Постинг
25.06.2016 04:12 -
Книгата на пророк Данаил - продължение
"десетте рога"
Мнозина тълкуватели приемат, че десетте рога са посочените от флорентинския философ и историк Николо Макиавели десет народа, нанесли най-съкрушителните удари на Западната Римска империя: алеманите и франките (351 г.сл.Хр.), бургундите, суевите и вандалите (406 г.), вестготите (408 г.), саксите (449), остготите, ломбардите и херулите (453 г.). От тях, разбира се, са успели да изникнат мощни царства - държави, някои от които са добре познати днес: Германия, Англия, Франция, Италия и др. Но тази интерпретация има някои съществени недостатъци.Не става ясно защо се изпускат хуните - главните инициатори на преселническите вълни. Историческите данни показват, че освен тези народи са участвали още петнайсет и родовото им разделение е доста условно. Освен това остготите (източните готи) и вестготите (западните готи, всъщност са един народ и разделението е единствено по географски признак. Към тези исторически уточнения можем да прибавим и едно теологично възражение.
Десетте рога като символ се появяват и в "Откровение" - 17 гл. От текста се разбира, че се предсказват събития, предхождащи Второто пришествие. В "Даниил" - 7:8 обаче се казва, че "три от тях ще изчезнат" - нещо, което е в противоречие с изказването в "Откровение" (Откр.17:12, Откр.17:16, Откр.17:17). Като се вземе под внимание фактът, че те се появяват и в 12 и 13 глави на "Откровение", се стига до заключението, че по-скоро са символи и не е необходимо да се търси някаква адекватност между десетте рога и броя на племената, разгромили Римската империя. Символ, но на какво? Да си припомним събитията от първа глава: за да докаже, че вегетарианската храна е безопасна и дори по-добра, Даниил поисква (забележете!) десет дни срок (Дан.1:12). Когато праотецът на еврейския народ Авраам се опитва да се застъпи за развратния град Содом, той пита Бога дали ще унищожи града, ако там има петдесет праведници, после намалява на четиридесет, тридесет, двадесет и стига до десет (Битие 18:26-33). Това показва, че числото десет се е възприемало като израз на онзи краен брой, на онзи минимум, под който е излишно да се правят каквито и да са опити. Че десетката символизира минимума, се вижда и от изискванията, които Бог има към човека по отношение на неговата нравственост и придобивки. Десет са моралните изисквания, които изграждат основите на човешкия морал (Изх.20:1-17), една десета част от материалните придобивки принадлежи на Бога - десятъкът (Бит.14:20). С тези варианти на числото десет Бог е внушавал, че не изисква много от нас, а - най-малкото, най-необходимото, което гарантира духовния и материалния ни просперитет. Прилагайки този принцип към пророческия символ, се стига до извода, че с десетте рога пророчеството представя непрекъснатото боричкане между варварските народи, непрекъснатото разпределяне на парчета от бившата Римска империя, непрекъснатото променяне на границите и образуването на нови държави (спомнете си, че в периода от ХVI до ХVIII в. на територията на Европа е имало четиристотин държавици!), но никога нестигащи дотам, че идеята за една империя, за единна Европа, стремежите за едно световно царство да се изгубят завинаги. Това е символ, разкриващ динамиката на процесите от разпадането на империята до Второто пришествие и е в пълно съответствие с "парчетата желязо" от съня на Навуходоносор ("Даниил" - 2 гл.)
"Когато разглеждах рогата, между тях излезе друг рог, малък, пред който три от първите рогове се изкорениха. Той имаше човешки очи и уста, които говореха надменно." (8 стих)
Вниманието на пророка е привлечено от един особен малък рог. В него има нещо човешко, но това е само моментно впечатление. Той бързо израства като една богопротивна сила. Обяснението на ангела допълва портретната характеристика на този малък рог.
"...След десетте царе ще се издигне друг, който ще се различава от тях и ще покори трима царе. Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони, и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена, и половин време." (24 и 25 стихове)
Портретът на тази богопротивна сила е представен чрез десет белега:
1. Малкият рог ще бъде "между десетте рога".
2. "Ще се появи след тях".
3. Той ще "изкорени три от тях".
4. Ще има нещо привлекателно в себе си - "човешки очи".
5. "Ще говори надменно".
6. "Ще бъде малък, но по-як от другите".
7. "Ще говори думи против Всевишния".
8. "Ще воюва против светиите".
9. "Ще промени времена и закони".
10. Ще извърши всичко това в период от "време, времена и половин време".
I. След десетте рога
Четвърти век е повратен в историята на Стария свят. Някогашната мъченическа християнска църква е заменена с императорска църква. Гоненията през изминалите три века забавят прадсказаното от апостол Павел духовно отпадане (2Сол.2:3-8), но след издигането й до трона на римския император много езически обичаи, нахлуват в християнските среди. Християнството е създало многобройни храмове и е било тясно свързано с императорската власт, но в четвърти век Константин му нанася смъртоносен удар. Християнството, срещу което току-що престанали гоненията, става императорска религия, а при Теодосий II, в 382 г.сл.Хр., е издигнато в ранг на единствената официално призната религия на цялата империя.
II. Между десетте рога
Сливането на държавната власт с църковната, влизането на църквата в политиката е най-опасното нещо, което може да се случи. Християнството започва да се превръща в религия на компромисите. Държавната власт се използва за църковна пропаганда, а църквата пък от своя страна се поставя в услуга на държавата. За да се привлекат повече хора, църквата в Рим замества покаянието с покорност, кръщението превръща в обред на възраждане, а Господната вечеря - в очистителна жертва. След това е въведен кръстният знак и...молитви за мъртвите. Появява се обичаят да се обожават мъченици, а по-късно - кълтът към светии и икони. Почти във всички точки на империята се чувства неудържимо потребност за имитиране на езическите обичаи и тяхното размесване с обредите на християнския култ. Така суеверието на езичниците се промъква в църквата. Силата, приписвана някога на езическите храмове, на картини и статуи, сега започва да се приписва на християнските църкви, на светената вода и на образите на светиите. Разбира се, имало е и несъгласни. Срещу тях по-малобройната част на християнския свят (или по-точно близката до императора върхушка) надига не само глас, но често и императорския меч. Несъгласията са обявени за "ереси", а техните носители - за "еретици". Постепенно римската църква започва да се превръща в самостоятелна духовно-политическа сила, подобна на останалите рогове, но все пак различна.
III. Малкият рог изкоренява
За да стане политическа сила, папството трябва да преодолее сериозни препятствия. В 476 г. водачът на херулите Одоакър сваля последния римски император Ромул Августул. Херулите нямат никакво намерение да дадат каквато и да е власт на папите. Видно е, че е рог, който пречи. Но владичеството им е твърде краткотрайно. Политиката на римския епископ, съгласувана с политиката на приятеля му, византийския император Зенон, подтикват вожда на остготите Теодорих да потегли с войските си към Италия. В 489 г. Одоакър е победен, а четири години след това - убит. Народът на херулите е претопен и по този начин първият рог е изкоренен. Остготите обаче са ариани и следователно не биха допуснали за нищо на света папството да упражни своетоо влияние в политиката. Вандалите в Северна Африка също били ариани - непреодолима пречка за католическото влияние. За да си разчисти пътя, папството потърсило помощта на византийския император Юстиниян (527-565) - най-великия владетел на Източната Римска империя. В 533 г. той праща на папа Йоан II писмо, в което го нарекъл "Глава на всички святи църкви" и по такъв начин поставил папската църковна институция на законна основа. В по-късния Юстиниянов законник "Новеле" от 535 г. можем да прочетем: "Рим е върхът на най-висшето свещенство. Затова в съгласие с решенията на съборите нареждаме пресветият папа на древния Рим да бъде пръв между всички свещеници, а негово превъзходителство епископът на Цариград, или както го нарекохме - Новия Рим, да заеме второто място след светия Апостолски престол на древния Рим, който ще бъде председател и поставен над всички останали престоли".
Тези декрети са узаконени със сила. В 534 г. византийските войски разгромяват вандалското царство и то престава да съществува. По-продължителна е борбата с остготското царство в Италия. В 535 г. прочутият пълководец Велизарий превзема Сицилия, в 536 г. - Неапол и Рим. В 537 г. се водят кръвопролитни битки, предизвикани от опита на остготите да си възвърнат Рим. В 538 г. Рим е окончателно освободен. Борбата с остготите продължила до 554 г., когато последните гарнизони били напълно унищожени и племето престанало да съществува. Така след падането на трите царства (на херулите, вандалите и остготите) пътят за възкачване на папството на императорския трон е открит. Ето как в историята се изпълни и белег номер три. От 538 г.сл.Хр. първата личност в Рим фактически е папата, а църквата е единствената универсална общност на Запада.
IV. Малък, но силен
"Той наглед бе по-як от другите..." (20 ст., последната част)
След изчезването на арианските царства на херулите, вандалите и особено на остготите ("трите рога", които се изкореняват) Италия постепенно се освобождава от варварските нашествия. Ломбардите и саксонците, които идват след готите, са слаби и племена. При тези обстоятелства за римските епископи не е мъчно да запазят независимостта на града. От друга страна, Юстинияновият закон, с който се признава папата за "Глава на всички църкви", както и допълнителните разпоредби, влезли в сила след превземането на Рим от пълководеца Велизарий, създават необходимите правни и политически предпоставки за развитието на средновековното папство. Сцената чака някоя силна личност. И тя се появява в 590 г. под името Григорий I. Неговото управление (590-604) трае само четиринадесет години, но при смъртта му християнският свят в Западна Европа вече е признал официално римските епископи (папите) за глава на цялата християнска църква.
От географска гледна точка тя е едно малко религиозно-политическо царство, обхваща най-много един град като Рим, т.е. "малък рог", но в ръцете си държи два мощни инструмента за упражняване на натиск: изключване и интердикт. Изключването е най-тежкото наказание. Попаднал под това осъждане, човекът е губел всякакви граждански права. Никой не е имал кураж да му дава работа или убежище. Той не се е ползвал от закрилата на законите и е бил лишен от правото на църковно причастие, а според средновековното мислене това означавало, че изключеното лице е осъдено на вечна гибел. Интердиктът е второто мощно оръжие за принуда. Папата имал право да поставя под интердикт градове, области, дори и цели държави. Когато даден град попаднел под интердикт, в него преставали всички религиозни обреди, освен кръщение и изповед. Гражданските учреждения, съдилищата, всички явни служби преустановявали работата си - общественият живот замирал. Какво точно съвпадение с пророческия символ - малък рог, но силен!
V. Надменността на малкия рог
В историята не е позната друга сила, която да се е държала така горделиво и надменно с кралете, със силните на деня хора, както това е правела папската институция. Според нея държавата няма никаква власт над църквата и над нейните притежания, нещо повече: тя трябва да се подчинява на изискванията й. Кралят е васал на св.Петър и следователно е подвластен и на папата. Гражданските закони са валидни дотолкова, доколкото не противоречат на папското право. Претенциите и твърденията на папството са много точно формулирани в съчинението "Диктатут папае", съчинение, представящо гледището на папа Григорий VII за ролята на църквата в тридесет и седем кратки изречения. Ето някои от тях:
"1.Римската църква е учредена от самия Бог.
2. Римският епископ единствен има правото да се нарича универсален.
6. Папата е единствената личност, на която всички князе целуват краката.
12. Папата има власт да сваля владетелите.
18. Никой не може да анулира папските решения, но папата може да обезсилва решения и на светската власт, когато те са несправедливи.
19. Папата не може да бъде съден от никого.
22. Римската църква не е съгрешавала, не съгрешава и съгласно писанието - няма да греши."
Има ли в историята друга религиозно-политическа сила с такова високо мнение за собствената си стойност? Няма, освен папската институция! И тук пророчеството е изключително точно в своята преценка.
VI. Богохулствата на малкия рог
"Ще говори думи против Всевишния..." (25 стих)
В посланието на ап.Павел към солунците се дава описание на действията и по-специално на богохулното отношение на "малкия рог" през вековете: "Да ви не прелъсти някой, защото онзи ден няма да дойде (Второто пришествие), докато не дойде първо отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и превъзнася над всеки; който се нарича Бог или нещо, което за свято се почита, така щото да седне в Божия храм като Бог и да показва себе си, че е Бог" (2 Сол.2:3-5).
Според обясненията на Павел богохулство означава да се приемат титли, които се отнасят само за Бога, и да се изисква поклонение, на което има право само Творецът. Нека да видим какво казва историята по този въпрос:
1. "Светият Отец" е титлата, която Исус дава на Бога, но папата не само че я присвои, а даже отиде и по-далеч - към него се обръщат с "ПРЕСВЯТ ОТЕЦ".
2. "Върховен понтифекс" (пастироначалник, първосвещеник) - титла, дадена единствено на Исус Христос (Еф.1:22).
3. "Лъвът от Юдиното племе" - титла, дадена на Исус (Откр.5:5). Папа Лъв Х и Лъв ХIII са я присвоявали.
4. "Бог на земята" - обръщение към папа Григорий III.
5. "Нашият Господ Папата" - по този начин се обърнал кардинал Барониус и част от католическите писатели към римския епископ.
6. "Пресветият и Преблаженият, който е посредник от небето и Господ на земята, заместник на св.Петър, Божият Помазаник, Господарят на всемира, Бащата на кралете, Светлината на света" (из акредитивното писмо, което папа Мартин V дал на посланика си в Цариград).
7. "Пресветият Понтиф и Отец в Христа и Господ, нашият Бог папа Лъв ХIII" (10.II.1814 г., при ръкополагане на д-р Цистиани).
8. "Като заместник на Исус Христос папата е наистина знамение на земята от Бога...Ти - казва Бог на папата, - ти си камъкът, скалата, която е на земята, както Аз Съм пък Този, Който съм в Небето. Аз и ти, двамата сме неизменни, двамата сме вечни..."
VII. "Ще воюва против светиите и ще ги победи"
Съединението на църквата с императорската власт в IV в. дава възможност на Римската църква да разрешава споровете сред мирянското и духовното съсловие чрез силата на императорския меч. Всеки инакомислещ бил обявяван за еретик, учението му - за ерес, а групата, която образувал около себе си - за секта. Декретите на християнските императори чак до Юстиниян поставяли некатолиците вън от закона. В продължение на двеста години църквата неуморно преследвала езическите и християнските "секти" в Италия, Африка, Близкия изток. В ХI век папите организирали кръстоносни походи срещу валдензите в Пиемонт (Алпите), а в ХII век започнали да горят на клади катарите и павликяните.
Но всички църковни палачи били надминати от първия испански инквизитор Томас де Торквемада. За 18 години (1483-1901) той се справил с над сто хиляди души - изгорени живи, символично или подложени на аутодафе, осъдени да носят дрехата на позора, "санбенито", с конфискувано имущество, изпратени на доживотен тъмничен затвор.
На 21 юли 1542 г. папа Павел III учредил с була "свещена конгрегация на римската и вселенска инквизиция, неин свещен съд", с право на действие "в целия християнски свят". В продължение на триста години старата инквизиция унищожавала и изкоренявала, като определено може да се каже, че ликвидирала всички ереси.
"И ще воюва против светиите на Всевишния, и ще ги победи!" От преследванията на другомислещите са загинали около сто и петдесет милиона души!
VIII. "Ще замисли да промени времена и закони"
В прочутия църковен закон "Декреталиите", потвърждаван от всеки папа през време на понтификата му, пише: "Папата може да произнася решения и присъди в противоречие с правото на народите, с Божия закон и с човешките закони...Той може да се освободи от заповедите на апостолите, понеже е по-горен от тях, а също и от правилата на Стария завет." "Папата има власт да променя времената, да отменява законите и да се освободи от всички неща, а даже и от предписанията на Христос." Две са реформите, които Католическата църква е въвела в Божиите заповеди. Втората Божия заповед, забраняваща идолопоклонството и каквито и да е предметни изображения на Бога, както и средства, действия и предмети, заставащи между нас и Бога, просто е премахната. На нейно място е поставена четвъртата заповед, но с изменението - да се почита неделята. Освен това последната заповед е разделена на две части, за да се допълни броят десет. Редакционните различия са очевидни. Католическата църква е единствената християнска църква, която официално посегна на Божия закон по силата на своя, както го нарича, Апостолски авторитет. И досега е така.
Времето, за което библейският текст говори, очевидно се отнася за нещо, което засяга Божия авторитет. В Свещеното писание се говори само за едно време, само за един вечен празник. Той се появява още в първия цялостен ден от живота на Адам и Ева. "И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше направил. И благослови Бог седмия ден и го освети..." (Бит.2:1, Бит.2:2). Както се вижда, този свят ден е свързан с делото на сътворението и няма нищо общо с еврейския народ, със Стария завет или с греха. Бог винаги го нарича Своя ден, Своя събота (виж Ис.58:13, Ис.58:14; Неем.9:14). Четвъртата заповед говори именно за този ден и го вменява за свещено време на истинските Божии поклонници, ден на освещение и на тържествено общуване с Твореца. Това редуване на дейностите в цикъл "6+1" е Божи план за едно хармонично развитие на човешката нравствено-духовна природа. В Католическата енциклопедия пише: "Църквата, след като промени почивния ден на юдейската събота, тоест седмия ден на седмицата, в първия, направи третата заповед да се отнася за неделята като ден, който трябва да се пази свято като Господен ден". "Съботният ден на закона, който празнуваме, се пренася върху Господния ден...Това предписание, както и други подобни точки не са премахнати чрез учението на Христос, но са били променени чрез авторитета на църквата!"
IХ. "и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и половина време"
Еврейската дума за време ("иддам") е синоним на година. Това се вижда и от "Даниил" (4:16,23-28). Под "времена" се разбира най-малката количествена стойност след единицата, т.е. числото две - две години. Като вземем под внимание, че еврейската година се е състояла от 360 дни, получаваме 1260 дни пророческо време. В "Езекиил" (4:5,6) и "Числа" (14:34) се дава Божията мащабна мярка: един пророчески ден е равен на една действителна година. Оттук излиза, че 1260 години ще бъде всесилна Католическата църква. Дали това е така? Има две отправни точки: 533 г. (когато се издава Юстинияновият декрет за въздигане на папството над останалите християнски църкви) и 538 г. (когато Рим е освободен и едиктът - приведен в действие). Така, прибавяйки към тях 1260 години, получаваме две крайни дати: 1793 г. и 1798 г. Станало ли е нещо тогава? Да! Както чрез декрет от силните на деня папата е получил политическа власт и държавнически функции, също така чрез декрет те започват да му се отнемат. В 1793 г. Френската република издава декрет, премахващ влиянието на папството и религията. В края на 1797 г. Директорията отправя искане до папа Пий VI да отмени всички були и декрети, издадени от него от началото на революцията. Папата отказва да стори това. В отговор на този отказ Директорията предлага на Наполеон да унищожи папството и да не допуска за в бъдеще избиране на нов папа. На 15 февруари 1798 година, когато папата празнувал годишнина от избирането си, войниците на френската революция под командването на ген. Бертие влизат в Сикстинската капела и го арестуват. Той е откаран във Флоренция, после в Парма, в Торино и накрая в крепостта Валенция. На 28 юли същата година Пий VI умира. С този акт се слага край на папското господство през Средновековието. В прокламацията, издадена от ген. Бертие, се казва: "Всяка власт, която произхожда от бившето папско управление, е отстранена и вече не може да изпълнява никакви функции. Римската република е призната от Франция, обхваща всички територии, които бяха останали под властта на папата след подписването на договора в Кампо Форми". Така за сетен път пророчеството се изпълни с математическа точност.
продължава ...
Мнозина тълкуватели приемат, че десетте рога са посочените от флорентинския философ и историк Николо Макиавели десет народа, нанесли най-съкрушителните удари на Западната Римска империя: алеманите и франките (351 г.сл.Хр.), бургундите, суевите и вандалите (406 г.), вестготите (408 г.), саксите (449), остготите, ломбардите и херулите (453 г.). От тях, разбира се, са успели да изникнат мощни царства - държави, някои от които са добре познати днес: Германия, Англия, Франция, Италия и др. Но тази интерпретация има някои съществени недостатъци.Не става ясно защо се изпускат хуните - главните инициатори на преселническите вълни. Историческите данни показват, че освен тези народи са участвали още петнайсет и родовото им разделение е доста условно. Освен това остготите (източните готи) и вестготите (западните готи, всъщност са един народ и разделението е единствено по географски признак. Към тези исторически уточнения можем да прибавим и едно теологично възражение.
Десетте рога като символ се появяват и в "Откровение" - 17 гл. От текста се разбира, че се предсказват събития, предхождащи Второто пришествие. В "Даниил" - 7:8 обаче се казва, че "три от тях ще изчезнат" - нещо, което е в противоречие с изказването в "Откровение" (Откр.17:12, Откр.17:16, Откр.17:17). Като се вземе под внимание фактът, че те се появяват и в 12 и 13 глави на "Откровение", се стига до заключението, че по-скоро са символи и не е необходимо да се търси някаква адекватност между десетте рога и броя на племената, разгромили Римската империя. Символ, но на какво? Да си припомним събитията от първа глава: за да докаже, че вегетарианската храна е безопасна и дори по-добра, Даниил поисква (забележете!) десет дни срок (Дан.1:12). Когато праотецът на еврейския народ Авраам се опитва да се застъпи за развратния град Содом, той пита Бога дали ще унищожи града, ако там има петдесет праведници, после намалява на четиридесет, тридесет, двадесет и стига до десет (Битие 18:26-33). Това показва, че числото десет се е възприемало като израз на онзи краен брой, на онзи минимум, под който е излишно да се правят каквито и да са опити. Че десетката символизира минимума, се вижда и от изискванията, които Бог има към човека по отношение на неговата нравственост и придобивки. Десет са моралните изисквания, които изграждат основите на човешкия морал (Изх.20:1-17), една десета част от материалните придобивки принадлежи на Бога - десятъкът (Бит.14:20). С тези варианти на числото десет Бог е внушавал, че не изисква много от нас, а - най-малкото, най-необходимото, което гарантира духовния и материалния ни просперитет. Прилагайки този принцип към пророческия символ, се стига до извода, че с десетте рога пророчеството представя непрекъснатото боричкане между варварските народи, непрекъснатото разпределяне на парчета от бившата Римска империя, непрекъснатото променяне на границите и образуването на нови държави (спомнете си, че в периода от ХVI до ХVIII в. на територията на Европа е имало четиристотин държавици!), но никога нестигащи дотам, че идеята за една империя, за единна Европа, стремежите за едно световно царство да се изгубят завинаги. Това е символ, разкриващ динамиката на процесите от разпадането на империята до Второто пришествие и е в пълно съответствие с "парчетата желязо" от съня на Навуходоносор ("Даниил" - 2 гл.)
"Когато разглеждах рогата, между тях излезе друг рог, малък, пред който три от първите рогове се изкорениха. Той имаше човешки очи и уста, които говореха надменно." (8 стих)
Вниманието на пророка е привлечено от един особен малък рог. В него има нещо човешко, но това е само моментно впечатление. Той бързо израства като една богопротивна сила. Обяснението на ангела допълва портретната характеристика на този малък рог.
"...След десетте царе ще се издигне друг, който ще се различава от тях и ще покори трима царе. Той ще говори думи против Всевишния, ще изтощава светиите на Всевишния и ще замисли да промени времена и закони, и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена, и половин време." (24 и 25 стихове)
Портретът на тази богопротивна сила е представен чрез десет белега:
1. Малкият рог ще бъде "между десетте рога".
2. "Ще се появи след тях".
3. Той ще "изкорени три от тях".
4. Ще има нещо привлекателно в себе си - "човешки очи".
5. "Ще говори надменно".
6. "Ще бъде малък, но по-як от другите".
7. "Ще говори думи против Всевишния".
8. "Ще воюва против светиите".
9. "Ще промени времена и закони".
10. Ще извърши всичко това в период от "време, времена и половин време".
I. След десетте рога
Четвърти век е повратен в историята на Стария свят. Някогашната мъченическа християнска църква е заменена с императорска църква. Гоненията през изминалите три века забавят прадсказаното от апостол Павел духовно отпадане (2Сол.2:3-8), но след издигането й до трона на римския император много езически обичаи, нахлуват в християнските среди. Християнството е създало многобройни храмове и е било тясно свързано с императорската власт, но в четвърти век Константин му нанася смъртоносен удар. Християнството, срещу което току-що престанали гоненията, става императорска религия, а при Теодосий II, в 382 г.сл.Хр., е издигнато в ранг на единствената официално призната религия на цялата империя.
II. Между десетте рога
Сливането на държавната власт с църковната, влизането на църквата в политиката е най-опасното нещо, което може да се случи. Християнството започва да се превръща в религия на компромисите. Държавната власт се използва за църковна пропаганда, а църквата пък от своя страна се поставя в услуга на държавата. За да се привлекат повече хора, църквата в Рим замества покаянието с покорност, кръщението превръща в обред на възраждане, а Господната вечеря - в очистителна жертва. След това е въведен кръстният знак и...молитви за мъртвите. Появява се обичаят да се обожават мъченици, а по-късно - кълтът към светии и икони. Почти във всички точки на империята се чувства неудържимо потребност за имитиране на езическите обичаи и тяхното размесване с обредите на християнския култ. Така суеверието на езичниците се промъква в църквата. Силата, приписвана някога на езическите храмове, на картини и статуи, сега започва да се приписва на християнските църкви, на светената вода и на образите на светиите. Разбира се, имало е и несъгласни. Срещу тях по-малобройната част на християнския свят (или по-точно близката до императора върхушка) надига не само глас, но често и императорския меч. Несъгласията са обявени за "ереси", а техните носители - за "еретици". Постепенно римската църква започва да се превръща в самостоятелна духовно-политическа сила, подобна на останалите рогове, но все пак различна.
III. Малкият рог изкоренява
За да стане политическа сила, папството трябва да преодолее сериозни препятствия. В 476 г. водачът на херулите Одоакър сваля последния римски император Ромул Августул. Херулите нямат никакво намерение да дадат каквато и да е власт на папите. Видно е, че е рог, който пречи. Но владичеството им е твърде краткотрайно. Политиката на римския епископ, съгласувана с политиката на приятеля му, византийския император Зенон, подтикват вожда на остготите Теодорих да потегли с войските си към Италия. В 489 г. Одоакър е победен, а четири години след това - убит. Народът на херулите е претопен и по този начин първият рог е изкоренен. Остготите обаче са ариани и следователно не биха допуснали за нищо на света папството да упражни своетоо влияние в политиката. Вандалите в Северна Африка също били ариани - непреодолима пречка за католическото влияние. За да си разчисти пътя, папството потърсило помощта на византийския император Юстиниян (527-565) - най-великия владетел на Източната Римска империя. В 533 г. той праща на папа Йоан II писмо, в което го нарекъл "Глава на всички святи църкви" и по такъв начин поставил папската църковна институция на законна основа. В по-късния Юстиниянов законник "Новеле" от 535 г. можем да прочетем: "Рим е върхът на най-висшето свещенство. Затова в съгласие с решенията на съборите нареждаме пресветият папа на древния Рим да бъде пръв между всички свещеници, а негово превъзходителство епископът на Цариград, или както го нарекохме - Новия Рим, да заеме второто място след светия Апостолски престол на древния Рим, който ще бъде председател и поставен над всички останали престоли".
Тези декрети са узаконени със сила. В 534 г. византийските войски разгромяват вандалското царство и то престава да съществува. По-продължителна е борбата с остготското царство в Италия. В 535 г. прочутият пълководец Велизарий превзема Сицилия, в 536 г. - Неапол и Рим. В 537 г. се водят кръвопролитни битки, предизвикани от опита на остготите да си възвърнат Рим. В 538 г. Рим е окончателно освободен. Борбата с остготите продължила до 554 г., когато последните гарнизони били напълно унищожени и племето престанало да съществува. Така след падането на трите царства (на херулите, вандалите и остготите) пътят за възкачване на папството на императорския трон е открит. Ето как в историята се изпълни и белег номер три. От 538 г.сл.Хр. първата личност в Рим фактически е папата, а църквата е единствената универсална общност на Запада.
IV. Малък, но силен
"Той наглед бе по-як от другите..." (20 ст., последната част)
След изчезването на арианските царства на херулите, вандалите и особено на остготите ("трите рога", които се изкореняват) Италия постепенно се освобождава от варварските нашествия. Ломбардите и саксонците, които идват след готите, са слаби и племена. При тези обстоятелства за римските епископи не е мъчно да запазят независимостта на града. От друга страна, Юстинияновият закон, с който се признава папата за "Глава на всички църкви", както и допълнителните разпоредби, влезли в сила след превземането на Рим от пълководеца Велизарий, създават необходимите правни и политически предпоставки за развитието на средновековното папство. Сцената чака някоя силна личност. И тя се появява в 590 г. под името Григорий I. Неговото управление (590-604) трае само четиринадесет години, но при смъртта му християнският свят в Западна Европа вече е признал официално римските епископи (папите) за глава на цялата християнска църква.
От географска гледна точка тя е едно малко религиозно-политическо царство, обхваща най-много един град като Рим, т.е. "малък рог", но в ръцете си държи два мощни инструмента за упражняване на натиск: изключване и интердикт. Изключването е най-тежкото наказание. Попаднал под това осъждане, човекът е губел всякакви граждански права. Никой не е имал кураж да му дава работа или убежище. Той не се е ползвал от закрилата на законите и е бил лишен от правото на църковно причастие, а според средновековното мислене това означавало, че изключеното лице е осъдено на вечна гибел. Интердиктът е второто мощно оръжие за принуда. Папата имал право да поставя под интердикт градове, области, дори и цели държави. Когато даден град попаднел под интердикт, в него преставали всички религиозни обреди, освен кръщение и изповед. Гражданските учреждения, съдилищата, всички явни служби преустановявали работата си - общественият живот замирал. Какво точно съвпадение с пророческия символ - малък рог, но силен!
V. Надменността на малкия рог
В историята не е позната друга сила, която да се е държала така горделиво и надменно с кралете, със силните на деня хора, както това е правела папската институция. Според нея държавата няма никаква власт над църквата и над нейните притежания, нещо повече: тя трябва да се подчинява на изискванията й. Кралят е васал на св.Петър и следователно е подвластен и на папата. Гражданските закони са валидни дотолкова, доколкото не противоречат на папското право. Претенциите и твърденията на папството са много точно формулирани в съчинението "Диктатут папае", съчинение, представящо гледището на папа Григорий VII за ролята на църквата в тридесет и седем кратки изречения. Ето някои от тях:
"1.Римската църква е учредена от самия Бог.
2. Римският епископ единствен има правото да се нарича универсален.
6. Папата е единствената личност, на която всички князе целуват краката.
12. Папата има власт да сваля владетелите.
18. Никой не може да анулира папските решения, но папата може да обезсилва решения и на светската власт, когато те са несправедливи.
19. Папата не може да бъде съден от никого.
22. Римската църква не е съгрешавала, не съгрешава и съгласно писанието - няма да греши."
Има ли в историята друга религиозно-политическа сила с такова високо мнение за собствената си стойност? Няма, освен папската институция! И тук пророчеството е изключително точно в своята преценка.
VI. Богохулствата на малкия рог
"Ще говори думи против Всевишния..." (25 стих)
В посланието на ап.Павел към солунците се дава описание на действията и по-специално на богохулното отношение на "малкия рог" през вековете: "Да ви не прелъсти някой, защото онзи ден няма да дойде (Второто пришествие), докато не дойде първо отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и превъзнася над всеки; който се нарича Бог или нещо, което за свято се почита, така щото да седне в Божия храм като Бог и да показва себе си, че е Бог" (2 Сол.2:3-5).
Според обясненията на Павел богохулство означава да се приемат титли, които се отнасят само за Бога, и да се изисква поклонение, на което има право само Творецът. Нека да видим какво казва историята по този въпрос:
1. "Светият Отец" е титлата, която Исус дава на Бога, но папата не само че я присвои, а даже отиде и по-далеч - към него се обръщат с "ПРЕСВЯТ ОТЕЦ".
2. "Върховен понтифекс" (пастироначалник, първосвещеник) - титла, дадена единствено на Исус Христос (Еф.1:22).
3. "Лъвът от Юдиното племе" - титла, дадена на Исус (Откр.5:5). Папа Лъв Х и Лъв ХIII са я присвоявали.
4. "Бог на земята" - обръщение към папа Григорий III.
5. "Нашият Господ Папата" - по този начин се обърнал кардинал Барониус и част от католическите писатели към римския епископ.
6. "Пресветият и Преблаженият, който е посредник от небето и Господ на земята, заместник на св.Петър, Божият Помазаник, Господарят на всемира, Бащата на кралете, Светлината на света" (из акредитивното писмо, което папа Мартин V дал на посланика си в Цариград).
7. "Пресветият Понтиф и Отец в Христа и Господ, нашият Бог папа Лъв ХIII" (10.II.1814 г., при ръкополагане на д-р Цистиани).
8. "Като заместник на Исус Христос папата е наистина знамение на земята от Бога...Ти - казва Бог на папата, - ти си камъкът, скалата, която е на земята, както Аз Съм пък Този, Който съм в Небето. Аз и ти, двамата сме неизменни, двамата сме вечни..."
VII. "Ще воюва против светиите и ще ги победи"
Съединението на църквата с императорската власт в IV в. дава възможност на Римската църква да разрешава споровете сред мирянското и духовното съсловие чрез силата на императорския меч. Всеки инакомислещ бил обявяван за еретик, учението му - за ерес, а групата, която образувал около себе си - за секта. Декретите на християнските императори чак до Юстиниян поставяли некатолиците вън от закона. В продължение на двеста години църквата неуморно преследвала езическите и християнските "секти" в Италия, Африка, Близкия изток. В ХI век папите организирали кръстоносни походи срещу валдензите в Пиемонт (Алпите), а в ХII век започнали да горят на клади катарите и павликяните.
Но всички църковни палачи били надминати от първия испански инквизитор Томас де Торквемада. За 18 години (1483-1901) той се справил с над сто хиляди души - изгорени живи, символично или подложени на аутодафе, осъдени да носят дрехата на позора, "санбенито", с конфискувано имущество, изпратени на доживотен тъмничен затвор.
На 21 юли 1542 г. папа Павел III учредил с була "свещена конгрегация на римската и вселенска инквизиция, неин свещен съд", с право на действие "в целия християнски свят". В продължение на триста години старата инквизиция унищожавала и изкоренявала, като определено може да се каже, че ликвидирала всички ереси.
"И ще воюва против светиите на Всевишния, и ще ги победи!" От преследванията на другомислещите са загинали около сто и петдесет милиона души!
VIII. "Ще замисли да промени времена и закони"
В прочутия църковен закон "Декреталиите", потвърждаван от всеки папа през време на понтификата му, пише: "Папата може да произнася решения и присъди в противоречие с правото на народите, с Божия закон и с човешките закони...Той може да се освободи от заповедите на апостолите, понеже е по-горен от тях, а също и от правилата на Стария завет." "Папата има власт да променя времената, да отменява законите и да се освободи от всички неща, а даже и от предписанията на Христос." Две са реформите, които Католическата църква е въвела в Божиите заповеди. Втората Божия заповед, забраняваща идолопоклонството и каквито и да е предметни изображения на Бога, както и средства, действия и предмети, заставащи между нас и Бога, просто е премахната. На нейно място е поставена четвъртата заповед, но с изменението - да се почита неделята. Освен това последната заповед е разделена на две части, за да се допълни броят десет. Редакционните различия са очевидни. Католическата църква е единствената християнска църква, която официално посегна на Божия закон по силата на своя, както го нарича, Апостолски авторитет. И досега е така.
Времето, за което библейският текст говори, очевидно се отнася за нещо, което засяга Божия авторитет. В Свещеното писание се говори само за едно време, само за един вечен празник. Той се появява още в първия цялостен ден от живота на Адам и Ева. "И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше направил. И благослови Бог седмия ден и го освети..." (Бит.2:1, Бит.2:2). Както се вижда, този свят ден е свързан с делото на сътворението и няма нищо общо с еврейския народ, със Стария завет или с греха. Бог винаги го нарича Своя ден, Своя събота (виж Ис.58:13, Ис.58:14; Неем.9:14). Четвъртата заповед говори именно за този ден и го вменява за свещено време на истинските Божии поклонници, ден на освещение и на тържествено общуване с Твореца. Това редуване на дейностите в цикъл "6+1" е Божи план за едно хармонично развитие на човешката нравствено-духовна природа. В Католическата енциклопедия пише: "Църквата, след като промени почивния ден на юдейската събота, тоест седмия ден на седмицата, в първия, направи третата заповед да се отнася за неделята като ден, който трябва да се пази свято като Господен ден". "Съботният ден на закона, който празнуваме, се пренася върху Господния ден...Това предписание, както и други подобни точки не са премахнати чрез учението на Христос, но са били променени чрез авторитета на църквата!"
IХ. "и те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и половина време"
Еврейската дума за време ("иддам") е синоним на година. Това се вижда и от "Даниил" (4:16,23-28). Под "времена" се разбира най-малката количествена стойност след единицата, т.е. числото две - две години. Като вземем под внимание, че еврейската година се е състояла от 360 дни, получаваме 1260 дни пророческо време. В "Езекиил" (4:5,6) и "Числа" (14:34) се дава Божията мащабна мярка: един пророчески ден е равен на една действителна година. Оттук излиза, че 1260 години ще бъде всесилна Католическата църква. Дали това е така? Има две отправни точки: 533 г. (когато се издава Юстинияновият декрет за въздигане на папството над останалите християнски църкви) и 538 г. (когато Рим е освободен и едиктът - приведен в действие). Така, прибавяйки към тях 1260 години, получаваме две крайни дати: 1793 г. и 1798 г. Станало ли е нещо тогава? Да! Както чрез декрет от силните на деня папата е получил политическа власт и държавнически функции, също така чрез декрет те започват да му се отнемат. В 1793 г. Френската република издава декрет, премахващ влиянието на папството и религията. В края на 1797 г. Директорията отправя искане до папа Пий VI да отмени всички були и декрети, издадени от него от началото на революцията. Папата отказва да стори това. В отговор на този отказ Директорията предлага на Наполеон да унищожи папството и да не допуска за в бъдеще избиране на нов папа. На 15 февруари 1798 година, когато папата празнувал годишнина от избирането си, войниците на френската революция под командването на ген. Бертие влизат в Сикстинската капела и го арестуват. Той е откаран във Флоренция, после в Парма, в Торино и накрая в крепостта Валенция. На 28 юли същата година Пий VI умира. С този акт се слага край на папското господство през Средновековието. В прокламацията, издадена от ген. Бертие, се казва: "Всяка власт, която произхожда от бившето папско управление, е отстранена и вече не може да изпълнява никакви функции. Римската република е призната от Франция, обхваща всички територии, които бяха останали под властта на папата след подписването на договора в Кампо Форми". Така за сетен път пророчеството се изпълни с математическа точност.
продължава ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1005
