Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.09.2013 18:55 - ВСЕ ПАК В ЛЮБОВТА СИ ТОЙ МЕ ПОТЪРСИ
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 589 Коментари: 0 Гласове:
0



 Патриша Брадли   Никога няма да забравя малкото момиченце в огромни ботуши, което тичаше по сцената в Далас, Тексас. Нито ще забравя нейната майка, една невероятно красива млада жена с провлачено говорене, типично за западна Вирджиния, която се смееше от вълнението на новорождението и изпълването със Святия Дух. Пат Брадли е родена и израснала в Кенова, западна Вирджиния. На 15 годишна възраст тя напуска дома си със своя съпруг. Три години по-късно им се ражда дъщеря - Джина. Необходими са били 13 години и обстоятелствата да се влошат до такава степен, че тя накрая да се обърне към Господ.   Приглушеният рев на нощното автомобилно движение, което се чуваше извън слабо осветената католическа църква, беше фона на моите отчаяни страдания, кънтящи в празния олтар. Беше почти полунощ. Аз бях коленичила пред олтара от 2 часа и плачех. Моята осем годишна дъщеря - Джина седеше мълчаливо на първата пейка.   Аз бях стриптизьорка в Далас. Бях разведена, самотна и отчаяна. Бях работила в стриптийз-барове като "Литъл Иджип" и "Ландинг Стрип" в долнопробната част на града.бившият ми съпруг беше затънал в наркотици и алкохол. Три пъти той ме би толкова жестоко, че трябваше да отида в болница. Последния път се наложи пластична операция, за да възстановят носа и скулите ми.   Има някои, които мислят, че животът на една стриптизьорка е забавление. Аз знам по-добре. Самотна и мачкана от мъже, от мен се очакваше да върша най-различни перверзии за пари. Най-накрая аз се срутих под напрежението и моят свят около мен се разпадна.   Знаех, че у дома, в западна Вирджиния, моите родители, особено майка, се молят за мен. Бях израснала в една евангелистка църква и като дете ходех на неделно училище. Но когато на 15 години се омъжих, аз обърнах гръб на Бог и се втурнах с главата напред в един дяволски ад.   В началото, това беше света на пиенето и наркотиците. След това, когато се преместихме от Оукланд в Далас, аз започнах да работя като стриптизьорка. Бракът ни се разпадна. Един от моите приятели предложи да убие съпруга ми и аз го окуражих да го направи. Но съпругът ми разбра за това и нае убийци за Джина и мен. За да се спасим, ние избягахме.   Преместих се в малък апартамент и започнах работа като сервитьорка в един немски ресторант. Животът ми се рушеше около мен и аз започнах да чета Библията, като се надявах Бог да се намеси и да ме спаси. Шефът ми, другите стриптизьорки и всичките ми приятели сметнаха, че съм си загубила ума. Те не разбираха. Всичко, което те можеха да видят, бе една млада, разведена жена с красиво лице и сексапилно тяло. Те не можеха да видят в сърцето ми - мъчението, вината, разяждащият глад да бъда нещо повече от един предмет.   "Борете се на живо с голо момиче" - гласеше табелата пред един клуб в Далас, като че ли момичето беше животно, като окована мечка. Някои от клубовете слагаха голи танцьорки в клетки и ги спускаха над публиката, където те се тресяха и въртяха под заглушителния ритъм на опияняваща рок музика. О, Господи, не знаеха ли те, че ние бяхме създания на Бог - направени по неговия образ и копнеещи да бъдем личности, а не предмети или животни?   Една декемврийска нощ, след като прекарах вечерта в моя малък апартамент, плачейки и опитвайки се да чета моята Библия, аз хванах Джина за ръката и се отправих навън. Бродех из тъмните улици на Далас, докато намерих църква. Аз знаех, че там ще открия Бог.   Беше само няколко дни преди Коледа и много от магазините все още бяха отворени. Но единствената църква, която можах да намеря, която в 22.00 часа все още не беше заключена, беше една огромна римокатолическа църква. Тя беше отдалечена от тротоара, тъмна и злокобна в сенките. Една малка светлина мъждукаше над входа на храма. Ние безшумно се изкачихме по стълбите и се шмугнахме вътре.   Когато тръгнахме по слабо осветената пътечка, Джина се притисна до ръката ми. Отстрани имаше статуи с разтопен восък в краката им. От една странична стая се появи свещеник и тихо се запъти към мен.   "Аз съм протестантка." - казах с треперещ глас - "Но имам нужда да се моля."   Той погледна към Джина, която се беше промъкнала до първата пейка и беше седнала изплашена със свити в скута си ръце. Свещеника насочи погледа си обратно към мен и по роклята и грима ми разбра що за момиче съм. Кимна, посочи с ръка перилото на олтара и изчезна в сянката през една врата. Аз паднах пред олтара и моите стенания отекнаха в глухата тишина на празната сграда.   Бях забравила как да се моля. Можех да си спомня първите няколко думи от детските молитви "Сега бди над съня ми" и "Бог е велик, Бог е добър", но останалото се беше изпарило от паметта ми, заличено от годините на бунт срещу Бог. Всичко, което можех да направя, бе да плача конвулсивно и да викам към Бог за помощ. Никога не ми беше идвало на ум, че това е най-добрата молитва. "Не искам да бъда такава, каквото съм." - хлипах аз - "Искам да бъда чиста. Искам да бъда изчистена. Моля Те, Господи, моля те."   Беше почти полунощ, когото накрая утихнах. Изтощена, със засъхнали сълзи, аз опрях главата си на перилото на олтара. Статуите гледаха надолу, устните им бяха застинали, очите им не виждаха, сърцата им бяха каменни. Но Някой беше чул.   Постепенно аз осъзнах, че има светлина в храма. Тя беше мека и тиха, изпълваше всеки ъгъл. От къде идваше тя? Единственото осветление беше от свещите, които горяха зад масите за причастие. Но тук имаше друг източник на светлина, който не можех да видя. Но можех да го почувствам. Беше като топлина и мир. Като че ли той проникваше вътре в мен и със светлината достигаше до най-скритите кътчета на сърцето ми и прогонваше тъмнината. Като малко дете, което посред нощ изпълзява от леглото си и се мушка между баща си и майка си, аз се чувствах сигурна. Всичките ми страхове постепенно изчезнаха. Моето минало вече не ме притискаше и смачкваше, карайки ме да се скрия. Всичката мръсотия, срам и вина ги нямаше - те бяха покрити от един океан от любов и мир. Аз бях свободна.   Не знаех почти нищо за духовните неща, но знаех, че бях извикала към Бог и Той ми беше отговорил. "Господи" - прошепнах - "аз нямам син, който да ти дам, така както Ти даде Своя за мен. Но аз Ти давам моето малко момиченце, което ми е по-скъпо от собствения ми живот. Използвай я за Своя слава." През месеците, които последваха бях позабравила тази молитва, но Бог ми я припомни.   Когато излязохме от църквата, коледните светлини все още мъждукаха по улиците. Декемврийският вятър все още щипеше лицето ми. Джина все още ме стискаше силно за ръката и гледаше нагоре към лицето ми, чудейки се какво беше видяла там. Но аз вече не бях същата. Изглеждаше така, като че ли току що съм се родила.   От мъглявината на паметта ми изплуваха думите на един стар кънтри химн, който бях чувала да се пее в църквата на мама, в западна Вирджиния:   Бунтовна и глупава, аз често се отклонявах,   Но Той пак в Любовта Си ме потърси,   И нежно ме сложи на рамото Си, lang=BG   И радостен ме доведе вкъщи.   Следващата нощ, по същото време, ние се върнахме в църквата. Както и предния път тя беше празна. Този път нямаше дори и свещеник, който да ни посрещне. Джина и аз седнахме на първата пейка.   Но нещо беше различно, нещо не беше наред. Мирът на предната нощ го нямаше. Вместо него имаше някакво ужасяващо предчувствие за нещо лошо. Усетих студ. Без да исках, потреперих. Джина се притисна в мен, като че ли и тя беше почувствала същата зловеща заплаха. Нейната къса тъмна коса контрастираше на страха на нейното кръгло детско личице.   "Не се страхувай, миличко." - казах, като се опитах да успокоя нея и мен самата - "Това е къщата на Бог."   Изведнъж ние чухме някакъв шум като отваряне на скрита врата. Той дойде отнякъде зад нас, надолу по пътечката между редовете. Джина се завъртя да види. Нейните малки ръчички се протегнаха и се увиха около врата ми, очите й се разшириха от ужас. "Мамо!" - изпищя тя.   Погледнах през рамо. Надолу, по пътеката между редовете се приближаваха две смешни фигури. Привидения! Те вървяха като кукли, като ръцете и краката им се местеха сковано, но изглеждаха, като че ли се носят по въздуха.   "Мамо!" - изпищя Джина отново. Ние скочихме и се скрихме зад перилото на олтара, като се притискахме една в друга.   Мъжът имаше мексикански черти, но цветът на кожата му бе безкръвно сив, лицето му носеше маската на смъртта. Жената, която се клатушкаше до него, имаше сиво-бяла коса и бузите й бяха безцветни. Техните слепи очи се бяха вторачили право напред. Те бяха като ходещи трупове.   Бях вкаменена от страх. Те се приближиха на една ръка разстояние и жената, с безизразно лице се протегна и докосна Джина. След това те изчезнаха. Започнах да пищя. Като държах Джина за ръката, аз хукнах надолу по тъмната пътеката между редовете и излязох навън.   Когато стигнах в апартамента аз продължих да пищя. Един съсед се обади на приятели, които дойдоха и се опитаха да ме успокоят.   "Видях ги!" - пищях аз - "Видях ги!"   Един от моите приятели позвъни в полицията. Опитах се да им разкажа какво бях видяла, но както приятелите ми, те се спогледаха и поклатиха глави. Джина и аз вкарани в полицейските коли и откарани в болницата.   "Тя вижда неща." - каза един от полицейските служители на медицинската сестра в психиатрията - "Ние ще заведем малкото момиченце в детското отделение на участъка."   "Не." - молех аз - "Можете да затворите мен, но не и Джина. Позволете ми да се обадя на сестра си. Тя живее наблизо и работи в болницата "Бейлор". Тя ще се погрижи за Джина."   Полицаите се съгласиха и сестра ми Фий се отби и взе Джина. Аз бях заключена в психиатричното отделение за наблюдение.   "О, Господи, какво става?" - стенех аз, когато те ме сложиха в леглото и ми биха инжекция. "Вчера всичко беше толкова красиво. А сега това. Онези демони ли бяха? Защо те докоснаха Джина?" Започнах да се ужасявам, плачейки тихо и въпросите ми висяха във въздуха. Не знаех, че през годините на алкохол, наркотици, секс и грях, аз бях отворила живота си за силата на Сатана. Когато поканих Исус в живота си предишната нощ, Той беше изгонил всички демони. Но те се бяха върнали, за да докоснат Джина. Резултатите от това докосване приближаваха, за да се превърнат в един кошмар - твърде ужасен, за да бъде описан.   Аз бях в болницата за душевно болни в Теръл, извън Далас, 6 седмици. Един психиатър каза, че съм преживяла нервно разстройство. Друг каза, че халюцинирам. Опитах се да докажа, че съм с всичкия си, но те не ми повярваха. Вместо това те продължиха да ме тъпчат с лекарства.   Фий водеше Джина всяка събота, за да ме види за малко. При третото й посещение, когато останахме насаме, тя прошепна: "Мамо, тези двама човека ме срещат всеки ден след училище и вървят с мен до къщи. Те казват, че аз ще умра. Твърде съм уплашена, за да кажа нещо на който и да е за тях. Може и мен да ме вкарат в болницата." Дълбоко в очите й имаше призрачен израз.   "Просто се моли на Бог, миличко." - аз заплаках, като я държах близо до себе си - "Той ще ни изведе от това."   Бях изписана от болницата първата седмица на месец февруари. Фий дойде да ме вземе. "Северната Буря" беше задухала от Тексас тази сутрин и температурата беше паднала под нулата, като това беше придружено от сух хапещ вятър, който свестеше в клоните на дърветата и събаряше вейки на земята. Ние останахме на паркинга няколко минути, докато колата се затопли.   "Как е Джина?" - казах аз накрая с тракащи от студ зъби. От ледения вятър все още ми щипеше на носа.   Фий не отговори. Та просто стоеше зад волана. Помислих, че не ме е чула и тръгнах да я питам отново, но когато тя вдигна главата си, видях страх изписано на лицето й.   "Какво има?" - попитах с треперещ глас, като се сетих, че Джина не ме посети последната събота.   "Страхувахме се да ти кажем, Пат." - каза Фий и сълзи премрежиха очите й.   "За какво говориш? Къде е Джина?" - аз я сграбчих за ръката и вкопчих пръсти в нея през палтото й.   "Преди 2 седмици, един петък следобед, тя се върна вкъщи от училище и се оплака, че я боли левия глезен." - обясни Фий - "Заведохме я на лекар, като мислехме, че може би го е изкълчила, но той не успя да открие нищо нередно. Тогава, в събота сутринта, когато децата ми се опитаха да накарат Джина да стане от леглото, за да гледат детското по телевизията, тя не можа да се помръдне. Цялото й тяло беше отпуснато и отекло, и тя едва можеше да говори. Веднага я откарахме в болницата "Бейлор" ."   Аз стоя онемяла. Беше като ужасен сън.   "Как е тя?" - попитах най-накрая.   Фий поклати глава. "Не е добре. Преместиха я в друга болница, но лекарите все още не могат да определят диагнозата. Но е сериозно, Пат. Тя е много болна."   Веднага отидохме в Детския Медицински Център, където видях, че нещата бяха дори по-лоши отколкото Фий ги беше описала. Джина лежеше гола на едно легло в изолационна стая, в детското отделение. От отока тялото й се беше обезформило, ставите й бяха толкова вдървени, че не можеше да се движи. Главата й беше изопната назад, жилите на врата й бяха изпъкнали като въжета. От краищата на устата й излизаше пяна, докато стенеше от болка. Една сестра стоеше до нея и проверяваше системите, които вкарваха безцветна течност в ръцете й. Сестрата ми каза, че два пъти е трябвало да покриват тялото на Джина с лед, за да понижат качващата се температура.   Наведох се над Джина. Въпреки, че беше в съзнание, тя не можеше да говори. Очите й потърсиха помощ и утеха, но аз бях твърде шокирана, за да й дам каквото и да е. Още докато я гледах очите й дори се извъртяха, докато накрая се виждаше само бялото.   Аз бях ужасена. Сестрата само поклати глава. "Не можем да я облечем, защото тя крещи от болка, когато нещо докосне тялото й." - каза тя.   След това посочи, че ръцете и краката на Джина бяха започнали да се скъсяват. "Това е някаква външна сила, която лекарите не са в състояние са определят." - каза сестрата - "Въпреки, че правят всичко което могат."   Аз й повярвах. Но също така се страхувах, че никакво медицинско лечение няма да може да помогне на Джина. Можех да видя, че болката й се увеличаваше. Дни и нощи се сливаха в един дълъг кошмар. През деня бях с Фий, а нощите прекарвах до леглото на Джина.   През една от онези дълги, самотни нощи гърчовете започнаха. Малкото телце на Джина се сви назад, усуквано от някаква невидима, жестока ръка. Очите й е обърнаха и тя започна да се дави.   Сестрата се втурна в стаята, хвърли един поглед и задъхано каза: "Тя си глътна езика!"   Грабна една кърпа и си пъхна пръстите дълбоко в устата на Джина. Така можеше да държи дихателната тръба отворена, но дишането на Джина много скоро стана по-бързо и по-слабо. След това спря.   Ние стояхме и гледахме безмълвно за стотна то секундата. Тялото на Джина се тресеше неконтролируемо, както змия или както пиле, когато му е отрязана главата. Но някъде зад мен аз чух нежен глас, който говореше толкова сладко: "Не се страхувай. Аз съм точно тук със теб."   Кой каза това? Като се обърнах, аз не видях никой, но при звука на гласа, аз усетих как страхът се изпарява от мен. Веднага тялото на Джина се отпусна. Сестрата започна да прави изкуствено дишане уста в уста. След секунди Джина започна да диша отново. Един лекар се втурна в стаята и сложи кислородна маска. Сестрата сложи ръката си около кръста ми и ме изведе в коридора. Аз погледнах назад през рамо към малката фигура на леглото, докато докторът наместваше системите, които се бяха извадили по време на гърчовете. Аз се чудех как тя оцеля след всичко това.   Обаче тя оцеля. Не само тогава, но и много други пъти. На няколко пъти тя спираше да диша и лекарите накрая ми казаха, че тя е преживяла непоправимо увреждане на мозъка от липсата на кислород.   По това време Джина беше загубила контрол върху функциите на тялото си. Ние трябваше да сменяме чаршафите й и да се грижим за нея така, като че ли беше бебе. През първата седмица на април Джина започна да крещи от болка. Тя не спря. Пищя в продължение на седмица и половина преди лекарите да увеличат достатъчно лекарствата, за да контролират болката. Те все още не бяха в състояние да направят пълна диагноза на нейното заболяване.   Въпреки, че разноските по случаят на Джина бяха поети от социалното осигуряване, лекарите и сестрите бяха мили и търпеливи към нас. Те внесоха една кушетка в стаята на Джина, за да мога да спя по време на дългите нощни бдения. Една сутрин забелязах няколко кичура коса на възглавницата на Джина. Аз нежно прекарах ръка през главата й и косата остана между пръстите ми. След няколко дни тя напълно оплешивя. След това черни косми започнаха да растат по ръцете, краката и гърба й. Лекарите казаха, че това се дължи на някакво хормонално изменение.   Доктор Честър Финк - педиатър, специализирал в нарушения на кръвообращението - помоли за разрешение да оперира краката на Джина. Той искаше да отвори бедрата й и да направи биопсия на тези мускули. Аз се съгласих и операцията беше успешна и доведе до определяне на диагнозата - рядко срещано заболяване на кръвта, наречено периартериус нодоза.   Една вечер аз взех тефтер с листи хартия и започнах да пиша писмо на майка, за да я уведомя за състоянието на Джина. Аз знаех, че тя се моли и за двете ни. Преди Фий беше писала в този тефтер и аз прелиствах страниците, за да намеря чист лист, на който да напиша моето писмо. И тогава открих една бележка с почерка на Фий: "Пат не знае това все още" - гласеше тя - "но лекарят се обади вчера от болницата и каза, че Джина няма да живее. Той ни каза да започнем да приготвяме нейното погребение."   Аз стоях и гледах думите, като че ли четях роман. Те бяха нереални. Но все пак това беше почерка на Фий. Знаех, че се бях попаднала на едно недовършено писмо до майка ми.   Фий спеше в другата стая и аз влязох при нея и я събудих. "Трябва да знам какво става. Ти криеш истината от мен, като се страхуваш, че аз ще получа нова нервна криза. Кажи ми всичко."   Фий протегна ръката си и я сложи върху моята. "Съжалявам, Пат." - каза тя и след това призна какво й е обяснил лекарят. Нямаше никаква надежда. Джина умираше.   Отидох в болницата, за да прекарам там нощта. На следващата сутрин, докато лекарите правиха своите визитации, аз се насочих към един от тях - една млада и симпатична лекарка - и я попитах дали Джина ще умре. Тя ме погледна право в лицето и каза: "Госпожо Брадли, няма никакъв смисъл да се заблуждаваме. Джина не може да живее. Тя е твърде болна. Болестта се влошава. В най-добрия случай, тя има само 6 месеца живот, а може би само 3." Тя продължи да ме гледа право в очите. Само една бегла следа от влага се образува около светлосините й зеници. "Нищо не можем да направим." - каза тя. След това като стисна ръката ми, тя се обърна и излезе от стаята.   През юли лекарите най-накрая успяха да регулират кръвното налягане на Джина и се предадоха пред моите настоятелни молби да я взема вкъщи, въпреки, че тя пиеше лекарства по 14 пъти на ден. Преместих се в апартамент, Социалното осигуряване увеличи помощите ми, една баптистка организация ми помогна с малко храна и всяка сутрин една сестра идваше от болницата, за да помогне за лекарствата и храненето на Джина. Аз се надявах за 6 месеца.   Докато Джина беше в болницата, аз се молех за нея и й говорех за Исус, но нейният ум беше толкова объркан, че не бях сигурна дали тя ме разбира. След като тя се върна вкъщи, аз седнах до леглото й и й казах за Исус, който бях срещнала. Знаех, че мозъкът й е увреден, но бях решила, че Исус е умрял за деца със забавено развитие, също както за нормалните деца - дори може би за тях повече. Сатана може да убие нейното тяло, но Исус може да спаси нейната душа. Тя разбра и помоли Исус да влезе в нейния живот. По средата на този период от скръб, това беше един радостен момент.   Един ден, докато Джина спеше, аз разлистих жълтите страници на телефонния указател и намерих името на един погребален дом в нашия квартал. Неговият шеф ми даде цените за балсамирането, избора на ковчег и пренасянето на тялото обратно в западна Вирджиния, за да бъде погребано там. След това се обадих на баща ми и го помолих да намери място за гроб и да се уговори с местния погребален дом в Кенова. Тогава татко ме попита дали няма някакъв начин да заведа Джина у дома, на гости, преди да умре. Той също умираше от рак и искаше да ни види за последен път.   Аз исках да се опитам да заведа Джина да го види, въпреки, че знаех, че това ще бъде болезнено. Говорих с летището и с лекарите. Болницата "Скотиш Райт" в Далас ме оборудва с инвалидна количка и с хора, които да ми помогнат по пътя, така че най-накрая ние бяхме готови да отидем у дома.   Видях, че на татко не му остава много да живее. Той беше толкова много отслабнал, че не приличаше на себе си.   Един топъл летен следобед той ме закара до гробището, за да ми покаже мястото, което беше закупил. Аз плачех толкова силно, че ми беше трудно да гледам. "Татко, това е най-трудното нещо, което ми се налага да правя."   Ние слязохме от колата и тръгнахме през тревните площи към гората. "Нищо в живота не е лесно." - каза той, като гласът му трепереше от болка - ""Човек е роден за печал, както и искрите на огъня, за да хвърчат нависоко." Йов е казал това и то е вярно и до днес. Но също е казал и нещо, което трябва да запомним: "Въпреки, че Той ме убива, аз пак ще вярвам в Него."   Аз сложих ръцете си около кръста на татко и го притиснах. Слънцето се спускаше зад облаците и хвърляше сенки върху гробовете. Топъл вятър задуха то гората и аз дочух пеенето на птиците по дърветата. Всичка говореше за живота. Но ние бяхме тук по работа свързана със смъртта.   Майка наистина служеше на моите нужди. От години аз знаех, че има нещо различно в нея. Дори, когато танцувах в стриптийз-барове, майка ми пишеше или се обаждаше, за да ми каже, че ме обича и се моли за мен. Тя никога не ме презря. Просто ме обичаше с много по-голяма любов, отколкото аз можех да си представя. Докато си бях у дома, аз поговорих с нея за това.   "Ние нямаме много от благата на този свят." - каза тя, като седеше на стария, изтъркан диван - "трябва да работим много усилено само, за да имаме хляб на масата. Но аз имам нещо, което струва повече от всичките пари на света. Това е Святия Дух."   "Аз мислех, че всички ние получихме Святия Дух, когато приехме Исус." - казах, като цитирах последната проповед, която бях чула в баптистката църква в Далас.   Майка се усмихна и вдигна набръчканите си ръце над главата си. "О, да, ние Го получихме, скъпа." - каза тя - "Но кръщението в Святия Дух ти дава силата."   Не разбрах за какво говореше тя, но знаех, че за майка то беше реално. Тя каза нещо друго, което беше толкова далеч от мен, че в този момент аз само го пуснах да мине покрай ушите ми. Тя каза: "Патриша, Бог може да изцери Джина. Заведи я на служба, където слиза силата на Бог и тя ще бъде изцерена." Не можех да повярвам това, защото знаех, че от медицинска гледна точка тя е осъдена на смърт. Беше извън моите възможности, само да си помисля нещо друго.   Ние отлетяхме обратно към Далас след много сълзи. Следващия път, когато имах намерение да се върна в западна Вирджиния, щеше да бъде, за да погреба Джина.   Фий ни посрещна на летището и ни откара до нашия апартамент. Джина беше ужасно слаба и плачеше от болка, когато я взехме и отнесохме вкъщи. След като я сложихме в леглото и й дадохме всички лекарства, Фий ме дръпна настрана.   "Пат," - каза тя колебливо - "Една моя приятелка, Дайан Смит, ми даде една книга. Аз я прочетох и мисля, че и ти трябва да я прочетеш. Не искам да ти давам празни надежди, защото всички ние знаем, че Джина умира, но това е една книга за изцерението. Казва се "Аз вярвам в чудеса" от Кетрин Кулман."   Прочетох книгата и на следващата седмица се срещнах с Дайан. Тя е активен работник в Първа Баптистка Църква в Далас и ми каза, че Кетрин Кулман ще говори в Една голяма методистка църква следващата седмица. Тя настоя да заведа Джина. в съзнанието ми изплуваха думите на майка - "Патриша, Бог може да изцери Джина." - и аз се съгласих да отида.   В онзи ден беше горещо в Далас. Августовското слънце палеше асфалтовите улици, които излъчваха такива силни топлинни вълни, че на човек му се струваше, че тротоарите се движат. Два часа ние стояхме на опашка пред огромната методистка църква и чакахме да отворят вратите. Джина седеше в инвалидна количка. Аз очаквах всеки момент да заплаче от болка, но тя изглеждаше доволна само да седи и да оглежда хората наоколо.   Най-накрая вратите се отвориха и ние влязохме вътре. Дайан ни помогна да се настаним. "Направо не мога да повярвам." - казах й - "От толкова дълго време Джина не може да стои седнала повече от 15 минути. Виж колко добре изглежда сега."   Дайан се усмихна така, сякаш знаеше нещо, което не ми беше известно и като че ли не можеше да види колко беше Джина.   Преди да тръгнем за западна Вирджиния, бях купила перука на Джина, за да не се вижда, че е плешива, но беше трудно да я закрепя на главата й, защото тя нямаше никаква коса. Краката й бяха толкова изкривени, че старите й обувки не й ставаха. Единственото нещо, което можеше да носи, бяха чифт мои стари ботуши, които се връзваха на коленете. Те бяха много големи за нея, но като ги стегнех здраво, стояха на краката й. Знаех, че Джина изглежда странно, седяща в тази голяма инвалидна количка, с големи ботуши, килната перука и с този покъртителен поглед на нейното празно лице. Но аз бях в такова отчаяние, че изобщо не ме интересуваше какво можеха да си кажат хората. Просто правех това, което трябваше да направя.   Беше красиво събрание. Никога не бях посещавала такова. Госпожица Кулман непрекъснато използваше онзи израз, който беше казала - "кръщение в Святия Дух". Сърцето ми бе докоснато. Знаех, че това трябва да е ключа към силата в християнския живот.   Джина стана неспокойна. Разпоредителите ни носеха вода, така че да мога да й дам още лекарства. Но нещо се случваше. Когато г-ца Кулман премина към изцерителната част на службата, аз я чух да казва: "Сатана, заповядвам ти в името на Исус Христос да освободиш пленниците в тази зала."   В същото време аз чух един вътрешен глас да ми казва: "Джина е изцерена."   Обърнах се и погледнах Джина. Тя изглеждаше непроменена, но аз знаех, че бях чула гласа. Беше същият глас, който ми говори в болничната стая. Тогава изведнъж разбрах Чий глас трябва да е бил - и го повярвах.   По време на изцерителната служба, в един момент хората станаха и запяха спонтанно. Беше толкова красиво. Сълзите обляха лицето ми, когато седнах и се заслушах, дълбоко развълнувана. Погледнах отново към Джина. устните й се мърдаха и тя издаваше странни звуци. Наведох се, защото знаех, че нейното разстроено съзнание често я караше да върши смахнати неща в най-неочаквани моменти. Но това не беше смахнато. Джина пееше. Звуците, които излизаха то устните й не бяха много мелодични, но нямаше съмнение, че това беше пеене. Тя пееше заедно с тълпата, като си съчиняваше собствени думи и музика.   След това, много бавно тя се протегна напред и сграбчи гърба на седалката пред нея. С огромно усилие, тя се изправи от инвалидната количка и застана права заедно с другите. Не беше ставала от 7 месеца. Не можеше да върви и за да не падне, трябваше да се подпира здраво на седалката пред нея - но тя беше на краката си. Главата й беше изправена, а устните й се движеха по време на песента.   Когато другите хора заеха местата си, Джина също седна. Тя не се опита да остане права, но аз знаех, че нейното изцерение беше започнало.   През следващите две седмици аз забелязах значително подобрение във всяка област на нейния живот. Тя започна да говори с разбиране. Преди очите й изглеждаха мъртви и празни. Сега те сияеха - като че ли някой беше запалил светлина зад тях. И не само това - Джина ставаше от инвалидната количка. Като се подпираше на стената или масата, тя можеше да крачи.   Една група християни, с които се бях запознала в Бериън Фелоушип, започнаха да идват вкъщи. Едно семейство негри значеше особено много за мен. Аз ги знаех само като брат и сестра Филипс. Джина и аз живеехме в смесен квартал и не бяхме приети от някои от съседите ни. Знаех, че тази чудесна двойка поема огромен риск, като идват да ни видят, но те настояваха, че Бог иска те да ни посещават и да ни носят окуражение.   Един следобед сестра Филипс погледна Джина и каза: "Ти можеш да вървиш. Знам, че можеш. Защо просто не се изправиш от тази количка и не прекосиш стаята?" Джина ме погледна. "Мамо, дай ми пак ботушите си." Извадих ги изпод леглото и й помогнах да ги обуе. След това бавно и внимателно Джина стана от инвалидната количка и без да се държи за нищо, направи една крачка към сестра Филипс, след това още една и още една.   Усетих как сълзите ми отново потекоха по лицето ми.   "Точно така, мила." - окуражи я сестра Филипс - "Точно така. Слава на Господ. Благодаря Ти, Исусе. Тя също плачеше. И брат Филип също плачеше.   Всички плачеха освен Джина. Тя имаше най-голямата усмивка на лицето си, която някога съм виждала.   След като Филипс си заминаха, Джина се върна в инвалидната си количка. На следващия ден, когато се опита да върви отново, тя падна. Вместо да се изправи и пак да опита, тя изпълзя обратно в количката.   "Не, Джина!" - настоявах аз - "Ти можеш да вървиш. Не можеш да се предадеш на страха."   "Не мога, мамо." - каза тя - "Не мога вече да вървя. Искам си обратно инвалидната количка."   Аз я бутнах напред в другия край на стаята. Джина тръгна след нея, като се влачеше по земята. "Моля те, мамо, върни ми я. Аз не мога да вървя."   Най-накрая аз я оставих да се върни в количката. Отново слезе обезкуражение върху къщата.   През септември г-ца Кулман се върна в Далас, за да говори на едно събрание спонсорирано от Международното Сдружение на Бизнесмените на Пълното Евангелие. Новите ми приятели от Бериън Фелоушип ми се обадиха да ми кажат. Времето беше кратко, но ние успяхме да отидем на събранието и да влезем точно преди да започне.   Този път един разпоредител ни посрещна на вратата и ни заведе с асансьор направо в залата. Няколко хиляди човека вече се мяха претъпкали вътре, но той избута количката долу, в партера, близо до сцената и ни намери място. Като си тръгваше той прошепна: "Ще се моля за вас по време на събранието."   Това беше жест, от който имах нужда. Усетих отново любов.   Погледнах към Джина. Тя седеше смаяна. Тогава чух г-ца Кулман да казва: "Има някой тук със смъртоносно заболяване на кръвта. Бог те е изцерил и всяка част на тази болест в твоето тяло е изпепелена. Сатана те е разболял, но Великият Лекар те направи здрава. Стани и изяви своето изцерение."   Джина пак се бореше с ботушите си. Най-накрая тя ги обу, оправи перуката си и се изправи на крака. Една от съветниците бързо дойде до нас.   "Изцерена ли е?"   Преди да мога да кажа каквото и да е, Джина мина покрай мен и отиде до пътеката между редовете. "Да, госпожо." - каза тя на съвсем ясен английски език - "Сатана ме разболя, но Бог ме направи здрава."   "Ела с мен." - каза съветничката и сълзи се стекоха по бузите й - нека да се качим на сцената и да кажем това на г-ца Кулман.   Когато Джина излезе на платформата, цялото събрание избухна в мощно аплодиране. Много от тях бяха видели Джина да влиза в инвалидната количка. Госпожица Кулман й зададе няколко въпроса и след това започна да върви с нея напред и назад по сцената. Те все повече и повече забързваха крачка, докато накрая Джина започна да бяга.   "Вижте как тича!" - извика г-ца Кулман към публиката - "Тези от вас, които вярват, че това е силата на Святия Дух, нека да кажат: "Слава на Господ!""   "Слава на Господ!" Сградата се потресе. "Слава на Господ!"   Като се върна на мястото си, Джина сияеше. Тя едва можеше да стои мирна. Аз протегнах ръката си и я сложих върху нейната…и забелязах нещо друго. Дългите черни косми по ръката й се изчистваха и падаха на пода.   "Виж, мамо." - усмихна се тя - "Цялото ми тяло е здраво."   Тя беше здрава във всяко едно отношение. Тази нощ ние имахме велика задача във банята - изхвърлихме всички нейни хапчета в тоалетната чиния. Лекарите ми бяха казали, че рязкото спиране на вземане на кортизон, ще има непоправими резултати, но аз сметнах, че щом Бог се грижеше за всичко друго, Той естествено можеше да се погрижи и за това нещо.   След седмица забелязах да никнат косми по главата на Джина. нейната коса се възстановяваше. И като порасна, аз видях че беше по-хубава. Вместо да расте права, както преди, косата й ставаше на къдрици. Лицето й, което преди беше тебеширено бяло, сега беше розово като роза. Тя никога повече не се върна в инвалидната количка.   След известно време аз я заведох отново в Детския Медицински Център. След кратък преглед, докторът вдигна глава към мен и не вярваше на очите си.   Аз знаех, че той беше евреин, но също така нямах никакъв друг избор освен да му кажа какво се беше случило. "Вярвате ли в Бог?" - попитах го.   "Водили ли сте я на изцерител чрез вяра?" - попита той без да отговаря на моя въпрос. Спомних си какво беше казала г-ца Кулман - че тя не е изцерител чрез вяра. Тя нямаше сила да изцери който и да е. Само Святият Дух изцеряваше. "Не, не съм я водила при изцерител чрез вяра." - казах - "Но аз я заведох на чудотворно събрание."   Докторът прехапа долната си устна и поклати глава.   "Да, вярвам го!" - чух един женски глас да казва.   Аз вдигнах глава и видях лекарката със светлосините очи. "Виждала съм други изцерени точно по същия начин." - каза тя - "И няма никакво друго обяснение, освен силата на Бог. Това дете беше готово да умре. Погледнете я сега."   Ние влязохме в нейния кабинет и тя направи основен преглед на Джина. "Наистина няма нужда да правим преглед, за да видим, че тя е била изцерена." - каза лекарката - "Но винаги има някои хора, на които фактите трябва да бъдат показани на хартия. И дори тогава те не искат да повярват." На излизане от кабинета ние бяхме спрени от един от другите лекари, който беше лекувал Джина преди и сега беше чул за нейното изцерение. "Госпожо Брадли, Джина ще се разболее отново, ако спрете лекарствата - особено фенобарбитала. Това е единственото нещо, което спира фаталния край."   Погледнах го право в очите. "Докторе, благодаря ви за вашата загриженост. Вие, приятели, се държахте много мило тук с мен. Но не е фенобарбиталът това, което държи Джина жива. Това е Святият Дух."   След две седмици ние се върнахме в западна Вирджиния. Този път нямаше нужда от инвалидна количка. Когато слизахме от колата пред старата къща, майка се затича да ни посрещне - ръцете й бяха във въздуха, а лицето й сияеше със славата на Бог.   "Имах видение." - заплака тя, когато ме прегърна - "Видях Джина да играе навън в задния двор под ябълковото дърво. Бузите й бях розови, а косата и беше дълга, тъмна и къдрава. О, слава на Господ!"   След три месеца татко умря. Неговите грехове, както и моите, бяха измити в кръвта на Исус. Погребахме го на мястото, което беше запазено за Джина. Този следобед, когато се върнахме от гробището ние седнахме във всекидневната. Майка стана и застана до прозореца. Като ме извика с ръка, тя каза тихо: "Патриша, ела тук искам да ти покажа нещо."   Застанах до нея и погледнах навън към задния двор. Там беше Джина. Бузите й бяха розови, лъскавата й коса се развяваше от зимния вятър и тя стоеше под ябълковото дърво.   Майка се протегна за старата Библия до лампата на масата. Тя я взе, разлисти я и намери един стих от Стария Завет.   "Твоят татко е на небето" - каза тя, като изтри една сълза с опакото на ръката си - "Но Джина е още тук." Тогава тя прочете: "Господ дава и Господ взема. Благословено да бъде Господното име."   Източник: http://www.menora-press.com/c_nothing.html



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 1693091
Постинги: 3893
Коментари: 97
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031