свят, ще видят Бога. Святостта е условието за влизане в небето. Съвършенството е изискването за получаване на вечността. Иска ни се да не е така.

Живеем така, сякаш само онези, които са “почтени”, ще видят Бога. Мислим си, че всички, които искрено опитват, ще видят Бога. Държим се така, все едно сме добри, все едно никога не сме извършили нещо прекалено лошо. И сякаш такава доброта ни стига, за да отидем на небето. На нас ни звучи правилно, но не и на Бога. А стандартите се поставят от Него. И са високи. “Бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.” (Матей 5:48). Виждате ли, според Божия план идеалът за съвършенство е Бог. Не бива да се сравняваме с другите. Те са омърсени колкото нас. Целта е да бъдем като Него. Нищо друго не минава. Точно затова ви казвам, че ние с вас сме като този инвалид. Парализирани сме като него. Хванати сме в капан като него. Закъсали сме като него и не можем да намерим изход от положението си.

Долу, на постелката, сме ние с вас. Болни и немощни. Когато става дума за изцеление на духовното ни състояние, нямаме никакъв избор. Със същия успех можем да се опитваме да достигнем луната с овчарски скок. Не разполагаме с нужното, за да оздравеем. Единствената ни надежда е, че Бог ще направи за нас същото, което прави за човека във Витезда. Че ще излезе от храма и ще влезе в нашето отделение на болка и безпомощност. Което на практика и прави. Прочетете внимателно описанието на Павел за това, какво е направил за вас Бог: “Вас, които бяхте мъртви в прегрешенията си и необрязването на плътта си, Той съживи с Него, като прости всичките ви престъпления, Той изличи написаното в постановленията на закона, което беше против нас, и го отстрани отсред нас, като го прикова на кръста; и като разоръжи началствата и властите, Той ги изложи на показ, тържествувайки над тях чрез него.” (Кол. 2:13-15). И докато четете тези думи, отговорете на следните въпроси. Кой върши работата? Вие или Бог? Кой е активният? Вие или Бог? Кой изработва спасението? Вие или Бог? Кой е силният и кой е парализираният? Нека откроим някои изрази и помислим. Първо, погледнете своето състояние. “Бяхме мъртви в прегрешенията си...” Положението на инвалида е по-добро от нашето. Той поне е жив. Павел казва, че ако сме извън Христос, ние с вас сме мъртви. Духовно мъртви. Безжизнени. Трупове. Мъртъвци. Какво би могъл да извърши един мъртвец? Не много. Но вижте какво прави Бог с мъртвите.

Съживи ни. Прости престъпленията ни. Изличи враждебните постановления. Отстрани ги и ги прикова на кръста. Разоръжи началствата и властите. Изложи ги на показ. Тържествува над тях. И отново същият въпрос. Кой е активният? Ние с вас или Бог? Кой е окованият и кой е освободителят?

Бог хвърля спасителни пояси към всяко поколение. Погледнете Йона в корема на рибата. Плуващ в стомашни сокове и морски водорасли. Бог го оставя там три дни. В продължение на три дни Йона размишлява върху възможностите. И все стига до един и същи извод. Изход няма. От мястото, където седи (или плува), има само два пътя навън. Но и двата пътя са твърде непривлекателни. Какъвто, впрочем, е и самият Йона. Провалил се е като беглец. Направил е фиаско като проповедник. В най-добрия случай е страхливец, а в най-лошия - предател. Опитвайки се да се скрие в миша дупка, той е попаднал в тъмния стомах на рибата. Така че Йона прави единственото, което може. Моли се. Не казва нищо за свое оправдание, но говори много за Божията доброта. Дори не иска помощ, но я получава. Преди още да каже “Амин”, коремът се присвива, рибата го изплюва и Йона се приземява по лице на брега.

Погледнете Даниил в рова на лъвовете. Неговите перспективи не са много по-добри от тези на Йона. Йона е погълнат и на Даниил му предстои същото. Той е на земята по гръб, а муцуните на лъвовете са толкова близко, че усеща дъха им. Най-големият от тях слага лапа на гърдите му, навежда се за първата хапка и... нищо. Вместо отхапване чувства отъркване. Даниил отваря очи и вижда муцуната на втория лъв, който се трие в корема му. Лъвът ръмжи, но устата му е затворена. В този момент Даниил чува смях от ъгъла. Няма представа кой е, но си личи, че му е забавно. В ръката си държи камшик, а изражението му казва: “Хванах те, когато най-малко очакваше!” Или пък погледнете Йосиф в ямата - варовикова дупка в горещата пустиня. Камъкът е претърколен и животът му е преобърнат. Горе са неговите братя. Те се смеят и ядат, все едно, че не са направили нищо повече от това, да му кажат да се махне от очите им (което и той прави през по-голямата част от живота си). И имат сериозното намерение да го оставят да прекара последните си дни сред паяците и змиите и да умре в ямата. Подобно на Йона и Даниил, Йосиф е в капан.

Той няма избор. Няма изход. Няма надежда. Но тъй като момчетата на Яков са колкото коварни, толкова и алчни, Йосиф е продаден на някакви пътуващи на юг исмаиляни. След това той променя историята. Макар пътят до двореца да се отклонява през затвора, все пак го довежда на трона. По-късно Йосиф застава отново пред своите братя и този път те го молят за помощ. И той е достатъчно мъдър, за да им даде попросеното, а не заслуженото. Или погледнете Варава в редицата на осъдените на смърт. Последното желание е изпълнено. Екзекуцията е насрочена. Варава прекарва времето в килията, като реди пасианси. Примирил се е с факта, че краят е близо. Не моли. Не търси начини. Не настоява. Решението е взето и той ще умре. Както при Йона, Даниил и Йосиф, не му е останало нищо друго освен сълзите. Но както при Йона, Даниил и Йосиф, времето за сълзи не настъпва. Стъпките на надзирателя отекват в тъмницата. Варава мисли, че му носи белезниците и последната цигара. Грешка. Надзирателят му подава цивилни дрехи. И Варава напуска затвора като свободен човек, защото неговото място заема друг, когото навярно никога не е виждал. Такива са историите в Библията. Една след друга се редят смъртни опасности. Тъкмо главата е поставена на гилотината, тъкмо примката е на шията, и се появява Голгота.

На вратата на Лот почукват ангели (Битие 19 гл.); Вихърът проговаря в болката на Йов (Йов 38-42 гл.); Реката Йордан очиства проказата на Нееман (І Царе 5 гл.); В килията на Петър се явява ангел (Деяния 12 гл.); Божиите усилия са най-явни, когато нашите са най-ялови. Върнете се за момент във Витезда. Искам да се спрем на краткия, но показателен разговор между паралитика и Спасителя. Преди да го изцели, Исус му задава въпрос: Искаш ли да оздравееш? - Господине, когато се раздвижи водата, няма кой да ме спусне в къпалнята. А докато отида, друг слиза преди мен. Дали се оплаква? Дали се самосъжалява? Или просто отбелязва фактите? Кой знае. Но преди да се задълбочите, вижте какво става по-нататък. Стани, вдигни постелката си и ходи! И начаса човекът оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи... Иска ми се и ние да го сторим. Иска ми се и ние така да приемем думите на Исус. Страшно много ми се ще да се научим, че когато Той казва нещо, то става. Каква е тая особена парализа, която ни е приковала? Какво е това твърдоглаво нежелание да оздравеем? Когато Исус ни казва да станем, нека станем!

Когато казва, че ни е простено, нека се разтоварим от вината! Когато казва, че сме ценни, нека Му повярваме! Когато казва, че сме вечни, нека заровим своя страх! Когато казва, че се грижи за всичко, нека престанем да се тревожим! Когато казва: “Стани”, нека го направим!

Обичам историята за войника, който хванал избягалия кон на Александър Велики. Когато върнал животното на генерала, Александър му благодарил с думите: “Благодаря ви, капитане!” Само с една дума войникът бил повишен. Генералът го изрекъл, а войникът го приел. Той отишъл в щаба, избрал си нова униформа и я облякъл. Влязъл в спалнята на офицерите и си избрал легло. После се нахранил в офицерската столова. Тъй като го казал генералът, той повярвал. Можем да направим същото.

Дали това е вашата история? Може би. Всички елементи съвпадат. Един приветлив непознат е влязъл в света на вашата болка и ви протяга ръка. Време е да я поемете.