ПЪЛНА ХАРМОНИЯ
„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа.” (Деяния 5:32)
Само с чувство на дълбока затрогнатост четем тези думи. Те звучат в сърцата ни като ехо на далечен камбанен звън, идещ от отдавна изгубеният Едемски Рай. Къде има подобно нещо в страниците на човешката история? Обикновеният живот и литературата ни дават понякога подобни образи. Двама млади силно се обичат и решават да сключат брак. Казват, че са едно сърце и една душа. Но колко често, не след много време, те се развежсат. А в нашият текст имаме не двама, а повече от 7-8 000 души. Колко чудно явление, и то сред един свят, в който по общо признание човек за човека е вълк! Доскоро тези хора били чужди един на друг. Не се познавали. Във всеки непознат ние по правило подозираме неприятел. Ето малкото бебе. В дома влиза непознат и то заплаква от страх. Майката бърза да го извини: „Детето не ви познава и затова се страхува и плаче.” Ясно е. И най-малкото дете по инстинкт счита непознатият човек за враг. Как тогава да си обясним това странно явление сред първата християнска църква?
1. Това бяха хора, които посветиха сърцата и живота си на Господ Исус Христос.
Забележете, не се казва: „множеството човеци”, а „множеството на повярвалите.” Истинската жива вяра води към пълно единодушие. Щом тя липсва, хората се разделят. Защо Каин намрази брата си, скара се с него и го уби? Място ли нямаше по земята за двамата родни братя? Причината беше следната: Грехът навлезе в човешкото сърце и дух на разцепление и омраза го изпълни. Това се видя още при родителите им, още като бяха в Едемският Рай. Ярко пролича то при строежа на Вавилонската кула. „Разделяй и владей!” Ето тактиката на дявола. Първите християни бяха повярвали в Господ Исус. Решиха да Го следват и да Му служат. Дадоха Му сърцата си. Каква славна радост имаше при взимането на това решение! Нямаше никаква принуда от никого. Когато цар Борис Първи покръствал българите, който отказвал да приеме християнството, бивал наказван със смърт. Не беше ли това гавра с Христовият Дух?
Колко общи неща имаха те! Общ беше Спасителят, Който умря за тях и проля кръвта Си за прощението им. Общ беше Святият Дух, Когото те радостно приеха. Общ беше врагът – грехът и злото, против когото воюваха. Обща беше великата им цел, прославянето на Бога и спасението на човешките души. Не е чудно, че всичко това здраво ги спои в неделимо цяло.
2. „Едно сърце и една душа.”
Каква чудна картина на пълната хармония! Първите християни не бяха еднакви. Всеки имаше характер различен от този на брата. Разбиранията им бяха различни. Различна бе и мисълта им. Но над всичко витаеше Божията любов. Славеят пее по един начин. Чучулигата по друг. Но и двете пойни птички хвалят Бога, без да се мразят.
Ние никога няма да бъдем еднакви. Няма да вършим същата работа; да изпълняваме еднакви задължения; да приемаме еднаква награда; да носим еднакво облекло; да имаме същите лица. Но хармонията не е в еднаквостта, а в разнообразието, което съдържа взаимно допълване. Сложните машини не се състоят от буквално същи части и колелца. Но те всички се движат хармонично. По градските градини има лехи само с бели теменужки. Други с жълти. Трети с виолетови. По ливадите растат съвсем различни полски цветя. Но с това нарушава ли се красотата им?
И ето, тези човеци с различни дарби и характери бяха едно сърце и една душа. Над себе си имаха общата воля на Небесният Баща. И радостно я вършеха. По главните въпроси имаха предвид Божията воля. По второстепенните – решаваше братолюбието. Ето хармонията! Когато поставим нашата воля над Божията и над Словото Му, хармонията се изпарява. Когато Божията воля стане нещо второстепенно, сред църквите се явяват вражди.
По време на войната в окопите има хиляди войници. Но действията им са напълно хармонични, защото изпълняват заповедите на главнокомандващият.
Преди да повярват Божиите чада принадлежали към различните тогава религиозни секти, които враждували по между си. Но сега всички са едно. Преди не се и познавали. Но сега чувстват, че винаги са били близки. Различията били забравени. Святият Дух ги споил с Божията любов.
3. Те бяха приели Святият Дух, който ги награди със Своите дарби и с чудният Си плод.
Затова приеха хармонията като подарък. „Бог на мира и търпението им даде дух на единодушие.” Нямаше заседания и протоколи за решение дали да имат хармония. Тя беше естествен плод на Святият Дух. Същият този Дух, Който даде власт на апостолите да вършат чудеса, укрепи вярващите да свидетелстват за вярата си сред враждебният околен свят. Новорождението им даде съвсем друг, нов характер.
Една детска приказка разказва за един селянин, който имал прасенце, към което много се привързал. Изкъпал го, поставил герданче около врата му и го взел в дома си. То било много чисто и не цапало жилището. Всеки, който го видел се чудел и казвал, че това наистина било едно културно прасенце. Но един ден селянинът забравил вратата на къщата отворена и прасенцето излязло на двора. Там то видяло локва и се пльоснало в нея. Селянинът осъзнал, че все пак неговото прасенце си остава свиня. То не могло да приеме дори характера на агнето, което страни от калта. Бог е Който отнема грешното сърце от човека и му дава ново, чувствително, божествено сърце.
По време на своя поход в Мала Азия Александър Велики забелязъл, че един от войниците му бил много страхлив. При всяка опастност той бягал, криел се и така влияел зле на другарите си. Властелинът повикал войника и го запитал как се казва. „Александър.” – бил отговора. Монархът бил поразен: „Как! Ти носиш моето име, а си така страхлив! Или ще промениш характера си, или ще си смениш името!” – отсякъл Александър Велики.
Първите християни имаха нови сърца и нови характери. Затова бяха едно. Всеки, който ги наблюдаваше, възкликваше: „Ето колко е добро и колко е угодно, когато братя живеят в единодушие.” (Псалм 133:1) Тази гледка била толкова чудна, че според някои древни ръкописи човеците се разделяли не на две, а на три групи: мъже, жени и християни.
4. Сърцата на всички пламтяха от любов към Бога.
Изпълняваха първата и най-голяма заповед. Голяма беше любовта им към Господ Исус Христос, Който умря „не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада.” (Йоан 11: 52) Затова всички бяха влюбени в Господ Исус, Който умря и проля кръвта Си за тях, Който възкръсна от мъртвите и се възнесе при Отца, Който изпрати и Святият Дух, обещанието на Отца. Затова те бяха покорни на Словото Божие, следваха по стъпките на Господ Исус и приемаха Неговата дисциплина.
5. Сърцата им бяха изпълнени с чисто братолюбие.
Топлите сърца веднага се свързват. Студените се отдалечават. Две студени железа, колкото и да ги удряте, си остават разделени. Нагрейте ги до нажежяване и те при лек удар се спояват.
Едно лице ми разказа, че по време на окупацията на Македония, той бил в един полк, който внимателно се придвижвал напред, за да окупира идвестна област. Паднала гъста мъгла. Напредването ставало все по-бавно и внимателно. Изведнъж разбрали, че срещу тях имало войска. Веднага заели бойна позиция. Същото направили и другите. Започнала престрелка. Дори оръдията загърмели. Но изведнъж чули, че противниците им дават тръбен знак. Разбрали, че това са български войници. И нашите дали същият сигнал. Стрелбата веднага престанала. „Та това са наши, български войници!” Втурнали се войници и офицери да се прегръщат и радват. „Ние сме братя. Защо да се стреляме едни против други?” Бог ни открива, че всички сме братя. Защо да се мразим?
В едно семейство имало голяма скръб. 15-годишно момче, познато с прекрасният си характер внезапно починало. Сестричката му казала на майка си: „Мамо, искам за последен път да нзема ръката на моя брат.” След известно колебание майката разрешила. Момиченцето взело ръката на батко си, студена и безжизнена, и казало: „Мамо, тази ръка никога не ме е удряла.” Дали когато и ние починем, за нас ще се каже: „Тази уста никога не е говорила зло за брата.”
Веднъж наблюдавах работата на един часовникар. Пред себе си той имаше купчинка части – колелца, мостчета, винтове. Взе една плочка и започна да сглобява частите. Скоро пред него се появи часовник, който отмерваше секундите. Църквата не е механизъм, а нещо повече. Тя е жив организъм, съставен от различни и разнообразни органи. Ние сме едно тяло, но всеки намира себе си в това тяло.
В символа на нашата вяра се казва: „Вярвам в общението на светиите” т.е. вярващите. Там където са събрани двама или трима, имаме църква, защото Господ Исус чрез Святият Си Дух присъства. Вярващите откриха, че не могат един без друг. Търсеха се и се радваха да бъдат заедно.
6. Откъде първите християни получаваха силата за това чудно единодушие?
Словото ни отговаря: „Те непрестанно пребъдваха в поучението на апостолите.” (Деяния 2:42) Не пропускаха случаите да се поучават от мъдрите слова на апостолите. Знае се, че „вярването е то слушане, а слушането – от Христовото Слово.” (Римляни 10:17) Всеки, който умишлено и без причина отсъства от християнска проповед, намалява силата на вярата си.
Те пребъдваха в общението. Обичаха да се срещат, да си споделят опитности, взаимно да се насърчават, утешават и крепят.
Те пребъдваха в молитва. Общата молитва не изключва частната, личната молитва в скришната стаичка, но има особена действена мощ. Веднъж негърка-християнка наклала огън в двора си и започнала да готви нещо. Дошли нейни съседки и я запитали защо през ден, през два все отива на църква. „Отивам да се моля на Бога заедно с братята и сестрите.” – отговорила тя. „Но нали вашият Бог е навсякъде? Тогава защо все оставяш дома си и отиваш там, когато можеш да се молиш и у дома си?” Негърката извадила горящите главни от огъня и ги поставила на земята поотделно. Те престанали да горят, започнали да димят и накрая угаснали. След това тя ги събрала под котела и те отнова запламтели. Чул се шум от пръщене на огън. „Разбрахме – казали съседките – не ни обяснявай.”
Те пребъдваха в преломяването на хляба, т.е. приемаха Господната вечеря. Там срещаха Господ лице в лице. Приемаха Неговото свято тяло и чистата Му кръв. Не е чудно, че постоянно се превъплъщаваше в живота им. Един брат признава на пастира си, че „днес, след 40 години, отново приех Господната вечеря.” Какво печално християнство! Как сме ние?
7. Но това блажено състояние има един смъртен враг: разцеплението.
Затова апостол Павел така строго осъжда първото разцепление, което се беше появило в коринтската църква. Всяко разцепление е отстъпление от Духа на Господ Исус Христос, Който най-горещо се моли в Йоан, глава 17, за единодушието на вярващите. Всяко разцепление е тъмно петно в историята на църквата. То служи за съблазън и на невярващите. Особено страшно е, когато в една църква се говори против друга църква. Има една картина, която представлява две делви, плаващи в развълнувано море. Надписът гласи: „Щом се сблъскаме – потъваме.”
Разцеплението се явява тогава, когато вярващите не се отричат от себе си, а търсят да наложат своята воля, прикривайки амбицията и желанието си да командват под маската на някои библейски текстове. А Господ Исус ясно казва, че който иска да бъде пръв, трябва да бъде слуга на всички. Разцепниците поставят Божието Слово под волята си. Те забравят, че Господ Исус е глава на църквата и на човека. Въбще, все малки и второстепенни неща причиняват разцепленията. С това става ясно, че човек дава преднина на грешното си естество, което иска да издига себе си и да унижава, и окалва другите.
И така, имаме пред себе си волята на Святият Дух за хармоничен братски живот, от една страна, и от друга – духът на разцепление, който днес нанася стархотни поражения сред Божията църква. Това е извор на дълбока скръб сред Божиите чада, защото ние сме създадени да живеем в радостна хармония, а не да хабим силите си в борба един срещу друг.
Ето нашата задача: Да носим мир и примирение. Да предлагаме спасението и любовта на Господ Исус Христос. Само това и нищо друго може да намали дисхармонията сред Божиите чада и да победи тъмните сили на разделението. Блажени миротворците и мироносците!
Нека да ценим това, което имаме в Божията църква и да го живеем. Нека се питаме: Доколко допринасям аз, за да бъдем ние, вярващите, и днес, „едно сърце и една душа”?
Пастор Симеон Попов
30 юли 1974 г., Шумен
