ПОКЛОНЕНИЕ С ДУХ И ИСТИНА
„Бог е Дух; и онези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да Му се покланят.” (Йоан 4:24)
Имаме пречудна, съдбоносна среща: Божият Син и човешката душа. Тази среща е необходима за всеки земен жител. Изведнъж тук падат всички земни прегради между народи, полове, раси. Остават само двама: Бог и човек. Когато ни преглежда доверен лекар, нямаме желание много хора да присъстват. Ние разкриваме нашите недостатъци, болести, скрити недъзи. Защо мнозина да знаят за това? Когато срещаме Бога, най-добре е да бъдем сами. Само Той и аз. И тогава мога напълно да Му разкрия дълбините на душата си. Зная, че Той единствен ме разбира и помага.
1. Според мнозина това е най-дълбоката проповед на Исус. Тя не се сътои от много изречения. Якововият кладенец стана на амвон. Слушател бе само един човек. Странното бе, че това беше една жена и то самарянка. А между юдеи и самаряни нямаше никакви връзки. Те не се поздравяваха. Не говореха помежду си. Отминаваха се като неми същества. Христос наруши тази граница. По-странното бе, че това беше жена. Никой мъж не си позволявал да заговори жена на обществено място. Благоприличието не позволявало на съпруга дори и собствената си жена да заговори на публично място. Христос събори и тази преграда. Най-странното беше, че това беше една паднала, презряна жена. Такава „пачавра” не заслужава никакво внимание. Христос не се съобрази с това схващане. За Него – това беше човешка душа. Тя наистина беше много грешна. Но за такива Той дойде. В една църква проповедникът заявил на слушателите: „Зная, че тук сега има крадци, убийци, блудници.” Една жена се възмутила и напуснала богослужението. В къщи мъжът й я запитал защо е направила това. Отговорила му, че така изразила своето възмущение. „Не приемам да се наричат слушателите блудници. За теб, например, аз съм готова да си отрежа ръката, защото зная, че ти си ми верен.” Съпругът й я прегърнал и прошепнал: „Мила моя, трябва да ти призная, че преди няколко дена ти изневерих.” Тя ахнала: „И за такъв мъж аз бях готова да си отрежа ръката ...” О, да можехме да надникнем един другиму дълбоко в сърцата, по-малко бихме се възмущавали от паденията около нас.
Отначало Исус говори за жива вода. Тя разбира, че се касае за изворна вода и не схваща дълбокото значение на Христовата мисъл. И защо й е такава вода, понеже може да мине за почтен човек? Тогава Исус й каза нещо, което я накара да подскочи и да се разтрепери от ужас: „Доведи мъжа си!” И тя трябваше мълчаливо да признае, че вече е имала няколко мъже. Но острият й ум намира изход от неловкото положение. Тя дава нова насока на разговора и пита: „Къде е правилното място да се покланяме? Гаризин, където ние се покланяме или Ерусалим, където вие принасяте жертви? Къде е Бог? Тук при нас или там при вас? Къде?” Този въпрос на самарянката чуваме и днес. Много хора питат и днес къде е истината – на това място или на онова? Такива, все още си остават на мястото, където се намираше невежата самарянка преди Господ Исус да й даде Своят небесен отговор. За тях въпроса „къде” е по-важен от питането „как”.
2. Исус дава чуден отговор на въпроса що е Бог. За да знаем как да се покланяме, трябва да знаем що е Бог, какъв е Той и тогава да нагласим поклонението си към Него, в унисон със светлината, която имаме.
Но що е Бог? Нима е лесно да отговорим? Попитали един мъдрец: „Що е Бог?” Той помолил да му дадат един ден, за да обмисли отговора си. На другият ден, обаче заявил, че са му нужни още три дни да си помисли. След изтичането на трите дена, той помолил за една седмица, защото предметът постоянно растял в мисълта му. След седмица удължил срока на един месец. После поискал да му се даде цяла година за размишление. Като изтекла годината, той заявил, че цял живот е необходим, за да се отговори на този труден въпрос. Докато сме живи, ние много трудно можем да изразим с думи що е Бог.
Има някои, които задават въпроса: „Кой създаде Бога? Откъде иде Той?” Такива нямат сериозно намерение да намерят истината, а търсят, чрез странични вратички да избягат от тежестта на действителността. Който пита за произхода на Бога, не търси Бога, а някакъв кумир, идол, нещо направено, създадено, сътворено. Защото това, което произхожда от нещо, което е създадено, не е Бог, а творение, вещ или някакъв идол. За Бога не може да се пита кой е Неговият създател. Той е Творецът и никой друг! Исус заявява кратко и ясно: „Бог е Дух!” И с това подари на човечеството най-висшето откровение за Твореца и Бащата на вселената, живота и човечеството.
Когато си мислим за Този велик миров Дух, ние разбираме, че Той има безкрайна всеобхватност, обгръща целият космос така, както атмосферата обгръща нашата малка планета. В една радиосказка по въпроса дали скоростта на светлината е границата на всяка полезна скорост, се изтъква, че във вселената има скорости много по-големи от тази на светлината. Отдалечените на разстояния от милиони светлинни години мирови галактики си взаимодействат по законите на гравитацията и то с много големи скорости. Ако действието на гравитацията ставаше с бързината на светлината, то галактиките биха се намирали на съвсем други далечни места, преди да могат да си взаимодействат. Явно е, че това взаимодействие става по законите на други скорости, непознати за нас. От това следва, че скоростта на светлината не е граница, а само предел, зад който следват други безкрайно големи скорости. Какви са те? Дали нямаме тук някакъв предел на духовния мир? Можем ли да мислим за абсолютната скорост, тази на мисълта, чрез която само за миг можем да се пренесем в най-далечната галактика? Бог е Дух. Той не е обвързан с материята, а я владее. Не се съобразява със скоростта на светлината, а я създава и насочва, и Си служи със закони, които ние тепърва предусещаме и пред чието съществуване падаме на колене.
Бог е Дух – това е дълбоката разлика между християнството и езичеството, за което Бог е нещо материално. Той не е материя. Не може да се измери с килограми, литър, метър или термометър. Казваме: „Боже, отправи окото Си към нас. Наклони ухото Си към нашия вик.”, но това са картинни изрази за възможността на Бога да види нашето положение и чуе нашите молитви. Той е невидим. Никой никога не Го е видял.
Той е неограничен. Всичко е от Него и за Него. Нито време, нито пространство Го ограничават. Той Сам е пространство. Той е навсякъде. Космонавтът Олтън казва, че през време на една почивка, когато се намирал на Луната, чел от Библията, помолил се на Бог и извадил от една кутийка „Хлябът и виното”, които му дал неговият пастор и там празнумал Господната трапеза. Бог бил и на Луната. Той не Го видял, но се любувал на Неговите чудеса.
Бог е Вечният Разум, съвършеното Същество, нетленно, нематериално, невидимо, нерушимо, вечно. За нас е по-лесно да кажем какво не е Той. Мисълта ни е по-склонна да се занимава с отрицателни положения. Ако Бог не би бил Дух, не би могъл да бъде съвършен, вечен, независим от материята.
Той е извор на всичко – на живота, на всички същества. Затова, когато духът напусне тялото, настъпва смъртта.
Той не се нуждае от други. Всичко друго зависи и се нуждае от Него.
Той е абсолютна сила, вечната мирова воля. Някои си мислят, че Бог е мълчаливо, инертно, бездейно същество. В началото Той създал вселената и земята, живота и човека, но сега вече се е оттеглил настрана и се ограничава в ролята на ням наблюдател. Защото, казват те, ако Бог се месеше, живота би бил друг. Голяма заблуда е това схващане. Бог е Творец. И в началото, и днес. Той действа и управлява. Чудесният ред във вселената, дивната хармония на всемира, нерушимият ред навсякъде ни говорят, че има Някой, Който поддържа всичко това. А и изпитанията, катастрофите, страданията, чудните превратности в живота на народите и отделните личности ни говорят за Онзи, Който има всяка власт да гради и да руши; да издига и сваля. Всеки идол, всеки кумир трябва да стане на прах. Бог не действа така, както аз бих желал. Но винаги, както е най-добре, при все че с моя ограничен разум не мога всякога да Го разбера. Но аз мога да Го обичам и да Го следвам с вяра.
Бог е Дух. Той е сила и много повече от сила. Той е влияние и много повече. Той е първопричината и много повече. Той е светлина и много повече. Той е любов и много повече. Той е истина и много повече. Чудното е, че тази проста жена разбра какво й каза Исус. Защото човек е не само материя, но и дух. И има нещо в нас, което може да схваща естеството на Бога, ако не напълно, то отчасти.
3. От това следва и поклонението. Където има Бог, трябва да има и поклонение. Човек притежава дълбоката потребност да обожава нещо, да му се покланя. Ако не му дадете Бога, той ще си направи идол. Когато Моисей остана за дълго време на Синайската планина при Бога, народът направи златният телец. Понеже Бог е Дух , то и поклонението пред Него трябва да става в унисон с естеството Му. То трябва да бъде не материално, а духовно: „С дух и истина”. Като се покланяме пред Бога ние съзнателно поставяме нашият живот под Неговото влияние и търсим общение с Него, като центърът на това общение е нашето сърце. Духовното поклонение е най-висшата степен на нашето общение с Бога. То е вътрешното око, което открива с дълбоко благоговение Небесният Баща. То е вътрешен усет за Неговата непосредствена близост, която ни изпълва с неизразимо умиление и дълбока затрогнатост. То е блажената почивка в мощните мишци на Всесилният, щастливият покой във вечната любов.
Библията е Божият говор на човешки език. Духовното поклонение е нашият говор на Божият език. Затова само такова поклонение може да задоволи Бога. Тук липсва всякаква превзетост, лицемерие, изкуственост, формалност. Защото говори сърце на сърце. Микросърцето говори на макросърцето.
„Поклонение с дух и истина.” Дух без истина е измама. Създава непостоянство, колебливост. То се превръща в сатанослужение. Става на фантазьорство. То е морето, което поглъща и после изхвърля като трупове жертвите си. Истина без дух обезкуражава. Боде. Тя се наслаждава в унижението, в страданията на другите. Жестока е като смъртта.
Дух и истина. Ето близкото общение между чедо и родители. Съветът на лекаря към болния, случая с намерената овца, която добрият пастир носи на раменете си към кошарата. Покаяние без истина не съществува. Каещият се, се отвращава от себе си, миналото и живота си. Според една легенда, след като приключило тържеството по случай завръщането на блудният син у дома, всички се оттеглили за почивка. Блудният син получил хубава стая, в която радостно се отдал на блажен сън. Но скоро се събудил. И почувствал нужда отново да види баща си. На пръсти влязъл в стаята на баща си, но видял, че той не спял, а седял на леглото си. Синът се доближил до него, прегърнал го и започнал да му говори за себе си. Разказал му подробно как напуснал дома с пълна кесия пари, как бързо намерил много приятели и приятелки, с които още по-бързо прахосал парите на баща си. И след това му изповядал страданията си при жестокият чифликчия, където нямал възможност да засити глада си дори от коритата на свинете. Всичко му изплакал. О, и как му олекнало! Бащата го слушал мълчаливо и от време на време притискал ръката на сина си. Тогава бащата му разказал за собствените си страдания. Казал му, че нямал мир, знаейки, че синът му е далеч и че сега отново е щастлив, като го вижда близо до себе си в безопастност и че е много щастлив отново да има любовта на своето мило чадо. Духовно общение, общение с дух и истина.
4. Не е важно къде се покланяме, а как се покланяме на Бога. Един ден Бог няма да ни пита къде сме се черкували – дали в Ерусалим или на Гаризин, дали в тази или онази църква, а как сме се покланяли, как сме се отнасяли към Него, към себе си и ближния.
Един негър-проповедник преглеждал дискуса след богослужението и видял, че там нямало пари, а само късчета тел и слонова кост. През нощта сънувал, че носи дискуса и че го срещнал Исус. „Какво носиш?” – го запитал Създателят. „Дискуса, Господи.” „Само това ли дадоха твоите миряни?” „Само това, Господи. Те нямат друго.” „Я си помисли добре!” – отвърнал Исус и нашият пастор се събудил облян в пот. На следващата нощ той отново сънувал същото. Исус го срещнал като носи дискуса. И отново се повторил същият разговор. Накрая Господ Исус му казал: „Защо никой не е дал сърцето си? Аз търся сърца, а не виждам нито едно.” Тогава проповедника разбрал. На следната неделя той разказал сънищата си пред паството. „Исус търси от нас да Му дадем сърцата си, братя и сестри. Кой от нас е готов да даде сърцето си?” И настанала дълбоко вълнуваща сцена. Братята и сестрите започнали да стават едни след други, и всеки заявявал, че дава сърцето си на Спасителя. И настанало голямо съживление в онази църква.
Как сме ние? Как се покланяме ние на Бога? С дух и истина ли? Има ли нещо, което да ни спъва в това единствено от Бога прието поклонение? Кое е то? Богопоклонението не е нещо еднократно, а жинот, ежедневие, то е нашето поведение през делничните часове, то е нашата мисъл, когато сме сами, то е нашето отношение към ближния, то е въздухът, който ни окръжава, атмосферата, която излъчваме, невидимота влияние, което всички наоколо усещат.
Нека всеки прецени себе си и потърси от Бога сили, за да запълни недостига си.
Пастор Симеон Попов
Шумен, 6 юни 1971 г.
