РАЗСЪЖДЕНИЕ

 Християнинът не трябва никак да се съмнява в това. Доброто дело като електрически ток прониква из целия невидим свят. Един  византийски   чиновник, Магистриан [1], бил изпратен от царя някъде с важно поръчение. По пътя Магистриан съзрял умрял бедняк, съвсем гол. Той се съжалил над него, съблякъл горната си дреха, загърнал мъртвеца и подобаващо го погребал. След време, с чиновника се случило нещастие, а именно: паднал от коня и си счупил крака, и дълго лежал болен. Веднъж се събрали при него неколцина лекари, за да обсъдят как да го изцерят. И решили, че кракът трябва да се отреже. През нощта Магистриан не можал да заспи, ами само скърбял и плачел. Но в полунощ му се явил внезапно някакъв човек и го попитал: «Защо плачеш?». Когато клетникът му обяснил, непознатият разтрил с ръката си счупения крак и той [веднага] станал здрав. «За Бога, кажи ми кой си ти?” – попитал Магистриан. Непознатият отвърнал: «Я ме разгледай добре – не е ли това твоята дреха [върху мен]? Аз съм онзи гол мъртвец, когото загърна в дрехата си. И ето, за тази твоя добрина Бог ме изпрати да те изцеля. Благодари на Бога!»

[1] В славянския Пролог тази поучителна история е разказана под дата 30 април. Понеже магистриан (също agens in rebus) е и титла на чиновник във Византия, не е съвсем ясно (и съвсем не е важно) дали това е било собственото име на милостивеца. – Прев.  

Беседа за Христовата скръб

 „ Душата Ми сега се смути [2], и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час“ (Иоан. 12:27)

 На този земен свят не е имало нищо по-реално от Господ Иисус Христос, нищо по-реално от естеството Му на Бог и нищо по-реално от човешката Му природа. Всъщност, целият тукашен свят извън Иисуса Христа изглежда като призрак. Нито земята, нито водата, ни въздухът, ни светлината не се приближават по реалност до Него. Ето, всичко земно ще премине, а Той остава. Действително Той е крайъгълният Камък на непреходния свят и само този или онова, които здраво се прилепят към този Камък, могат да имат дял в онзи непреходен свят, в онази вечна реалност. Бурните, ала  лишени от мощ вълни на времето яростно са връхлитали ту реалността на Христовото Божество, ту реалността на човешката Му природа. Та нали колкото труд е струвало на християните да отварят очите на безбожниците с доказване на Христовото Божество, толкова труд са положили и за отваряне очите на еретиците, доказвайки Неговата човешка природа. Но Светият Дух, в Своето всезнание, отнапред се погрижил чрез Евангелиста [св. Иоан Богослов] да въоръжи християните за тази борба. Душата ми сега скърби [3]. Нима Господ би изпитвал скръб, ако не е бил истински Човек, с всички немощи на телесната природа, като се изключи греха?

Дори не само скръб, а и страх: «Отче, избави Ме от тоя час?». Това се изрича от слабата човешка природа, която се бои от смъртта (нали става дума за предстоящата смърт), ала не от греховната, а от безгрешната човешка природа, понеже Господ веднага добавя: Но затова и дойдох на тоя час. Виждате ли от каква важност е Христовата смърт? Чрез нея ние сме изкупени и чрез нея - спасени. Тогава никой да не се ограничава само с учението на Христос, а да се пренесе на Голгота и с ужас да гледа кървавата жертва на Кръста, която е принесена за нашите грехове, за нашето спасение от смрадната паст на адския змей .

                    О, Господи Иисусе, пострадал заради нас и нашето спасение, отново и пак [ориг. – още веднъж и още веднъж – Прев.] ни помилвай! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 [2] По българския синод. превод. В оригинала обаче е „душата ми скърби/е скръбна”, като свт. Николай в скобите посочва, че не цитира точно съответния стих от Евангелието на св. Иоан. Но глаголът в евангелския текст на гръцки може да се преведе и според тълкуванието на светителя.  – Прев.

 [3] Проникновеното тълкувание по-нататък е основано на преведените така думи на Господа и затова тук не е използван синодалният превод на български. – Прев.»

Автор - св. Николай Велимирович

Превод - arviyor