„Като докарвате грабнатото, куцото и болното. Такъв принос като докарвате, да го приема ли от ръцете ви?, казва Господ. Затова проклет за бъде измамникът, който като има в стадото си мъжко и прави обрек, жертвува Господу нещо с недостатък.“ (Малахия 1:13, 14)

                                   

Думите на пророка са  предупреждение и към църквата днес, към всички нас. Можем ли да потвърдим, че провеждаме събиранията в домашни групи и в църквата от цяло сърце с дълбоко страхопочитание и искреност? Няма ли в тях нещо, което напомня на принасянето на сляпо, куцо или болно животно? Не се ли явява често в вашите молитви формалност и традиция? Каква липса на съсредоточение и суша има сред нас, дори на Господня вечеря! Колко често се случва физически да сме там, но сърцата ни да са изпълнени със съвсем други неща и мислите ни да витаят кой знае къде! Колко често устните ни изговарят думи, които не са реален израз на духовното ни състояние! Колко често песните ни далеч превишават истинските ни чувства и опитности! И какво безразличие се проявява, когато имаме възможност да дадем своя дял в съкровищницата на Господа! Правим ли това „според успеха на делата си“? Може би през седмицата харчим не малко пари за нашите си интереси, за излишни неща. Но колко сме резервирани, когато в неделя ни помолят да подпомогнем финансово Божието дело или бедните!
Нека си спомним, че не сме свои си, но сме с цена купени! Не само дължим най-доброто, но всичко, което сме и имаме, на Този, Който предаде Себе Си за нас.