Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2014 19:50 - ПРИЗОВАХА ГОСПОДНОТО ИМЕ
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 463 Коментари: 0 Гласове:
0



"Тогава хората започнаха да призовават Господнето име." (Битие 4:26) Връщаме се към първите дни на човечеството. Първото семейство в Едемският Рай беше толкова щастливо и сигурно в Божията близост, че нямаше нужда от молитва. Често оприличаваме молитвата на писмо, което изпращаме до нашият Небесен Баща. Всяко писмо предполага известно отдалечаване. Разговорът става в непосредствена близост. Първият човек разговаряше с Бога и не Му се молеше. 1. Но внезапно настъпи катастрофата. Първият човек падна. Съгреши и беше изгонен от Рая. Ударът беше зашеметяващ. Интимната връзка с Бога беше прекъсната. Останаха само сюблимните спомени. Естествено е Адам и Ева да си разменяли взаимни упреци, стараейки се да прехвърлят вината един на друг. Н озащо искаха да упрекнат и Бог, и да Му докажат, че могат без Него и радостите на първият Рай. Все пак те помнеха обещанието, дадено им от Бога, че потомството на жената ще смаже главата на змията - този представител на злото. 2. Не след много време последва втора катастрофа. Първата беше разрив в отношенията с Бога. Втората бе взлив в самото семейство, когато се роди първият син Каин. Ева помисли, че той е обещаното потомство, което ще ѝ възвърне изгубеният Рай. Но какво беше дълбокото разочарование на родителите, когато видяха, че Каин клони само към зло. Неговото своенравие и твърдоглавост беше извор на дълбоки страдания у всички. И един ден чуха страшната новина: Каин уби брат си Авел. Тичат сломените родители и застават пред трупа но сина си. Досега те все още не бяха виждали мъртвец. Какво е това? Дали това не е смъртта, за която със страх чухме още в Рая от Бога? Защо не говори Авел? В един ден те загубиха двамата си сина. Единият бе поставен в гроб, а другият побягна. Минаха години. Роди им се добър син - Сит. Но заканата на Каин за седмократно отмъщение и песента на Ламеха за седемдесет пъти седемкратно отмъщение посочи явно пропастта, към която човечеството неотклонно се движеше. Злото бързо се умножаваше. разпространяваше се като страшна епидемия. Какво да правят смазаните от скръб първи човеци? 3. Настъпи опомняне. те дойдоха на себе си. Преживяното досега ги потресе и съкруши. Скърбите им бяха непосилни. Трябва да направим нещо, така не може да продължава повече. Наистина, синът на Сит - Енох беше още по-добър. Но тъмното Каиново поколение бързо се умножаваше, като бурени в нива. Накъде отиваме? Със злото не бива да си играем. Ние всичко загубихме - и нашата невинност, и Божията близост, и Едемският Рай, и домашният мир. А колко зловеща е заканата на Ламех! Какво ли още ни чака? И разбраха, че не могат без Бога. тогава обърнаха поглед към Него. 4 И започнаха да призовават Бога. Положението им много приличаше на това на корабокрушенците. викът им към Бога беше всъщност познатото "SOS", което се изпраща от потъващ кораб. От грехопадението, та чак досега човек чувства, че над него е надвесена сянката на скръбта. Но понякога тя се превръща в тъмна, непрогледна нощ, наречена "отчаяние". В такъв случай мнозина прибягват до самоубийство. По-добре ужасен край, отколкото ужас безкрай. Други се опитват да забравят съсотянието си чрез алкохол или упоителни вещества. Но има и един трети път: молитвата. Тя е решителе поврат към Бога. Напоследът учените излизат с нова теория за развитието на видовете. Според нея, има развитие, но то не е постепенно и неусетно, а става на скокове. Внезапно се появява някакъв нов вид растение или животно. И то налага присъствието си. Такъв внезапен скок от мрака към светлината, от греха към Божията близост, от злото към Божиите обятия стана и с първото човешко семейство. те знаеха, че Бог е недоволен от тях. Вината им пред Твореца беше голяма. Съвестта им жестоко ги изобличаваше. Но все пак знаеха, че Бог чева молитвата и затова решиха: Ние се връщаме назад към Бога. Това беше и волята на блудния син: Ще стана да ида при баща си! животът зад тях беше съборен. Виждаха там купища развалини на собствените си надежди. Всички опити сами да си създадат рай останаха ялови, безплодни. Бог си остана абсолютен Властелин. Човешките желания да Го накажат чрез роптание и злоба са окови, които човек сам кове, за да се самонаказва. И поставиха ново начало. Първият олтар за богопоклонение беше изграден (Битие 4:26). Най-после те разбраха, че колкото по-страшно е злото, толкова по-нужна е Божията помощ, Неговата близост и славно спасение. 5. Но защо чак сега потърсиха Бога? Нима не можеше по-рано да започнат да Му се молят? Колко скърби, колко страдания щяха да си спестят? Колко сълзи нямаше да пролеят! Нима не можеше Адам още в Рая, когато Бог го изобличи за непослушанието, да не падне на колене пред Създателя и с дълбоко покаяние да признае греха си и да Го моли за прошка? А вместо това Адам почна да се оправдава и да обвинява Бога за това, че му е дал такава другарка. Или какво би било, ако пред затвореният вход и изход на рая, пред ангела с огненият меч, Адам изградеше олтар! Колко нещастни биха се осуетили! Не би имало в дома братоубийство. Завистта би била непозната. 6. Много от нас търсят Бога, но все твърде късно, когато всички други средства са изчерпани и гибелта зее пред тях. Блудният син потърси баща си едва тогава, когато не му позволяваха да сподели храната със свинете. По време на война войниците имат тъй нареченият "неприкосновен запас". Това са сухари и други неща, които войникът може да употреби само в краен случай, когато е невъзможно да получава продоволствия от походните кухни. Мнозина считат Бога за такъв неприкосновен запас. Пребягват до Него само тогава, когато нищо не ги ползва. Бог трябва да бъде за нас насъщен хляб, вода и въздух за душата ни. Нима не е безумие, когато търсим Божията помощ тогава, когато всички останали средства и ресурси са изчерпани? 7. Затова търсете бога, докато може да се намери. Призовавайте Бок, докато е близо. Ние можем да се отречем от Него. Но Той никога не се отказва от нас. Каква велика милост е, че ние въобще можем да му се молим. Голяма част от живота си преминаваме в изпитания, страдания, болести, тежки и болезнени загуби. Но колко време употребяваме в молитва, в призоваване на Този, Който е готов да ни бъде придружител и помощник всякога? Когато сме радостни и щастливи, преживяваме Божията помощ като велика привилегия. Но когато сме наскърбени, Неговата близост е неизразимо дълбоко утешение и радост. Авраам е прекрасен пример за нас. Той винаги успяваше, защото живееше с Бога. Навсякъде където отиваше той градеше олтари. Две неща бяха характерни за него: палатката и олтара. В палатката живееше. Пред олтара се молеше. Палатката му казваше, че е странник, пришълец, чужденец в тази страна. Няма права. Законите не го защитаваха. Няма право да си купи или построи къща. Но олтарът му говореше, че Бог е винаги с него. Той се молеше, когато живееше. Молеше се, когато работеше. Молеше се, когато страдаше. Палатката беше от плат от колове. Лесно се изграждаше. Още по-лесно се събаряше. Олтарът обаче бе от камъни. Строеше здрав и непоколебим. Ной напусна най-сетне ковчега и стъпи на здрава земя след страшният потоп. И първото нещо, което направи, беше олтар. Защо по времето на пророк Илия нещастията връхлитаха еврейският народ като градушка? Защото народният олтар беше съборен (3 Царе 18:30). Човек прилича на дърво. Дървото има корени и листа. С корените си то смуче сок от земята. Чрез листата приема слънчевата енергия и я преработва в клони, цветове и плодове. Човек има нужда от материални блага. Но му трябва благосовение от Бога, за да направи живота си разумен и смислен. Вярата в Бога е абсолютна необходимост. Не е така с другите неща от ежедневието. Така ако искам, мога да отида да ловя риба, ако не искам, ще си остана вкъщи. Ако имам настроение, ще се разходя, ако не - няма. Ако искам, ще събирам унищожени пощенски марки или празни кутии от кибрит. Ако не искам - няма да събирам такива неща. Не е така с вярата. Тя е необходима както насъщния хляб, водата и въздуха. Иначе душата погива. Поучителен в тази насока е следният пример: Френската брачна двойка Анри и Жозе Бурден, напуснали Сингапур в една проста лодка, дълга 14 метра, с цел да достигнат Франция. това се случило през септември 1966 г. Отначало пътуването било благоприятно, но на 28 януари 1967 г. се надигнала страшна буря и лодката била тласната към един пуст остров. С голяма мъка двамата успяли да спасят живота си и твърде малко от провизиите. Налагало се да си търсят храна. Но островът бил мочурлив, пълен с крокодили и водни змии. Нещастниците се хранели с охлюви и риба. Често затъвали до пояс в мочурищата. Като разбрали, че няма никаква надежда да бъдат намерени, те си сглобили сал от сухи дървета и така през пролетта на 1967 г. се пуснали отново в океана. Но сухите дърва бързо попивали водата и потъвали, но бедните все пак някакси се носели по водата. Малки раци започнали да гризат краката им. добре, че нямало акули. На третият ден силите им се изчерпали. И започнали да се молят на Бога за избавление. Анри заявил: "Вече нямам сили. Най-добре е да се хвърлим във водата и да се удавим." Жозе била по-твърда и казала: "Почакай, мили, само още един ден." И отново навела глава в молитва. Но когато хвърлила поглед към океана, помислила, че сънува. Извикала силно: "Гледай, кораб минава в далечината." Той видял кораба и изстрелял димна бомба - единствената, която имали. От кораба ги видели, дошли и ги спасили. В молитва ние представяме на бога нашите нужди, страдания, нашите страхове, грехове и престъпления. В молитва ние Му благодарим и славословим, величаем и благославяме. Но не е възможно да Му се молим, без да просим прошка. Ние много добре знаем за какво. Защото ние знаем една житейска основна истина: Или ще се откажем от злото, или от Бога. Всъщност, в много случаи ние благодарим на Бога и за грижите. Те ни въвеждат в молитва. А молитвата ни извежда от грижите. Ние много често споменаваме думата "нужда". На нашият християнски език това ознамава: Ние се нуждаем от Бога. Друг пример от живота по морето. По бурния океан се носела малка, слаба лодка с осем души, които били близо до смъртта - капитанът на един товарен кораб и седем моряка. С голям труд те успели да напуснат бързо потъващият кораб и да спасят само живота си. Осем денонощия те били тласкани от разярените вълни - гладни, мокри, премръзнали, уморени до смърт. Престанали да говорят. Разбирали се само със знаци. Изведнъж видели кораб в далечината. Вдигнали едно весло с жилетка на него в знак, че тук има корабокрушение. Но никой не забелязал знака и корабът изчезнал. Дълбоко униние обладало всички. Те знаели, че едва ли ще доживеят до утре. Но изведнъж видели втори кораб. Сега трябвало да напрегнат всички сили, за да бъдат видени. Слънцето вече залязвало и това бил поредният им шанс. Капитанът, вдигайки веслото със жилетката, казал: "Момчета, молете се всички на Бога. Дано ни видят, иначе сме загубени." И от осем узстрадали гърла се изтръгнала спонтанна, гореща молитва към Бога за избавление. В същият час капитанът на минаващият кораб си четял спокойно Библията на палубата. Внезапно Библията ме паднала на пода. Той се навел да я вдигне и неволно окото му погледнало към океана. И за миг съзрял вдигнатото весло със жилетката. Слънцето вече залязвало и Той не видял повече знака. Но това било достатъчно. Отправил кораба към нещастниците и те били спасени. Ненапразно Словото ни увещава: "Повикай ме в скръбен ден и Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш." (Псалом 50:15) На Петдесятница апостол Петър прогласи сред жителите на Ерусалим следната велика истина: "Всеки, който призове името Господне, ще се спаси." (Деяния 2:21). Кой е "всеки"? Това съм аз. това си ти. Това е всеки, който се кае и се моли. Тази истина първи разбраха членовете на дома на Адам. А след тях и всички милиони, милиарди вярващи хора. Чували сме да се казва: "Помогни си сам, за да ти помогне Бог." Всъщност тук се крие някаква човешка гордост. Смята се, че когато човек сам си помогне, си въобразява, че Бог му е помогнал. Всъщност, всичко прави човек. Такива хора приличат на езичниците, които поставят на олтара на храма си едно огледало. И всеки, който се покланя на божеството, се покланя всъщност на себе си. нещастно себепоклонение! Такива приличат на паднали в яма нещастници, които, теглейки косите нагоре, мислят, че могат самички да се извадят от пропастта. Вярно е, че Бог помага на човека и иска човек също да прави това, което е по силите му. Все пак е явно, че Бог помага там, където всяка човешка помощ е невъзмогна. Когато разберем собственото си безсилие, Бог се намесва в живота ни. Но може би твоята нужда е много трудна, дори невъзможна. Това не е твоя работа. Остави Той да се разправя с нея. Бъди готов само да му благодариш и да Го прославиш. Празнувахме Петдесятница. Tова е Божият отговор на човешката молитва за най-великият дар - Божията простряна ръка, която търси здраво да стисне твоята. Никой досега, който е призовавал Бога, не е останал без отговор. Един ден Бог няма да ни пита колко пари или апартаменти сме имали, а дали сме Го призовавали. Дали сме Му благодарили за Неговото спасение и чудни дарове. Пастор Симеон Попов Шумен, 24 юни 1973 г.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 1693982
Постинги: 3893
Коментари: 97
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031