Благодатта е онази небесна мантия, с която Бог обгръща всички и действа навсякъде. Но тук има едно условие. Тя засяга само онези, които я приемат и отворят сърцето си за нея. За онзи, който се закорави и ожесточи, Божията благодат е без всякакво действие. Затова всяко действие, което отдалечава човека от Божията милост, е грях. За жалост, съвременният земен жител е загубил усета за сериозността и съдбоносността на тази истина. Той не се бои от Божият гняв (Римляни 1:18). Много бързо и лекомислено той е готов да прощава сам на себе си. Мисли си, че с греха той не нарушава законите на великият Бог, а някакви временни правила, създадени от самият човек. Не иска да знае, че Святият Дух е поставил норми за живота, които не могат безнаказано да се нарушават. По този начин, противейки се на Божията любов, човек прегражда влиянието на Божията благодат и я обезсилва по отношение на себе си. Святият Дух е връзката между нас и Бога, мостът, свързващ човека с Неговият Създател. Но тази връзка може да се пререже. Мостът може да бъде хвърлен във въздуха. А това става по най-зловещ начин чрез хулата против Святият Дух, защото тя е съзнателно съпротивление, отхвърляне на божественото. В Символа на вярата, формулиран в Никея през 325 г., първите християни нарекли Святият Дух "Животворящ Господ". Още най-ранната църква приемала, че Святият Дух е Господар - Създател на живота. Неговото мощно "Аз" действа във всеки живот, създава го, поддържа, изгражда и го ръководи. И ако при Господ Исус можем да сгрешим в това, дали Той е Богочовек или само човек, то при Святият Дух такава грешка е изключена. Той действа като вътрешен глас; като ясно, недвусмислено вътрешно одобрение или изобличение. Затова всеки, който върши престъпление, като съзнателно говори против Духа Божий, носи страхотна отговорност. "Ако бяхте слепи, не бихте имали грях. Но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава." (Йоан 9:41). Така Господ Исус предупреждава враговете Си. Страшно е, когато човек вижда Бога и Го отрича с отворени, виждащи очи. Книжниците и фарисеите идеха при Христа. Но те не търсеха спасение от Него. Не Го молеха да им даде Святият Дух. Те идеха с друга молитва, молитвата на ненавистта. "Ние не желаем Твоя Дух. Нека Този, Който Те ръководи да не се докосва до нас." Страшна молитва. Но и тя може да бъде чута и изпълнена. Как може да получи спасение и прошка човек, който забранява на Святият Дух да го доближи? Нали Святият Дух ни вдъхва покаяние, обръщение и обновление? И как ще може да извърши Той това велико дело в сърце, което Го отрича и ругае, упорито и твърдоглаво то се заключва за Него и презира даровете Му? Човеците погиват не защото са извършили грях, а защото отказват да приемат Божието прощение, отхвърлят Неговото вечно спасение. Святият Дух е духовен живот вътре във вярващия. Той е Бог в нас. Божията жива сила, действаща вътре в човека. Това ние много добре разбираме. Скритият Бог се открива, като вътрешно активна сила на живот. И сега, ако такова ясно и недвусмислено впечатление на вътрешния Бог в нашата душа, тази дълбока затрогнатост от Неговата сила в нас, се посрещне със зла воля, умишлено се тъпче под човешките нозе, тогава, естествено, истинският живот се задушава, удушава и замира. Който сам избожда очите си, остава в мрак. Напълно е възможно следното: Човек разбира много добре естеството на Силата, Която го изпълва. Чувства Нейната власт и действие. Разбира Святата Воля, Която го ръководи. Но той не приема с дълбоко умиление всичко това, а напротив - обръща се против Него, злобно тъпче под краката си небесното влияние, хули, ругае, презира, отхвърля при пълно съзнание всяка намеса на Святият Дух в живота си. Така той прерязва духовния нерв в сърцето си и се самоизолира от Бога. Затова се лишава от възможността да получи прошка в този век, както и през следващия. Човек може да остане под щастливото влияние на Божията Свята Сила, да преживее как се излива над него и в него, нов и радостен живот; да види как падат от него оковите на злото и как прониква в душата му Силата на святостта, Която властно го притегля към небето. Но ако тогава се обърне и заяви, че всичко това е безсмислица, безумие, самоизмама, той опустошава и разрушава в душата си олтара на Святият Дух, и се лишава от възможността да приема ново действие на небесен живот в себе си. А такова желание в него въобще няма да се появи нито сега, нито през идния век. Бог с голяма отговорност дарява нов живот. С него се поражда и шестото чувство, усетът за Бога и вечните блага. Тогава в душата бликват нови сили, които не са от този свят. Човек разбира, че Бог е дал Духа Си. Но ако човек отхвърли тази небесна благодат, тогава отношението към Бога се прекъсва и земният жител се предоставя на произвола на тъмните сили. За да има хула против Святият Дух, трябва да е имало и пълно разбиране на Божията истина, дълбоко преживяване на духовното действие на Святият Дух, Неговата интимна близост и небесна благодат. Затова този грях не може да се извърши от невярващи хора, от атеисти, а само от вярващи лица. Какво да кажем за хора, които са дошли в Божия дом и са почувствали действието на Бог, Който ги е подтикнал към покаяние, обаче те не са пожелали да Му предадат сърцето си и предпочитат да побегнат? О, какво страшно престъпление вършат тези хора! Такова дело още не е хула против Святият Дух, но те не стоят много далече от нея. С каква дълбока сериозност са пропити следните предупредителни слова на Спасителя: "Когато нечистия дух излезе от човека, той минава през безводни места и търси покой. И не намира. Тогава казва: Ще се върна в къщата, откъдето съм излязъл. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена. Тогава отива и взема със себе си седем други духове, по-зли от него и като влязат, живеят там. И последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото." Святият Дух не е нещо непознато отвлечено, далечно и чуждо. Той е живот, Живият Бог, Който действа вътре в Своите чада. Мартин Лутер пише: "Святият Дух е, Който зове човеците към Христа. Който умишлено и волево се противопоставя на тази покана, това просветление, и заедно с това се подиграва и гаври, той хули Святият Дух." Който умишлено говори и работи против истината, се настройва враждебно против Бога, изпитва и питае тъпа злоба против Него, сам затваря очите си и сърцето си за Божията милост. Каква велика сила е нашата лична човешка воля за добро или зло! Бог ни оставя на нашата воля при всеки случай. Ето, хулата против Святият Дух доказва, че може да се дойде до странно вътрешно ожесточение и закоравяване на сърцето, при което за Бога е просто невъзможно да действа, тъй като сърцето е станало невъзприемчиво за нищо добро. Трагичен случай в тази насока имаме с най-великият египетски фараон, пред когото изявиха великата Божия власт верните служители Моисей и Аарон. Но нищо не го впечатли. Сърцето на царя си остана твърдо, закоравяло против Бога, Когото той не приемаше. Затова, нещо естествено беше да се стигне до необикновената катастрофа в Червено море. Хулата против Святият Дух е проява, противоположна на покаянието. При покаяние човек се смирява пред Бога. Тук - той се възгордява над Бога. При покаянието човек простира ръце за милост. Тук той жестоко отблъсква милостта. Колкото висока и възвишена е Божията любов, толкова страшно низък е грехът против милостта. За разлика от останалите грехове хулата против Святият Дух е не само поведение далеко от Бога, но и враждебно изказване против Бога, бунт и волево презрение, отхвърляне на благодатта. Тя е нежелание Бог да царува в човешкото сърце. Колко е страшен плодът на такъв бунт, се вижда в Лука 19:27, където четем: "А ония Мои неприятели, които не искаха да царувам над тях, доведете ги тук и ги посечете пред Мен!" Хулата против Святият Дух е грях на говора, словото, речта. Когато човек повярва в Бога, прави изповед, публична декларация в духа на новия живот, който се проявява в него. "Ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш." (Римляни 10:9). Изповедта не е условие, а следствие на спасението. Хулата против Святият дух е също изповед. Тя не е причина за това непростимо закоравяване, а негово следствие. И тя е публична декларация, но против Бога, зловеща декларация, че човек се обявява за Божий противник и враг. Господ Исус поставя нашето спасение в зависимост не само от нашите дела, но и от думите ни. Защото "от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш." (Матей 12:37). В оригинала за "хула" стои думата "бласфемия". Тя означава клевета, злобна атака, почерняване на доброто, благородното, святото в пъклено измамно намерение. Хулата е крайно изчадие на греха. Вярващият си служи с молитвата. Тя е главно средство за връзка с Бога. Чрез нея ние призоваваме Божията милост над себе си и ближните. Хулата против Святият Дух е също молитва - извратена, молитва изпълнена с ненавист и злоба. Но както при истинската молитва, така и при извратената, Бог не се противи на човешката воля, а дава Своето небесно "амин". О, братя, нашата воля е нашето небе или нашият пъкъл. Колко трябва да внимаваме над думите си! Те не са нещо празно. Не изчезват в небитието, а водят след себе си неизлечими следи. Винаги когато Бог говори, става нещо. Бог каза и стана светлината. Когато ние говорим също става нещо. Какво ли? Животът ни учи, че когато извършим някакво провинение, стореното много пъти може да се поправи. Понякога обаче това не е възможно. Откраднат предмет може да се върне обратно. Когато оскърбя ближния си мога да го помоля за прошка. Нанесената щета може да се заплати. Но при извършено убийство, стореното не може да се поправи. Злото е непоправимо. Ново убийство за разплата не поправя, а само още повече задълбочава и умножава злото. Затова и хулата против Святият Дух не може да се прости, защото е непоправимо зло. Тя е духовно самоубийство, духовно самоунищожение. Който заявява, че Святият Дух е зъл, обявява Извора на любовта и светлината за мрак и ненавист; който декларира, че най-великият Добродетел е мъчител и злосторник, всъщност е преминал от живот към смърт. 6. Явно е от казаното досега, че хулата против Святият Дух е не само най-страхотното падение, но и се намира на границите на нашите възможности да разбираме духовните истини. Ето защо, ние трябва да бъдем крайно внимателни и осторожни при разглеждането на този важен предмет. От друга страна, по никой начин да не смеем да го правим предмет на заплаха към когото и да било. Никой няма право да посочва към някого, твърдейки, че онзи е извършил това тежко престъпление. Практичното следствие, реалното приложение но това гибелно деяние нека предоставим единствено и само на Този, Който познава човека, гледа не на лице, а на сърце и изпитва вътрешностите ни. От Словото знаем, че Сатана в изкушенията против господ Исус Христос си послужи с цитати от Святото Писание. Това придаваше на изкушенията крайно опасна, подвеждаща форма. Нека да бъдем сигурни, че същият клеветник няма да се церемони да си послужи също и против вярващите с отровните си стрели с библейски цитати. Той си служи често с нашия предмет. Старае се да внесе смут в душите на вярващите, нашепвайки им, че са извършили именно този грях, че са похулили Святият Дух; че тяхното състояние следователно е - напълно безнадеждно; че за тях повече няма прошка и ето защо, е напразно всяко покаяние, смирение и молитва; че те вече са напълно негови жертви, готови за пъкъла. И наистина, понякога дявола успява да заблуди някои души. Такива се намират в крайно отчаяние и духовна безизходица. Лутат се в живота и не смеят да приемат каквато и да било утеха. Нека такива души да помнят, че това са тъмните опити на Сатана да се измести сърдечната радост с униние, вярата с отчаяние, упованието с безнадеждност. На такива пострадали трябва да заявяваме от името на Истината: Братя, фактът, че страдате под подобно подозрение и се измъчвате, че сте похулили Святият Дух, доказва най-неопровержимото, че вие не сте извършили този грях. Който хули Святият Дух, не страда, а злорадно тържествува; не скърби, а пъклено се радва; не е унил, а мрачно ликува, обзет от адска гордост и упоритост. Никой досега не е отишъл в пъкъла с молитва на сърце. Вратата на ада не може да се отвори, за да погълне душа, която искрено се покайва. Страхът пред най-страшния грях е указание за будна съвест. И това трябва да имаме предвид и да оценяваме. Един стар проповедник казва: "Преди около 30-40 години често идваха при мен изпълнени със страх хора, твърдейки, че са извършили греха против Святият Дух. Днес обаче, такива хора повече не се явяват." Какво показва това? Добър признак ли е или тъкмо обратното? Тук му е мястото да засегна един въпрос, който дълбоко интересува всички вярващи. Това правя с риск да бъда неправилно разбран, но чувствам вътрешна принуда да го сторя: Има вярващи души, които се радват на нови сърца, приети чрез вяра. Имат увереност, че имената им са записани в Книгата на живота, както това беше с учениците на Исус преди Петдесятница в Лука 10:20. Но по отношение на кръщението със Святият Дух и духовните дарби остават настрана. Имат особени становища. И когато срещнат братя, които се молят за духовно кръщение или са приели духовни дарби, както и Словото ни представя в Деяния 2 или 1 Коринтяни 12 и 14, те остават резервирани. Вместо да се задълбочат в същността на духовното значение на тези прояви, те лекомислено ги отричат, а в някои случаи са склонни да ги считат за прояви не на Святият дух, а на някоя друга сила. Те забравят увещанието на апостол Павел: "Не забранявайте да се говорят и езици." (1 Коринтяни 14:39). Забравят и напомнянето: "Пророчества не презирайте." (1 Солунци 5:20). От друга страна, има вярващи братя, приели Святият Дух и духовните дарби, които гледат с пренебрежение към другите, които още ги нямат или нямат увереност, че ги имат, и се отнасят към тях с известна духовна гордост. Като ги считат за лишени от Святият Дух, те си предполагат, че ги обладава някой друг дух. А сам апостолът твърди, че не всички говорят езици (1 Коринтяни 12:30). На всички тези братя и сестри бих желал от дълбочината на сърцето си да напомня: Внимавайте какво правите! Бъдете особено осторожни и предпазливи с присъдите си! Защото знаете ли в каква опасна и хлъзгава област се намирате? Затова нека всички приемем със смирение увещанието, което имаме в Словото, що се касае до поведението на нашите ближни и начина на Божието действие със Своите: "Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си Господар той стои или пада. Но ще стои, защото Господ е силен да го прави да стои." (Римляни 14:4) "Само Един е Законодател и съдия, Който може да спаси и да погуби. А ти кой си, та съдиш ближния си?" (Яков 4:12) "Ето, Бог е възвишен в силата Си. Кой поучава като Него? Кой е определил пътя Му?" (Йов 36:22-23) "Кой е измерил Духа Господен? Или кой Му е бил съветник, или Го е научил? С кого се е съветвал Той и кой Го е вразумил? И Го е научил пътя на съдбата?И Му е показал пътя на разума?" (Исая 40:13-14) "Господ е. Нека прави онова, което е угодно пред очите Му." (1 Царе 3:18) "О, колко е дълбоко богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими пътищата Му." (Римляни 11:34) В заключение, нека помним, че животът не е шега и игра. Той е крайно сериозен и съдбоносен случай за всеки човек. не бива да поругаваме Бога. Каквото посеем, това ще пожънем. Ние можем да сеем каквото си искаме. Но не можем да жънем каквото си искаме. Длъжни сме да жънем само това, което сме сели. Бог говори. Кани човеците към покаяние, спасение и нов живот. Някои чуват небесната покана и приемат спасение за душите си. Други остават безразлични, безучастни. Трети обаче заемат враждебно отношение. Озлобяват се. Това волево съпротивление действа като тежък танк върху прясно засята нива. Той смазва всеки божествен кълн. И колкото повече минава по нивата, толкова по-твърда става кората. Колкото по-продължителна е съпротивата против Бога, толкова по-безнадеждно е духовното състояние на човека. На реката Св. Лаврентий, над Ниагарският водопад, има надпис: "Оттук нататък няма повече надежда." Който премине надписа, неминуемо бива въвлечен в страхотния водовъртеж на страшния водопад. Нашият предмет е такъв надпис. Сериозно предупреждение. Който го отмине, е изкопал собственият си гроб - затова: Нека внимаваме на себе си! Който си мисли, че стои, да гледа да не падне! Да не заглушаваме благородните пориви вътре в нас! Напротив, нека се вслушваме в тях, да се радваме всеки ден в Господа и ежедневно да Му се предаваме за радостна, вярна служба и за дълбока, чиста, сърдечна любов! Пастор Симеон Попов Шумен, 1967 г.