В Южна Индия и Далечния изток  Без да има представа за предстоящата му обиколка, в началото на 1918 г. Сундар отива в Мадрас с намерение да посети някои места, преди да потегли за Тибет. Обаче слуховете за неговото име го предшестват и от Южна Индия започват да идват покани да ги посети. Когато един човек от Мадрас му предлага своята помощ - да го съпровожда и да му превежда по време на пътуването, той изменя плановете си и включва в плановете си да посети Траванкоре и Цейлон. Всеки ден Сундар получава покани от разни места, които начертават един голям кръг на неговото благовестителско пътуване - Южна Индия, Цейлон, Бирма, Малайзия, Китай и Япония. Сведенията за неговата работа идват предимно от писма на хора, които са свидетели на дейността му.  Дългите дни на работа са последвани от нощни пътувания с лодка, биволска каруца или влак. Работата започва с пристигането и свършва непосредствено преди заминаването. Публичните събрания се провеждат сутрин и вечер, а във времето между тях Сундар беседва, отговаря на въпроси свързани с вярата, приема хора търсещи съвет. Понякога тези хора са повече от сто човека на ден. Поради трудния достъп до него през деня, някои хора го събуждат през нощта, за да разговарят с него. Сундар с готовност ги приема. Въпреки, че е надарен с изцелителни дарби, Сундар рядко ги използва, защото се страхува от човешките почести. В проповедите Сундар намира точен отговор на много въпроси. Той разказва за срещата си с един професор - атеист: „Веднъж, когато говорех върху силата, която дава Христос, и мира, който придружава тази сила, един професор ме запита от къде зная, че именно от Христос идва този дар, а не е просто последствие на моята мисъл или въображение. В отговор му заявих, че ако това беше мое лично възприятие, тогава учените психолози, които изучават законите на душата и знаят всичко за душата, би трябвало самите те, преди всеки друг, да изпитват този мир. Но ние знаем, че това въобще не е така.”  През май 1918 г Сундар напуска Индия, за да осъществи своята обиколка из други страни. Шест месеца прекарва в Цейлон. Човекът, който организира неговите събрания - Уилсън - разказва: „Неговите събрания винаги бяха посещавани от голям брой хора. Много от тях идваха в 3 часа след обяд при положение, че началото на събранието беше обявено за 6 часа... Навсякъде беше препълнено, нямаше достатъчно обширен салон, който да побере от ден на ден увеличаващата се навалица.”  По пътя за Бирма Сундар пише: „Имам достатъчно време за молитва и чета много нови страници от книгата на природата”. С пристигането в столицата на Бирма - Рангун - той получава помощта на много преводачи. Но двойното, а понякога и тройно преминаване от език на език удължава времето и намалява силата на речта му. Затова той отделя време да учи английски и постепенно започва да говори на английски на събранията. Ето какво пише Сундар за работата си в Бирма: „Жителите на Бирма са от монголски тип и са будисти, затова нямат правилно понятие за Бога. В това отношение човек трудно може да ги вразуми, защото в езика им няма дума, която напълно да изразява нашето понятие за Бог. Но те са искрени хора и храмовете им са отворени за посетители. Те не са упорити като хиндуистите и мохамеданите, а местните хиндуисти не само посещават нашите събрания, но водят и жените си.” След Бирма той минава през Малайзия, Сингапур, Китай и Япония без пари и говорейки само един чужд език. С живота си, посветен на Бога, Сундар винаги уповава на Неговото обещание: „Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете.” (Мат. 6:25), и Бог възнаграждава неговата вяра.  Един ден, в началото на 1919 г., Сундар застава пред едно събрание в Сингапур, където няма нито един човек знаещ индийски. Така Сундар е принуден да говори на английски самостоятелно, без помощта на преводач, и от този ден нататък престава да използва преводач.  От Сингапур продължава пътуването си към Китай и Япония. В Япония голямо впечатление му прави материализма сред народа, стремежа към пари и безучастността към духовните ценности. Сундар говори на слушателите си за простосърдечието, благочестието и молитвата, която, подчертава той, не е само изпросване на блага, а средство за единение с Бога. В Китай той посещава Пекин и Нанкин, където събранията му също са препълнени с народ.  Въпреки ползотворната работа във всички тези страни, Сундар винаги се чувства привлечен от своята избрана страна за благовестване. Когато един японски мисионер го пита дали все още се скита из Индия гладен и бездомен, той му отговаря: „Не, сега в Индия съм познат, и когато отивам в някой град, хиляди хора се стичат да ме слушат в обширни зали. Това не е съгласно с Христовия кръст, затова трябва да отида в Тибет”.    Отново в Тибет  С настъпването на удобния сезон за пътуване в Тибет, през юли 1919 г Сундар отново обръща гръб на културния юг и самотен потегля към ледените планини на своята избрана област за работа. На приятелите си той казва, че не очаква да се върне жив - Сундар живее с мечтата да умре като мъченик. В записките си за това пътуване той разказва: „В началото на юли напуснах Котгар заедно с Таниат, един християнин от Тибет. Тибетската граница е почти на 200 километра от Котгар, и благовествайки в Хират, Рампур-Бушахер, Гура, Сашан, Чаура, Транда, Пунта, Хачар, Котгаон, Карча и Кемферан, пристигнахме в Янгпа, първия град на Тибет. От там нататък в продължение на 50 километра вървяхме през девствена гора - джунгла, в която няма нито едно селище, само тук-там се срещат стада от овци и говеда. Пет вечери замръквахме в тази необитаема пустиня. Една нощ прекарахме под дърветата, друга - в пещера. От там нататък няма дървета, защото поради голямата височина е много студено и рядко се среща дори и тревица. Докъдето ти стига окото се виждат само голи, зъбести планини и планински поляни. На 16 юли пристигнахме в тибетското село Муд, където вождът на селото ни посрещна много добре и ни покани в дома си. Той повика един лама, който разбира индийски да вечеря заедно с нас и ние проповядвахме Словото. Вождът слушаше с голямо внимание и удоволствие и не пречеше на другите да слушат.  Трудностите при пътуване в Тибет са много. Няма пътища, а реки и потоци има в изобилие. Няма никакви мостове, а водата е студена като лед. Където водата беше спокойна, лесно я преплувахме или прегазвахме, но имаше и места, където водата е така бърза и дъното на реката така каменисто, че не можеше да се плува. Едва преплувахме река Моранг, като с мъка се добрахме до отсрещния бряг. Водата така режеше, че се вцепенихме от студ. В река Таниат три пъти потъвахме до дъното и пълзяхме по него, докато с голяма мъка и усилия успеем да излезем от водата. Много хора, които са влизали в тази река, не са успели да излязат живи.  От Кивар отидохме в Чикан, а от там в Скайт, Хаузе, Сасар и Пангар, където имахме отлични възможности да проповядваме. Но в този край има рядко населени места и опасността от разбойници е много голяма. Един добър човек каза: "Тук не може да се ходи без пистолети или кама, защото мнозина са били убити." Аз му отговорих: "Имам само една завивка и тази Библия - тя е Божия меч, и Господарят на живота е с мен - Той ще ме пази". Така, благодарение на Него, минахме през тези места, като благовествахме сред закоравели престъпници и извършихме нашата мисия. Нищо лошо не ни се случи. Срещнахме хора, на които разбойници бяха отрязали ръце и крака, но нас Бог преведе безопасно с крепката Си ръка.  Къщите в Тибет са много малки и неописуемо мръсни. Те са изградени от камъни и кал, но вонята на обитателите им е нетърпима. В град Лара срещнах един човек, който беше почернял от мръсотии и ми се струваше, че поне от 15 години не се е къпал. Дрехите им са тъкани от бяла вълна, но са толкова мръсни, че изглеждат като че ли са от черна кожа, защото никога не се перат.  Един ден ние перяхме дрехите си в едно поточе край село Кивар. Всички селяни дойдоха да видят какво става. Те бяха много учудени, че перем дрехите си, но един виден техен лама се намеси, като им обясни: "Съвсем нормално е грешни хора да перат дрехите си, но за добри хора това е много лошо.” Макар да са мръсни и простовати, тибетците са много религиозни.  В някои краища има обичай най-големия син да остава в къщи за да охранява имуществото, а останалите синове стават лами. Мнозина пишат на хартия или плат стихове от техните свещени книги (от които има 108 тома, наречени Хангирюр тангирюр), и ги развяват като флагове по покривите на къщите си. Или пишат няколко пъти на листче хартия свещените за тях думи "ом мане падме хум", сгъват го и го слагат в молитвено колело, което въртят. Някои го свързват с воденично колело. А често пишат тези думи на камъни, натрупват ги на куп и обикалят около тях. Това са техните молитви, с които се надяват да получат прощение на греховете си и благословението на небето. За живия Бог тези хора не знаят нищо...  Животът на тибетските отшелници е много странен - те се затварят в някоя тъмна стая за месеци, години или за цял живот. Затварят се така, че да не видят слънце, и никога не излизат навън. В тъмното постоянно въртят молитвено колело в ръката си, като че ли се намират в гроба. Обикновено са в малки килии, в които има дупка и през нея им подават храна. Опитах се да заговоря един такъв затворник, но нямаше резултат. Най-многото, което можах да направя, беше да пъхна през дупката части от Божието слово с надеждата, че ще ги прочетат, ако някой ден излязат на видело. Този път посетих 48 места в Тибет, като всеки ден ми се падаха средно по 15 километра път. Бих желал да кажа по нещо за всяко едно селище, посетено от мен, но няма място за повече от този кратък отчет... В Церинг има едно момче, което добре знае индийски и много искаше да дойде с мен в Индия, но майка му не го пусна. Надявам се идната година да дойде и като получи повече подготовка, ще бъде добър работник сред народа си в Тибет. Така че семето на Божието Слово, което е посято по време на това пътуване, чрез Божията благодат ще порасне и в определеното си време ще даде изобилен плод.”   Неизказана радост  След завръщането си от Тибет Сундар решава да посети родното си село Рампур и да прекара няколко дена при стария си баща. Дотогава бащата все още прави отчаяни опити да върне сина си към спокойния светски живот. В едно от последните си писма той настоява Сундар да се ожени: „Не желая да те питам какво мислиш, а ти заповядвам веднага да се задомиш. Не е ли възможно да служиш на своя Учител Христос като женен?” По-нататък в писмото бащата порицава сина си, че живее в немотия, и повтаря обещанието си да възстанови положението му като богаташки син, когато се върне към фамилията си. В отговора си Сундар почтително напомня на баща си своето твърдо решение да живее посветен живот на саду, и прибавя: „Ти си мъдър и имаш житейски опит, и можеш да постъпваш както намериш за добре. Но аз вече съм сложил ръката си на ралото, и никога не ще погледна назад.” Но този път при влизането в бащиния дом Сундар е приятно изненадан. У дома го посрещат с почит и той изпитва неизказаната радост да чуе от устата на своя родител, че и той приема вярата на сина си. След години на борба и изпитание, Бог подарява на Сундар неговия скъп родител. Бащата изказва желание да бъде кръстен в името на Христа от сина си, но Сундар му отказва, убеден, че призванието му е да проповядва, а не да кръщава. Сундар напуска бащиния покрив с неизказана радост и окрилен да продължи благовестието си.    В Англия, Америка и Австралия  През 1920 г бащата засвидетелства своето единство с вярата на сина си, като му изпраща пари за плануваното от него пътуване в Англия. За това пътуване, както и за всички важни решения, Сундар никога не се допитва до човек, но уповава на Божието водителство. „Една нощ като се молех” - споделя той по-късно - „чух поканата да благовествам в Англия. Аз съм щастлив в Англия, макар тя да е страна, в която слънцето свети по-малко, а и слънцето на правдата е често затъмнявано”. И така, на 16 януари 1920 г Сундар напуска Бомбай. На 10 февруари пристига в Ливърпул, където приятелите му го посрещат. След два дена той вече е в дома на д-р Рендъл Харис в Манчестър. Събранията на Сундар Синг навсякъде в Англия имат огромен успех. Той говори пред хора от различни вероизповедания - квакери, хора от англиканската църква, презвитерианци, хора от други духовни общества. Хойланд - ръководител на мисионерската организация в Селиок, разказва: „Той говори много бързо, като човек, който мисли на английски така, като че ли през целия си живот го е правил. Изглежда, че това е негов природен дар. Словото му върху молитвата беше смело и покъртително... Той казва, че деноминации не го интересуват.” Освен Лондон, Бирмингам, Оксфорд, Кеймбридж и други места в Англия, той посещава Ирландия и Шотландия. За неговото посещение в Шотландия д-р Маклин отбелязва: „Който иска да победи света, трябва да умее да счита този прогнил свят за нищо. Ето човекът, който не чака нищо от света, и все пак множествата се тъпчат около него. Църквата още веднъж трябва да научи урока, че само тези, които се отричат от света, могат да разчитат на победа над света. Може би саду Сундар Синг е Божий пратеник, който е призван да вложи тази жизнена истина в умовете и сърцата ни.” През месец май Сундар е претрупан с работа. Никога християнски събрания в Англия не са били така препълнени. На събранието в Алберт хол в Лондон присъстват 10 000 души, като мнозина стоят отвън, без да успеят да влязат. Същото се случва и в Куийнс хол.  Председателстващият събранието д-р Гарви характеризира проповедите на Сундар с думите от писанието: „И без притчи не им говореше”. След Англия Сундар приема поканата да посети Америка и на 30 май пристига в Ню-Йорк, след което посещава Хартфорд, Балтимор, Принстънския университет, Чикаго, Сан Франциско и други места. Франк Бъчман от Богословския университет в Хартфорд, който в продължение на няколко седмици придружава Сундар в пътуването му, споделя: „Съгласен съм с репортажа на американската преса, която публикува интервютата с него и заявява, че сме видели човек, подобен на Христа.” На 30 юли Сундар напуска Съединените щати и заминава за Австралия. За посещението му в Свидни местният вестник разказва: „Няма да забравим сутринта на 10 август, когато саду Сундар Синг говори пред 700 човека в Чаптър Хаус, край катедралата "Сейнт Андрю". Като че ли получихме най-близко възприятие за Лика на Христос когато е вървял по улиците на святия град, защото самото присъствие на саду Сундар Синг носеше със себе си атмосфера на Христоподобие... През 20-те минути на неговата реч никакъв глас не се чу. Сега той е в отечеството си, но ни остави едно живо впечатление за истинския образ на Спасителя.” След Мелбърн, Аделаида и Пърт Сундар поема обратно към Индия. В кратките си бележки за пътуването той пише: „Топъл прием срещнах в Австралия, християни от всяка деноминация бяха много любезни към мен и организираха събрания... Дори на палубата на парахода бях зает да благовествам, също и да водя събрания. Всички служещи на параходите бяха много приятелски разположени към мен.”   В Европа  Следващата 1921 година Сундар прекарва в усилена благовестителска работа в Северна Индия и Тибет. През 1922 г се натрупват толкова много покани от Европа, че Сундар решава отново да я посети. Баща му, Сирдар Шер Синг, като разбира, че синът му се готви отново да замине на запад, и този път му дава нужните средства. След като приема поканата и от Махатма Ганди да прекара няколко дена с него, на 29 януари Сундар отново се качва на парахода и потегля към Палестина. През всички дни на пътя си в Палестина, минавайки през Витания, Ерихон, река Йордан, Витлеем, и прекарвайки часове на молитва на Елеонския хълм и в Гетсимания, Сундар чувства присъствието на Христа. „Той винаги е с мен където и да ида. Той е отдясно ми” - споделя Сундар. На 27 февруари той пристига в Швейцария и говори в Реформаторската зала в Женева.  Хиляди души го слушат в залата, а много други не успяват да влязат. В Ньошател над 10 000 души се събират да чуят неговото слово за Христа. След неговото слово в Цюрих, един комунист, който присъства на събранието, казва: „Ако всички християни бяха като Сундар Синг, комунистическата революция щеше да стане излишна.” След тежка програма, в която посещава Базел, Берн, Тун, Цюрих, Сент-Гал и други градове, Сундар заминава за Германия.  Във Витенберг, люлката на немската реформация, Сундар посещава дома на Мартин Лутер и говори в същата сграда, на която Лутер заковава 95-те тезиса против търговията с индулгенции.  Навсякъде в Германия събранията са многолюдни и благословени. Не по-малък успех има неговата работа в и следващите страни от пътуването му - Дания, Швеция, Норвегия и Холандия. Сундар е така поразен от материализма на западните народи, че се чувства принуден да перифразира думите на Исус, като казва: „Елате при Мен всички, които сте тежко натоварени със злато, и Аз ще ви успокоя”. А на друго място казва: „Европейците не успяха да разберат Христос. Те не можаха да схванат Неговия ум, защото не живеят с Него.”  В изобличенията си Сундар е смел, а в поканата към душите - нежен и мил.    Последни години  До края на 1922 и през 1923 г той работи както обикновено в Индия и Тибет. Когато пристигат покани от други страни, той остава верен на своето главно призвание и отговаря: „Не бих искал да напусна Индия заради други страни, освен Тибет.” Вече 34-годишен, Сундар започва да боледува. Той е изтощен до крайност от 16-те години живот в крайно тежки условия: глад, измръзване, умора, преследване, постоянно на път, многолюдни събрания и срещи с много хора всеки ден. Той получава сърдечни кризи, влошава се зрението му, заболява от язва. Така Сундар е принуден да остане в своя дом в Сабату.  От тук той пише много писма до приятелите си в целия свят и отделя достатъчно време, за да напише няколко малки книжки за нещата, които е преживял и проповядвал: „В нозете на Учителя"” (1922), „Религия и реалност” (1923), „Търсене отвъд реалността” (1924), „Духовният живот” (1925), „Духовният свят” (1926), „Истинският живот” (1927), „С Христос и без Христос” (1928). Тези книжки той написва на езика урду и превежда на английски с помощта на своите приятели Артър и Ребека Паркър, Ридъл, Апасами и Пийпълз. През април 1929 г, против съветите на приятелите си, Сундар започва своето последно пътуване в Тибет. През април стига до Калка, малко градче близо до Симла, където е видян за последен път. Неизвестно как, той загубва живота си сред ледените хималайски планини, и отива при своя Спасител, за когото дава целия си съзнателен живот. С този живот на саможертва той оставя една ярка следа, като жив и реален образ на Спасителя.           Разпространява се безплатно!    Копирано от Интернет