Уемиксите били малки, дървени хора. Всяко дървено човече било издялано от един и същи дърводелец, който се казвал Илай. Работилницата му се намирала на върха на един хълм, откъдето се виждало селцето на малките, дървени човеци. Всеки Уемик бил различен. Някои имали големи носове; други - огромни очи. Някои били високи, а трети ниски. Едни носели шапки, а други палта. Но всички били направени от същият дърводелец и живеели в селцето. През целият ден, всеки ден, Уемиксите вършели едно и също нещо: лепяли си един на друг лепенки. Всеки Уемик имал по една кутия, пълна с лепенки под формата на златни звезди и друга - пълна със сиви точки. Нагоре-надолу из улиците на селцето, дървените човечета прекарвали дните си, раздавайки си звезди или точки един на друг. Красивите - тези, които били финно издялани от меко дърво и боядисани в прекрасни цветове, винаги получавали звезди. Но ако дървото, от което били направени било грубо, недодялано или пък боята им била поолющена, Уемиксите лепяли по тях сиви точки. Талантливите също получавали златни звезди. Някои можели да вдигат високо над главата си тежки пръчки или пък да прескачат високи кутии. Други приказвали гръмко, използвайки високопарни думи или пък можели да пеят прекрасни песни. Някои от Уемиксите просто били покрити със звезди от главата до петите! Всеки път, когато получели нова златна звезда, те се чувствали толкова добре! Това ги карало да искат да направят нещо друго, за да получат още една звезда. Други, обаче, можели да правят много малко неща. Те получавали сиви точки. Пунчинело бил един от тях. Опитвал се да скача нависоко като другите, но винаги падал. И когато паднел, всички се насъбирали около него и му залепяли сиви точки. Понякога при падането си, боята му се поолющвала тук-там и затова останалите дървени човечета му давали още сиви точки. Тогава, той се опитвал да обясни защо бил паднал, но казвал нещо глуповато, за което Уемиксите му давали още повече точки. Не след дълго, той бил насъбрал толкова много сиви точки, че вече не му се излизало навън. Той се страхувал, че може да направи нещо глупаво, като да си забрави шапката в къщи да речем или да стъпи в локва вода, и за това да получи още една сива точка. Всъщност, Пунчинело имал толкова много сиви точки, че някои хора се прибрижавали до него и му залепяли нова точка, просто ей-така - без причина. "Той заслужава да получи много сиви точки.", съгласявали се дървените хора един с друг. "Той не е добър дървен човек." След известно време, Пунчинело започнал да им вярва. "Аз не съм добър Уемик.", казвал той. През малкото пъти когато излизал навън, той обикновено се събирал с други Уемикси, които имали много сиви точки. И това го карало да се чувства добре. Но един ден, Пунчинело срещнал Уемик, който бил напълно различен от всички, които бил виждал до сега. Тя нямала нито точки, нито звезди. Просто си била дървена. Казвала се Лусия. Не че другите дървени човечета не се опитвали да лепят по нея своите лепенки. Просто лепенките не залепвали. Някои от Уемиксите се възхищавали на Лусия, че нямала нито една сива точка. Те изтичвали до нея и се опитвали да ѝ дадат звезда. Но звездата падала. Други пък, я гледали презрително, че нямала нито една звезда и затова се опитвали да ѝ лепнат точка. Но и точката не се залепяла и ... падала. "Точно такъв искам да бъда и аз!", мислел си Пунчинело. "Не искам никой да ме белязва." И така, той попитал Лусия как го прави. "Лесно е.", отговорила тя, "Аз всеки ден ходя при Илай." "Илай?" "Да, Илай. Дърводелеца. Аз отивам при него в работилницата му и прекарвам време с него." "Защо?" "А ти защо не се опиташ да разбереш сам? Изкачи се на хълма. Той е там." После Уемикът, който нямал никакви лепенки, се врътнал и подскачайки щастливо си тръгнал. "Но дали Илай ще иска да ме види?", извикал Пунчинело след нея. Но Лусия не го чула. И така, Пунчинело се прибрал у дома. Седнал близо до прозореца и се загледал в малките дървени хора, които се суетяли нагоре-надолу по улицата, лепейки един на друг златни звезди и сиви точки. "Ама това не е правилно.", промърморил сам на себе си малкият, дървен човек. И ... решил да отиде и да се срещне с Илай. Изкачил се нагоре по тесният път, който водел към върха на хълма и влязъл в голямата работилница. Неговите дървени очи се разширили от почуда когато видял в какъв размер е всичко. Табуретката била висока колкото него. Трябвало да се повдигне на пръсти, за да види какво имало на работната маса. Чукът бил дълъг колкото ръката му. Пунчинело преглътнал от уплаха. "Омитам се от тук!" и се обърнал да си тръгне. Тогава чул името си. "Пунчинело?", гласът бил дълбок и силен. Пунчинело се заковал на мястото си. "Пунчинело! Колко се радвам да те видя! Ела и ми позволи да те погледна." Той се обърнал бавно и погледнал майстора с дългата брада. "Ти знаеш името ми?", попитал малкият Уемик. "Разбира се. Нали аз съм те направил!" Елай се протегнал, взел го и го поставил на тезгяха. "Хм.", казал създателят замислено, докато разглеждал сивите точки. "Изглежда така сякаш си получил някои много лоши белези." "Аз не съм искал да се получи така, Илай. Наистина много усилия положих." "Няма нужда да се оправдаваш пред мен, дете. Мен не ме интересува какво мислят другите Уемикси." "Така ли?" "Не. И теб също не би трябвало да те интересува. Кои са те, че да раздават звезди или точки? Те са Уемикси също като теб. Какво си мислят те - няма значение, Пунчинело. Това, което има значение е аз какво мисля. И аз мисля, че ти си доста специален!" Пунчинело се засмял. "Аз - специален? Защо? Аз не мога да вървя бързо. Не мога да скачам. Боята ми се лющи. Защо имам такова значение за теб?" Илай погледнал Пунчинело, сложил ръцете си на тези малки, дървени рамене и му казал много бавно: "Защото си мой. Затова значиш толкова много за мен." Никой никога не бил гледал на Пунчинело по този начин. Той не знаел какво да каже. "Всеки ден се надявах да дойдеш.", обяснил Илай. "Дойдох, защото видях някого, който нямаше белези.", отвърнал Пунчинело. "Знам. Тя ми каза за теб." "Защо лепенките не се задържат по нея?" Създателят меко отговорил: "Защото тя реши, че това, което аз мисля е по-важно от това, което те мислят. Лепенките ще се лепят по теб само ако им позволиш." "Какво?" "Лепенките се залепят по теб, само ако им отдаваш значение. Колкото повече се доверяваш на моята любов, толкова по-малко ще те е грижа за техните лепенки." "Не съм много сигурен, че разбирам какво искаш да ми кажеш ..." Илай се усмихнал. "Ще разбереш, но ще ти отнеме време. Ти си получил много белези. За сега, просто идвай да ме виждаш всеки ден и нека ти напомням колко много ме е грижа за теб." Илай повдигнал Пунинело от тезгяха и го поставил на земята. "Запомни", казал Илай докато Уемикът излизал през вратата, "Ти си специален, защото аз съм те направил, а аз не греша." Пунчило не се спрял на прага, но в сърцето си мислел: "Мисля, че той наистина има пред вид това, което казва." И в момента, в който си го помислил, една сива точка паднала на земята. Светът казва на децата: "Ти си специален, ако ... Ако си умен, ако си красив, ако имаш талант." Но Бог им казва: "Ти си специален просто ей-така. Не е необходимо да притежаваш някакви специални качества." Само едно от тези две послания ще намери място в сърцето на едно дете. Ето защо, всяко дете, което познавате трябва да чуе тази окуражително истина: "ТИ СИ СКЪПОЦЕНЕН В БОЖИИТЕ ОЧИ." Автор: Макс Лукадо http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?f=73&t=6530