СВРЪХЕСТЕСТВЕНО Е!

(Превод със съкращения)

С. Р.: Молили ли сте се в продължение на години без да видите никакъв резултат, отчаяни, почти готови да се признаете за победени? Днешният ми гостенин ще ви покаже как отново да получите детска вяра, за да станете свидетели на това как невъзможното в живота ви става възможно! Това е нормално и то ви принадлежи! И така, добре дошли в моят свят, където естествено - всичко е свръхестествено! Чувствате ли се като хванати в капан? Искате ли да излезете от него? Нека ви обясня какво имам предвид. Молили ли сте се за съпруга или съпругата си, години наред, тя или той да стане радикален вярващ в Исус Месията? Минава година и после друга, и друга ... Вашият лекар издал ли ви е „смъртна присъда“, съобщавайки ви, че болестта ви не може да бъде излекувана? И вие се молите и молите ... Струва ви се, че нищо не се променя ... Децата ви и те са непослушни бунтари, а вие се молите и молите, година след година ... Чувам как някои от вас казват: „Да, Сид. Това съм аз.“ Моят гост днес ще ви помогне да излезете от капана, в който се намирате. Той се казва Дейв Хес. И така, значи ти, Дейв, отиваш на лекар, през ноември 1997, защото си имал симптоми на грип. Какво каза, че не е наред с тебе лекарката?

Д.Х.: Тя ме погледна и каза: „Г-н Хес, вие сте болен от рак. Имате левкемия. Всъщност, вие страдате от най-агресивната форма на левкемия (бел.пр. - acute myelogenous leukemia).“ Тя беше много загрижена, защото в много случаи дори химеотерапията не помагала. Някои случаи на левкимия е можело да бъдат излекувани, но моята била агресивна, в изключително напреднала форма.

С.Р.: С други думи - било твърде късно. Въпреки всичко, те ти предлагат да се подложиш на химеотерапия и ти си приел, но от друга страна казвали, че си в твърде напреднал стадий на болестта.

Д.Х.: Венците ми кървяха; бялото на очите ми се беше обезцветило; ако дори и най-лекичко се блъснех в нещо, веднага по тялото ми се появяваха синини и отоци. Способността ми да се преборя с каквато и да е било инфекция или грип беше нулева.

С.Р.: И така, ти си тръгваш от кабинета на доктора, но чуваш гласа на Бога ...

Д.Х.: Излязох от кабинета на доктора, беше ноемврийска вечер, около мен летяха падащи листа. Единственото, което липсваше в тази обстановка беше виещият вълк някъде зад мен в далечината. Почувствах едно такова зловещо усещане; почувствах се изигран. Но някак си се усетих да казвам на глас: „Шокиран съм!“ И за части от секундата аз чух гласа на Господа, Който ми каза: „Аз обаче, не съм! И ще те преведа през изпитанието!“

С.Р: Как звучеше гласа на Бога?

Д.Х.: Гласът Му беше спокоен и уверен. Как бих Го описал? Сякаш едно бучене ... тътнеж премина през душата ми.

С.Р.: Имал си нужда от Него, защото в този момент си бил объркан, страхувал си се. Дори семейството ти не е знаело, че си болен.

Д.Х.: Да, така е. Те не знаеха.

С.Р.: Бог обаче не е бил шокиран изобщо. Защото Дейв получил пророческо слово от един млад човек. На колко години беше той?

Д.Х.: На около 8 години.

С.Р.: На 8 години? Ти ми каза, че той доста се колебаел дали да ти го каже, защото не било много добро слово. Но друга страна пък се оказало добро. Обясни ми.

Д.Х.: По време на една сбирка получихме пророческо служение. Когато станахме да си тръгнем, това малко момче каза: „Г-не имам още нещо да ви кажа. Сатана ще направи ужасна тактическа грешка. Той ще дойде при вас и ще ви заведе в един тъмен коридор. Но когато излезете от него, в края на коридора ще получите сила, ще бъдете укрепен. И това, което Ви се е случило, ще бъде използвано, за да укрепи и усили вярата на другите.“

С.Р.: Колко време ти бяха казали докторите, че ти остава?

Д.Х.: Те казаха, че едва ли бих доживял до Рождество. Бяха ми поставили диагнозата около Деня на Благодарността.

С.Р: Значи са ти дали живот само около един месец. И ти как успя да се прибереш в къщи и да кажеш на жена си: „Скъпа, остава ми само един месец живот.“? Как постъпи?

Д.Х.: Знаеш,че аз съм проповедник. Затова се замислих и започнах да търся правилните думи, с които да им съобщя новината. Излязох от колата, тръгнах по алеята към къщи и все още не бях намерил правилните думи. Влязох, видях съпругата си и трите си деца, паднах на колене, прегърнах ги, погледнах ги право в очите и думите сами излязоха от устата ми: „Татко ви има рак. Но Исус има татко ви.“ Тези думи дойдоха от Него, защото в този момент аз не бях способен да измисля какво да кажа. Емоционалното ми състояние беше ужасно.

С.Р.: Обаче понякога съпругът или съпругата на този със „смъртната присъда“ има по-голям проблем отколкото самият болен. Но Бог се е отнесъл с такова състрадание към жена ти ... Кажи ми какво направи Бог за нея?

Д.Х.: Бог се показа верен към нея. Моето лечение отне 6 месеца, доста дълъг процес на лечение и изцеление. Съпругата ми усетила сякаш някой положил ръка на главата ѝ.

С.Р.: Това усещане еднократно ли е било?

Д.Х.: Не, постоянно. 24 часа на ден, седем дена в седмицата. Отначало тя дори прекарала ръка през косата си, защото си мислела, че е забравила да свали шапката си или че има нещо на главата си, но нямало нищо във физическа форма на главата ѝ. Сякаш сам Бог положил ръката Си върху главата ѝ, казвайки ѝ: „Аз Съм с теб.“

С.Р.: Между другото как се казвала болницата, в която си бил лекуван?

Д.Х.: Името на болницата беше „Святият Дух“ (бел.пр. - Holy Spirit Hospital).

С.Р.: Чак ми е смешно, но всъщност няма нищо за смях в цялата тази история. Въпреки че си имал пророческо слово, въпреки че и съпругата ти е имала този свръхесетествен знак от Бога, аз предполагам, че ти е било доста трудно.

Д.Х.: Започнах да разбирам и да гледам по нов начин на хората, които се борят с рака. Преди това знаех някои неща от книгите, от професионална гледна точка, но сега - вече го разбирах лично. Страховете, които те връхлитат докато се бориш с тази ужасна болест ...

С.Р: Значи ти си вече в болницата, с една от най-агресивните форми на левкемия. Казали са ти, че е твърде късно, за да се подложиш на лечение, но въпреки това щели да направят всичко възможно според силите си. Ти си обграден от болни, чуваш техните стенания, виждаш болките и агонията им. Спомена обче за един мъж в стаята съседна на твоята. Разкажи ми за него.

Д.Х.: Това беше един много сърдит и гневлив човек. Беше ядосан на жена си, на медицинските сестри, изобщо на всеки ... Една сутрин го срещнах в солариума. Той имаше и много мръсен език. Разбрах, че също страдаше от левкемия; но не толкова агресивна като моята. Той видя, че чета от Библията и се приближи към мен, а аз четях Исая 53-та глава. Той ме попита: „Какво четеш?“ Отговорих: „Чета от Библията.“ „Прочети тогава и на мене.“ И аз му прочетох Исая 53 - за Месията, Който щеше да дойде и Който щеше да понесе нашите болести; за битката и за победата. Той каза: „Това са много хубави думи. Мислиш ли, че са истина?“ „Да“, попитах го: „Може ли да се помоля за тебе?“ „Добре“, съгласи се той. И аз се помолих за него, въпреки че изобщо не харесвах този човек. Имаше много лош език. Обаче се молих за него с цялата вяра, която притежавах в този момент. След много кратък период от време, един ден, някой почука на вратата на болничната ми стая. Това беше той, облечен в своите си дрехи, заедно със съпругата си. Каза ми: „Проповеднико, молитвата ти проработи. Напускам болницата без следа от рак и си отивам у дома.“

С.Р.: Чакай малко. Този човек има уста, от която излизат само сквернословия; явно е човек, който не познава Бога, обаче получава изцеление. А Дейв е все още болницата; той е човек, който живее живота си по най-добрия начин и то за Бога, но пък умира. За мен това изобщо не е честно! Как ти се струва на теб, Дейв?

Д.Х.: И аз така мисля. Но ние разговаряхме за случилото се. Бог и аз си поговорихме за това. Аз обаче осъзнах, че Бог излива любовта Си върху всеки. И аз видях любовта в Неговото сърце към този мъж. Цялото това преживяване оформи един нов поглед в мен спрямо хората.

С.Р.: Това е чудесно, но ти си все още в болницата и през главата ти минават какви ли не ужасни образи и картини ...

Д.Х.: Някъде към 2-3 часа всяка сутрин, незнайно по какви причини, аз не можех да спя. В стаята ми, изпод леглото проникваше тази мека нощна светлина и аз просто гледах към тавана, или през прозореца, молех се или пеех. Размишлявах. Имах много време за мислене. Една нощ се бях замислил за семейството си ... какво щяха да правят без мен. През главата ми препускаха образи на съпругата ми, плащаща сметки без мен; видях сватбата на дъщеря си, но аз не вървях до нея ... синовете ми, които играеха в задния двор на къщата ни, но без мен ... Обаче имаше една песен, която се беше превърнала в източник на сила за мен. Написана е от Кърк Франклин. Думите ѝ са: „Знам, че ще се справя; зная, че ще устоя; няма значение какво ще се изпречи на пътя ми; живота ми е в Твоите ръце.“ И аз пеех отново и отново тази песен, и чувствах как мир падаше върху ми. Но през тази определена нощ докато пеех, скръбта ... мъката в мен, беше по-голяма от способността ми да пея и аз, някъде по средата на песента, започнах да се задавям ...

С.Р.: Но тогава в стаята влязла една медицинска сестра и направила нещо невероятно ...

Д.Х.: В 3 часа сутринта вратата на стаята ми се отвори. Влезе една сестра, която преди това никога не бях виждал. Светлината в стаята не беше силна, но мога са кажа, че тя беше от афроамерикански произход. Това, което ме втрещи беше, че тя пееше точно същата песен, която и аз пеех.

С.Р.: Очевидно, тя те е чула да пееш.

Д.Х.: Аз не пеех високо. Думите едва излизаха от устата ми. Няма начин да ме е чула.

С.Р.: Как тогава би могла да пее точно същата песен?

Д.Х.: По човешки - няма начин. После се приближи към мен и като пееше, тя не пееше както аз пеех, но пееше песента НА мен, някакси НАД мен, ВЪТРЕ в мен. „Ти ще се справиш; ти ще устоиш; няма значение какво ще се изпречи на пътя ти; животът ти е в Неговите ръце.“ След това протегна ръце, хвана главата ми и я привдигна от възглавницата (по това време косата ми беше опадала поради химеотерапията) ... не си помням чертите на лицето ѝ, но очите ѝ бяха най-смелите и безстрашни очи, които някога съм виждал. Очите ѝ сякаш казваха: „Ако можеше да видиш това, което аз виждам, ти не би се страхувал.“ И тя се помоли за мен на език, който никога не бях чувал. После отново постави главата ми на възглавницата, потупа ме по гърдите и излезе от стаята. Не след дълго, медицинската сестра, която обикновено се грижеше за мен - Роуз Мери, влезе в стаята ми. Каза ми, че направо сияя. А аз се усмихвах. „Тази сутрин изглеждаш много весел.“, каза тя. Разказах ѝ какво се беше случило. Тя ми отговори: „Привиждат ти се разни работи.“ „Какво искаш да кажеш?“ Тя отвърна: „Медицинската ми количка беше спряна пред твоята врата през цялата нощ. Аз посещавах пациенти в различни стаи и работих през цялата нощ. Така че никой не е влизал в стаята ти. На всичкото отгоре, нямаме медицинска сестра от афро-американски произход на дежурство.“ Няколко дни по-късно аз получих писмо от един пастор, който ми е приятел. В него се казваше: „Една от жените в моето паство е имала следното видение ... Тя го беше написала на една картичка. „Господ изпрати ангел при Дейв, който да го окуражи. Видях как ангела повдига главата на Дейв, както майка би привдигнала главата на малкото си дете, и да се моли за него. Смелост влезе в духа му.“

С.Р.: Аз просто нямам думи. Ще ви задам само един въпрос - А вие вярвате ли в ангели? Аз, да. Дейв, това е направо феноменално! Теб те е посетил ангел, който дори ти е пял песен. Вярвам, че изцелението ти е започнало в този момент. Представяш ли си ... да получиш писмо, в което някой описва всичко, което ти се е случило, защото го е видял във видение ...

Д.Х.: Изцелението започна както в тялото ми, така и в душата ми. В двете заедно. Имаше толкова осезателно, силно усещане за присъствието на Бога в този толкова труден за мен момент. Бог продължи да ме уверява, че е с мен и че няма да ме остави, и че е могъщ и силен, и мощен. Аз усетих всичко това да преминава през тялото ми.

С.Р.: Когато те изписаха от болницата какво ти каза доктора? Защото ти е давал само месец живот; казал ти е, че е твърде късно; казал е, че ще те подложи на химеотерапия, но от друга страна било твърде късно дори и за нея.

Д.Х.: 6 месеца след като бях постъпил в болницата, аз излязох от нея без следа от рака. Нямах рак. Един от лекуващите ме доктори ми каза: „Ти получи чудо!“

С.Р.: А какво написаха на епикризата?

Д.Х.: В медицинските документи записаха: „Химиотерапията възпря разпространението на левкимията в тялото на пациента, но Бог донесе изцелението.“

С.Р.: Нямало е какво друго да кажат. Трябвало е да го кажат, защото докторите не са имали никакъв шанс. Чрез всичко преживяно ти си научил повече за състраданието и за любовта. Днес, с какво си по-различен? Физически си различен - знам, че си тук, но в душата си, с какво си по-различен, кой е Дейв?

Д.Х.: Няколко неща в душата ми са по-различни. 1- Не искам да приемам никоя ситуация в живота си лекомислено; не искам да приемам никой човек несериозно и да се отнасям към него повърхностно. Ние можем да се отнасяме към другите като към машини, за да получим това, което искаме или пък да ги възприемаме като декор в заобикалящата ни среда, просто да ги въприемаме повърхностно. Но всеки човек е ценен и има стойност. Любовта, която изпитвам към хората в сърцето ми нарасна много и продължава да расте. Другото нещо, което се промени в душата ми е, че ситуациите, изпълнени с трудности продължават да се появават в живота ми. Но в сърцето ми има една стъбилна, постоянна увереност и доверие, че Бог е силен и че това, което е обещал да стори за нас е истина. На нашата домашна църква ѝ се случиха няколко неща, които промениха начина, по който гледахме на изпитанията. Едно от тях беше, че се роди момче, чиито крака бяха изкривени по най-жесток начин (бел.пр. - pigeon toed feet - крака, изкривени навътре). Стъпалата му буквално бяха обърнати едно към друго, много силно изкривени навътре. Една вечер, докато се молехме за хората, момчето усетило две ръце върху стъпалата си, които ги извъртяли и наместили в правилната позиция. То дойде при мен (детето беше живяло с криви крака повече от 12 години) и ми каза : „Погледни краката ми! Виж какво се случи с краката ми! Бог изцели краката ми!“ И започна да тича из цялата църква. Хората се събраха около него и момчето каза: „Вижте краката ми! Преди те бяха в тази позиция ...“ и се опита с всичка сила да изкриви краката си навътре. Тогава ме погледна и ми каза: „Аз вече не мога да ходя така, както ходех преди.“ И когато го каза, думите му означаваха нещо повече от физическата му възможност да ходи нормално. Чух как Бог ми каза: „Дейвид, ти повече не можеш да ходиш така, както ходеше преди. Аз те призовавам да ходиш във вяра; призовавам те да ходиш в увереност; призовавам те да ходиш в мястото, където заедно с Мен няма нищо невъзможно!“

С.Р.: Чухте ли това? „Аз те призовавам да ходиш в мястото, където заедно с Мен няма нищо невъзможно!“ Ами хората, които ни гледат и са болни от рак или страдат от други болести ... О, ти почувства ли това, което и аз ... Присъствието на Бога в студиото е толкова силно ... Бих искал да се помолиш за хората, които ни гледат в момента и да изпееш песента, която тази медицинска сестра-ангел, ти е изпяла.

Д.Х.: Давид каза, че Господ е крепост и че ние можем да си скрием в нея и да бъдем в безопастност, и да изпитваме радост. Неговите ръце са широко отворени за теб, Бог е повече от достатъчен за теб (независимо от ситуацията, в която се намираш), изтичай при Него, скрий се в Него. Аз се моля, в Твоето име Исусе, всяка ситуация, в която се намират нашите приятели, които ни гледат в момента, да получи (да бъде осенена) от Твоето присъствие и Твоето снабдяване. Рак - махни се! В името на Исуса, рак, ти нямаш право над живота на тези хора! Рак, махни се, изчезни! Страха и той да се маха в името на Господа Христа! Аз изповядвам за вас: „Ти ще се справиш; ти ще устоиш; няма значение какво ще се изпречи на пътя ти; животът ти е в Неговите ръце.“

С.Р.: Ако ти се довериш на Бога повече отколкото на това, което се случва в живота ти, ти ще се справиш! Ти ще се справиш! Разкажи ми за онази жена, на която лекарите са казали, че трябва да направи аборт.

Д.Х.: Става въпрос за една млада двойка. Жената беше бременна, но малкото момиченце в утробата ѝ развило болест наречена echogenic bowel syndrome (бел.пр. - аномалия, нередност във вътрешностите на плода, която може да се забележи от доктора, правещ ултразвук на бременната жена). Цялата стомашна кухина става като кост и се изпълва с костен мозък. Докторът им казал, че ако тя иска да износи детето през целите 9 месеца то ще умре или вътре в нея, или веднага след раждането. Те ми казаха, че са се молили усилено, търсейки Господа и Той им отговорил: „Не! Аз ви давам това дете!“ Докторът отказал да се грижи за тях, освен ако не се направи аборт. Така че те потърсили друг доктор, който се оказал вярващ и който стоял до тях неизменно. Този доктор направил ренген. Синдромът на болестта все още бил там. Те се били молили, мислейки, че болестта си е отишла и сега бяха ужасно разочаровани. Но продължиха да се молят, а ние също ги подкрепяхме с молитва. Настъпи момента, в който да се направи нова ренгенова снимка - болестта вече я нямаше! Малкото им момиченце се роди здраво; няма нищо ненормално в нея; нищо не ѝ липсва. Презимето ѝ е Faith (бел.пр. - Вяра), което е свидетелство за верността на Господа Исуса! Тя е напълно здрава!

С.Р.: Аз не съм изненадан изобщо. Вие ще се справите!
www.hristiqni.com