"Никой от властниците на този век не я е познал (Божията премъдрост); защото, ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата." (1 Коринтяни 2:8) Каква страхотна грешка! Какво съдбоносно недоразумение! Разпнатият Христос е наречен "Господар на славата!" Днес! Но тогава никой не е имал такава слава във вечността! Но и никой не е бил така ужасно опозорен, когато навлезе във времето и дойде на земята. Славата Му виждаме в творението. Как се възхищаваме на неговите чудеса! Колко пъти сме оставали поразени от нашето собствено тяло! 1. Той дойде на земята. Колко чудно беше това. Ненапразно народът се тълпеше, за да Го види, чуе, получи от Него най-важното, най-необходимото. Той се срещна и с господарите на века. Политически и духовни водачи дойдоха в допир с Него. Пилат - римският прокуратор, цар Ирод, първосвещеници и книжници се срещнаха с Него, разговаряха, бяха поразени от Неговата личност. 2. Но не Го познаха. Как така? Дали не бяха достатъчно умни и прозорливи. Те не го познаха, защото Той беше облечен в смирение. Дойде не като блестящ представител на небесният цар, а като слуга, предрешен като роб. В Неговите думи и мирогледа Му всичко беше диаметрално противоположно на това, което те приемаха. Чужд беше на всяко насилие, високомерие, гордост, злоба, разврат. Тяхната любов към греха ги отдалечи от Неговата съвършена чистота. Не Го познаха, защото бяха слепи. Просто имаха покривало на очите си. Така им беше по-лесно. Ето Пилат например, веднага разбра, че Той беше невинен. Но му липсваше смелост да наложи правдата, въпреки че имаше власт. С вода той изми ръцете си, но имаше ли средство, с което да очисти съвестта си? И при това беше най-настоятелно предупреден от жена си да не прави никакво зло на Проповедника. И когато Спасителят застана пред него с трънен венец на главата, облечен в моравата дреха на поругание, обян в кръв от жестоки удари, циникът Пилат Го запита: "Е, сега Ти цар ли си?" И ето отговорът: "Да, Аз Съм цар!" Как не можа да прозре този римлянин величието, именно в това безкрайно унижение! Покойният пастор Иван Тодоров, който почина на 101-годишна възраст през 1955 г. във Велико Търново, ми разказа: "Като деца много често играехме на мегдана в родното ми село Яйджий, Търновско. Там имаше голям камък, който почти винаги беше център на нашите детски игри. Веднъж дойде непознат турчин. Той разговаряше със селяните в кръчмата. На другият ден вече не го видяхме. Но големият камък насред мегдана беше обърнат. Под него зееше отвор. Там е имало някакъв съд. Какво е имало в съда, само можехме да предполагаме. Не само ние, но и много други поколения играха върху този камък, без да знаят, че под него има нещо." Те не Го познаха, защото не Го обикнаха. Ние познаваме само това, което обичаме. И обичаме само това, което познаваме. Тук играе важна роля нежеланието. Защото желанието е майка на мисълта. Ние не желаем, което мислим, а мислим, което желаем. Поставете на една маса вестник, роман и Библия. Кое ще привлече днешният човек? Сигурно ще прегледа вестника и ще прелисти романа, а Библията ще отблъсне настрани. Точно така, както човечеството направи с Исуса Христа. Един младеж срещнал пастира на църквата, в която ходел и му казал, че бил на богослужението, хвалейки проповедта: "Но защо говорите на въздуха, като си затваряте очите?" (Младежа считал молитвата за говорене на въздуха.) Пастирът казал: "Когато в нашият град за първи път се появиха телефоните, аз бях един от първите абонати. Когато баща ми видя тази "лъжица" ме попита какво толкова правя с нея, говорейки на себе си. Обядних му, че разговарям с приятеля си, който живее в съседния град. Баща ми ме изгледа учудено и аз заподозрях, че си мисли, че съм полудял. Как така мога да твърдя, че говоря с някого от друг град! Невъзможно! Ето това е молитвата. Тя е невидимият телефон, който ни свързва с Бога. Който обаче не го е опитал, не вярва." Едно лице отишло на курорт в планинска местност. Радвало се на прекрасната природа. Веднъж, когато този човек се разхождал из гората, видял един младеж, четящ роман. В завързалият се разговор младежът разказал за чудната страна, която се описвала в романа, за прекрасната гора и нейният величествен вид, където слънчевите лъчи се пречупвали в капките роса, като в множество бляскави диаманти. "О, колко бих желал да бъда в тази приказна местност!" - възкликнал той. Тогава летовникът отговорил, че и тук местността е много красива и че се възхищавал от тази гора. Младежът отвърнал: "Тук никак не е красиво. Тук има само дървета." Той толкова бил свикнал с тази местност, че всеки усет за нейната красота бил притъпен в него. Точно така и съвременниците на Господ Исус не можаха да Го познаят, защото бяха все с Него. Това се отнася за Негоните съграждани от Назарет, както и за домашните Му, които също не вярвали в Него, с изключение на майка Му. 3. Затова те Го отхвърлиха. Ако Го бяха познали, трябваше да Го признаят за Божий Син и Свой Господар. Трябваше да оставят всеки грях. Но те обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли и нямаха желание да се покаят. Против покаянието се надигна на бунт празната човешка гордост. Сам Никодим, който заемал в тогавашната църковна йерархия третото място, първото било на първосвещеника, признал в нощният разговор с Исус: "Учителю, ние знаем, че от Бога си дошъл учител." Естеството на Господ Исус не остана тайна за тогавашните първенци. Но те, както ясно се казва в притчата за неправедните земеделци, като разбраха, че този е Синът и наследникът, решиха да Го убият. И сам Христос им заявява при едно спречкване: "Ако бяхте слепи, грях не бихте имали. Но сега казвате, че виждате. Затова грехът ви си остава." 4. Не само, че Го отхвърлиха, но Го и убиха. От нежеланието до омразата крачката е само една. А омразата е вече тайна форма на убийство. Колко страшна е сцената пред Пилат, когато тълпата решава и настоява да бъде разпнат Спасителят Исус Христос. Пилат ги пита каква е вината Му. Отговорът е един: "Смърт, смърт за Него!" И това се повтаря все по-заплашително, докато безхарактерният римски прокуратор отстъпва. На Голгота Господ Исус е в молитва за неприятелите си: "Отче, прости им, та те дори не знаят какво правят." Всъщност, те режат клона, на който седят. 5. Но какъв ужас е събуждането! Тогава, когато стане очевидна голямата грешка и гибелното заблуждение. В Лука 23:48 четем: "А всички множества, които бяха дошли на това зрелище (става дума за разпятието на Господ Исус Христос на Голготският хълм), като виждаха какво стана, се връщаха, като се удряха в гърдите." Специалисти твърдят, че Господ Исус е бил разпнат пред очите на близо милион и половина души. Това, което враговете Му се стараеха да извършат тайно, стана най-публично достояние. Словото говори за "всичките множества". Смъртното наказание на Спасителя било наблюдавано от безброй любопитни. Те видели всичко. Чули молитвата за враговете. А обикновено разпнатите ругаели и трябвало да им запушват устата с парцали. Видели агонията, затъмнението на слънчевата светлина за три часа, земетресението - въобще дълбоката трагедия на самата природа. И осъзнали какъв страшен грях е бил извършен. В миналото много често явление е било да се събират човешки тълпи и да гледат обезглавявания, обесвания на престъпници. Краят им се посрещал с крясъци и радост от насъбралите се. Те се разотивали с шеги и закачки. Съвсем друга била реакцията в този случай. Дълбока трагедия и скръб. Всички чувствали, че някакво страхотно нещастие е надвесено над земята. Извършено е тежко престъпление. Сред народните маси имало и голямо разочаровение. Силата и властта на Исус били добре познати. И с право очаквали, че Той в последният момент ще употреби властта Си, за да скочи от кръста. Към това Го подканвали както неприятелите Му, така и разпнатите с Него разбойници. Но Исус не употреби силата Си за самозащита. И настъпи голямо разочарование. Наистина било крайно интересно зрелище да видят как Исус Христос, облечен в небесна сила, слиза от кръста и посрамя враговете Си, които най-предизвикателно Го подканват да извърши това. Но те не познаха целта на Христовото идване на земята. Той не дойде, за да спечели евтина победа, да направи сензация, отказа се от неограничената Си власт, за да спаси нас грешните човеци. А това бе невъзможно без страдание и кръст. Той трябваше да плати цената! Всичките множества усещаха дълбок вътрешен срам в себе си. Как така бе възможно да изпросят те от Пилата главатаря на разбойническата банда Варава и да наложат разпятието на Исус Христос! Затова сега те просто искаха да скрият някъде лицата си от срам. Всички изпитваха и някакъв панически страх. След това ужасно престъпление, след като разпънаха Исус - съвършеният Праведник, като преживяха и страданието на цялата природа, у всички се загнезди увереността, че предстои нещо ужасно. Потъпканата правда трябва да изплува отново. Но това непременно ще води със себе си наказание за провинилите се. Как ли ще ги накаже Божията правда? Затова можем да си представим, че когато апостол Петър в деня на Петдесятница държи своята мощна проповед и 5000 души се покаяха, голяма част от тях са били тези, които се биеха в гърдите, напускайки лобното място. Чух за сина на един граф. След тежка болест младият човек починал. И бил поставен не в гроб, а в дворцовата гробница - голяма стая с тежка желязна врата. Обаче младежът не бил умрял, а само припаднал. И се събудил в гробницата. Видял около себе си доста ковчези; ужасът му бил неописуем. Той излязъл от ковчега си, почнал да крещи и да тропа по желязната врата, но напразно. Когато след три месеца отворили вратата на гробницата по някакъв повод, намерили на стената надпис с кръв: "Напразно хлопах." Трупът на младежа бил намерен недалеч от ковчега. Много трудно е да си представим колко страшно е такова пробуждане. Трудно е да си представим и ужаса на този, който се събуди и намери в ада, както стана с богаташа в Лука 16-та глава. Къде вярваме, че ще бъдем отнесени след нашата смърт? Всеки от нас изгражда за себе си през земният си живот или палат, или затвор. Какво градим ние? Нека правилно разбираме нашето земно съществувание. Всеки ден, месец и година са случаи, които Бог ни дарява, за да градим. Какво градим? Нека се пазим от духовна апатия. Да не бъдем като другарите на Господ Исус. Те израстваха, играеха с Него, но не Го познаха. Не Го обикнаха. Не Го приеха. Неотдавна в Ирландия почина един много благословен проповедник - Том Алън. Син на много религиозни родители, той така бил свикнал с духовната атмосфера, че съвършено притъпил сетивата си към всякакво духовно влияние. Останал безчувствен към действието на Святият Дух. По време на Втората световна война постъпил в авиацията. Веднъж присъствал на едно богослужение, което водил военният пастор. Но нищо не чул от преповедта. Едва в края, един негър запял духовна песен. След всеки куплет следвал припевът: "Не беше ли и ти там, когато разпнаха Христа?" Тези думи дълбоко засегнали младият авиатор. Той видял своя грешен живот в светлината на Христовият кръст. Разбрал, че с поведението си отново приковава Христос но кръст в сърцето си. И заплакал: "Да, Исусе, и аз бях там. И аз взех участие, когато Те разпъваха. И аз съм достоен за най-тежко наказание. Възможно ли е да дадеш Ти Своят небесен живот за грешен човек като мен? Прости ми, моля Ти се, прости. О, колко силно Те обичам аз сега!" От този момент започнал новият живот на младият Том. Той предал напълно живота си на Господ Исус Христос и Му служил докрай. Как сме ние? Не бяхме ли и ние там, когато разпъваха Христос на кръст? Може би е така, защото и ние не Го познахме. Бог да ни просвети чрез Духа Си и доведе до пълно покаяние, да ни дари Своят небесен мир и опрощение, нови сили, за да живеем за Негова слава, полза за нашите ближни и за нашето лично спасение. Амин. Пастор Симеон Попов Шумен, 23 януари 1972 г.