АЗ ВСЕ ПАК НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ

„Може ли жена да забрави кърмачето си, та да не се дмили за чадото на утробата си? Обаче те, ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя.” (Исая 49:15)

Не е лесно на Бог да влезе в контакт с човека. Трудно е безкрайното да приеме такава форма, щото крайното да Го схване. Затова Бог си служи със сравнения. Употребява човешки език, за да Го разберем и да надникнем дълбоко в сърцето на Всевишния. Историческата обстановка тогава беше най-отчайваща. Ерусалим, този град център на световното внимание и сега, и тогава, беше в развалини. Къщите опожарени, храмът-светиня – разрушен, населението – отведено в робство. Колко ужасно било това поробване! Гледах една картина-релеф, изработена преди хиляди години. Генералът-победител държи в ръката си сноп въжета. На края на всяко въже има и халка, прихваната в устните на роб. Така той отвежда пленниците. Каква нечувана човешка жестокост! Чудно ли е, че нещастните роби по вавилонските полета са казвали, че Бог ги е забравил? „Как може Той да търпи такава неправда? Защо стои далеко и не се намесва? Защо не смаже с един удар нашите врагове?”

Колко е добре, че Бог не мисли като нас, човеците! Иначе не би останал жив човек по земята. Всеки би получил заслуженото наказание – смърт. И Той отваря съвсем друга страница. „Трагедията е другаде. Тя не е в това, че Аз Съм ви забравил, всъщност вие Ме забравихте. Мислите, че можете без Мене, без Моето ръководство, без Моето благословение. И понеже Ме оставихте, Аз трябваше да се оттегля.” Но Бог е верен на Себе Си. Затова прави сравнение: „Майката може да остави кърмачето си, но Аз вас никога. Моята любов е много по-мощна от майчината. Моето сърце е много по-милостиво от майчиното към свидната й рожба.”

Попитали веднъж Наполеон Бонапарт: „Ваше Величество, от какво най-вече се нуждае Франция?” Мислели, че ще каже: „От пари”или „От много войници.” Наполеон отговорил: „От майки.” На земята има много чудеса. Едно време са били 7. Днес са може би 700. Но най-великото чудо си остава майчиното сърце. Индийците имат поговорка: „Бог не може да си върши работата сам. Ето защо е създал майките да Му помагат.” Когато в Испания честват някой човек,изказват благопожеланията си така: „Да живее майка ти!” Какво прекрасно поздравление! За жалост, ние свързваме майките с нашите клетви. Бог сравнява отношението Си към човеците с поведението на майката. Тя е готова на всякаква жертва. Колко майчини сърца са престанали да туптят, когато рожбата им е започнала да диша! Затова Бог ни разкрива същността на сърцето Си, като се сравнява с майката. Тя може да бъде глупава, необразована, но има нещо, което ни възхищава и изпълва с уважение към нея: нейната себеотрицателна любов.

Не мога да забравя едно семейство в София. Всъщност, бяха само двама: майка и син. Майката беше на 84, а синът й на 60. Той беше ненормален. Тя се грижеше за всичко. Той нищо не помнеше, не беше благодарен. И понеже много се цапаше, тя го переше всеки ден. И това цели 60 години. Как не се умори? Как не поропта тя? Все трепереше над него. И преди да умре, последните й думи бяха: „Кой ще се грижи за моят син?” Каква любов! Майчиното сърце и любовта са неделими! Тя чувства рожбата си като част от себе си, плът от плътта и кръв от кръвта си. Бог ни чувства като част от Своя Дух. Затова Неговата любов е още по-дълбока. Без любов никой не може.

Преди години пруският крал Фридрих Втори се съвещавал със своите учени, искайки да узнае кой е първичният език, на който са човеците са говорели, преди да се появи културният живот. Мислели, че човек носи в себе си някакъв първичен език, който не може да заговори, защото му се натрапва обикновеният говор. За целта взели 6 кърмачета без родители и ги отглеждали в специално помещение под надзора на медицински сестри. Но било строго забранено някой да говори на децата. Искали да видят на какъв език ще проговорят те когато поизрастнат. Но 6-те деца умрели. Защо? Защото били лишени от нежност и любов. Човек не може да расте без любов, не може да живее без любов. Затова казваме: „Бог е любов.” Благодарение на тази любов ние живеем, развиваме се, радваме се. Иначе всички ще измрем, както измрели децата.

Колко са нещастни тези деца, които не са получили достатъчно любов! Всички човеци са получили любов, но не всички са приели достатъчно. Още по-нещастни са тези, които не са вкусили Божията любов, чиито сърца са заключени за Божието влияние, които са се оттеглили от Божието влияние, от Неговата милост. Чудно ли е, че сърцата им са студени като лед и твърди като камък? Майчината любов утешава, успокоява, защото никоя жертва не е голяма за нея. Четох нещо много трогателно. Две години след капитулацията на Германия през 1947, разкопали една затрупана изба в Мюнхен. По време на войната там се крили няколко души, които загинали, но не от бомба, а от удавяне. Водопроводът бил разрушен и в избата бликнала вода, която издавила всички. Намерен бил един изправен женски скелет, който държал издигнат над себе си детски скелет. Явно е станало следното: като придошла водата, майката, която вече се давела, вдигнала с последни сили своята рожба, за да може поне тя да остане във въздушното пространство ... Майка, която се жертвала за детето си. Знаем ли ние за друга жертва? Божият Син Исус Христос беше прикован на Голготския кръст заради нашите грехове и престъпления. Който иска да срещне Божията любов, трябва духом да отиде до Голгота. Четете Божието Слово и вижте как Исус даде живота Си за нас. Чистият – за нас, нечистите. Праведният – за нас, неправедните. Съвършеният – за нас, грешните.

Велика е майчината любов. Ние благоговеем пред нея. Но тя е само сянка на Божията любов, само ехо, което кънти в сърцата ни. Ако майчината любов е капка, то Божията е океан. Ако майчината любов е лъч, то Божията е слънце. Майчината любов обгръща рожбата с грижи. Казва ни се: „Всяка ваша грижа възложете на Бога, защото Той се грижи за вас.” Майката живее само за рожбата си. Всеки час тя е ангажирана с детето. През първите месеци то може само да плаче и да се усмихва. Останалото върши майката. Аз съм вече на 72 години, но и днес, като виждам млади майки как се грижат и повиват децата си, си спомням за моята майка и си мисля, че и тя се е грижила така за мене. Това ме изпълва с дълбоко сърдечно умиление. Още повече се затрогваме, когато мислим за Божията милост и грижа, които ние твърде малко признаваме и ценим. Затова всяко съмнение и недоверие дълбоко оскърбява Небесният ни Баща.

Една майка трябвало да излезе по работа, но нямала на кого да остави децата си. После се сетила за едно познато семейство и ги оставила с тях за един ден. Едното дете било радостно и спокойно, и весело си играело. Но другото било намръщено. Стояло на страна с нещастен вид. „Какво ти е?” – попитали го. То отговорило: „Майка ни не ни иска и вече никога няма да дойде да ни прибере. Тя ни е забравила.” „Но от къде знаеш това?” „Нали слушах една приказка как един дядо и една баба взели децата, завели ги в гората и ги оставили. И мама ще направи същото!” Всички усилия да отклонят детето от тази черна мисъл били напразни. Вечерта майката като се върнала й разказали за подозренията на детето. Тя възкликнала: „Как е възможно да мислиш така? Та аз съм твоя майка! Мога ли да те забравя?” Тя била много наскърбена от подозрението и недоверието на детето си. Какво да каже Бог за нашето недоверие, за нашето съмнение и неверие? Как преживява Той нашата студенина и отрицание? Той ни обсипва с блага. Словото твърди: „Той прави слънцето да изгрява на злите и на добрите , и дава дъжд на праведните и неправедните.” Той ни е дал живот и има власт да ни го отнеме всеки момент. Своята неограничена власт Той употребява, за да се грижи за нас и при тежки изпитания Божиите чада имат дълбоката увереност, че са в Неговата свята ръка. Давид твърди: „И в долината на смъртната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мене.”

Има една хубава картина, която изобразява Данаил в рова с лъвовете. Той бил жестоко наказан, защото отказал да се покланя на персийският цар и затова бил хвърлен в ров с гладни лъвове. Но Бог го запазил и лъвовете не го разкъсали. На картината виждаме Данаил изправен и с вързани ръце. Около него в кръг стоят седем лъва. До краката му има оглозгани човешки кости. Той е вдигнал глава към малкото светлина, която се промъква до него през тесните отвори на капака над главата му. Вързан, в рова с лъвовете, но все пак обгърнат от Божията грижа. Можем ли да имаме такова упование? Така ли Му се доверяваме, както уповаваме на родителите си или на приятелите си, които тъй често ни отговарят с разочарование? Но от къде е тази любов у майката? Нали като жертва себе си, тя действа против собственият си интерес? Отговорът е един: Бог я е вложил в нея. Тя е нещо като инстинкт, който Бог е вложил както в човека, така и в животните.

Не мога да забравя един разговор, който водих с лице, заемащо високи позиции в нашия град. Той разказваше как нощно време птиците прелитат през места, съвсем непознати за тях, и как намират верният път. Запитах го: „Как така могат да правят това?” „Та те имат инстинкт.” – ми отговори той. Пак му зададох въпрос: „Но какво е инстинкта?” Той не можа да ми отговори. Помогнах му: „Според мен инстинкта е разумно деяние в неразумно животно.” Той се съгласи: „Неразумно същество извършва разумно действие.” Пак запитах: „Щом неразумно същество извършва разумно действие, което ни учудва, откъде дойде това влияние, кой вложи в него тази разумност?” Той се засмя саркастично и каза: „Вие мислите, че Бог е направил това, нали?” „Разбира се! Аз твърдя, че инстинктът идва от Бога. Вие какво мислите?” На този въпрос, все още ни съм получил отговор.

Бог е, Който влага благородните желания, добрите чувства, похвалните подтици в душата. Ние не ги намираме у себе си. Не сме създатели на доброто. Ние само ги получаваме. Просяци сме пред Бога, Който пълни и ръце, и сърце от неизчерпаемото изобилие на Своята благодат. Майчиното присъствие, трогателната й грижа, създават дълбоко спокойствие в душата на детето. То е уверено щом родителите са при него. Няма ли ги, то е в тревога. Спомням си случай, който се разигра на нашия пазар. Едно малко дете стоеше до една кола и плачеше най-сърцераздирателно. „Къде е мама?” – викаше то. Когато тя дойде, то веднага млъкна и се засмя доволно. Майката вече беше при него. Но може ли майката да остави или да забрави детето си? Да, това е възможно.  Когато тя се разболее, трябва да остави детето на някого. Когато умре, трябва да го остави. А може и да го забрави. Веднъж при Халите в София намерили забравена детска количка. Никой незнаел чие е това дете. След известно време майката дошла и засрамено признала, че забравила детето си ... Това Бог не прави.

Нека сега да си зададем въпрос  – Щом Бог има такава любов към нас, очаква ли нещо от нас? Разбира се. Той очаква да отговорим на любовта Му с любов. Според пророк Исая, Бог иска да вложи в сърцата ни нов живот, твърдо упование и доверие, желязна кръв. Това се отнасяше за отчаяните роби край вавилонските реки, но не по-малко и за нас. Има хора, които си спомнят за Бога само тогава, когато са в изпитание. Това не е зле, но не е съвършеното. Ние трябва да изкореним от сърцата си всяко съмнение и да имаме любов към Бога.  С нищо друго не можем да изплатим на Бог благословенията и нежната грижа. Бог ни е дал живот. Знаем ли каква ценност е той?

Когато английската кралица Виктория била на смъртното си легло, казала на своя лекар: „Господин докторе, дайте ми още 6 месеца живот и аз ще ви дам половината от Британската империя.” Лекарят отговорил: „Ваше Величество, нито още 6 часа мога да Ви дам.” Ние благодарим ли на Бог за живота? Признателни ли сме Му за всички Негови дарове?  Само с любов можем да му отговорим и с нищо друго. Защото ние нищо нямаме. Нищо ни можем да направим. Безсилни сме. Но можем да Го обичаме. Християнството, това е любов към Бога. Сам Господ Исус ни казва: „Най-първата от всички заповеди е да възлюбиш Господ твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с целия си ум.” Това е първата и най-голяма заповед. И втората подобна на нея е: „Да възлюбиш ближния си, както себе си.” Липсата на любов е дълбоко оскърбление за Бога. Бог е любов и единственото, което Го задоволява, е любов. Ето защо, Той застава пред всеки човек и говори: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” Сърцето си! Не богатството. Сърцето! ...

Четох следния пример. Млад и богат лекар живеел в Лондон. Имал голяма клиентела. Сгоден бил за богата девойка. Мислел, че нищо не му липсва. Майка му живеела на село. Без да му каже нещо, тя продала каквото имала там и решила да отиде да живее при сина си. „Кой знае колко ще се зарадва като ме види синът ми!”, мислела си тя. Пристигнала при него. „Синко, аз продадох всичко и идвам да живея при теб. Нали се радваш?” Синът смънкал някак си смутено: „Да, мамо, радвам се. Но знаеш ли какво? Лондон е много голям град, с много гъсти мъгли в центъра. Въздухът не е здравословен. Мисля, че за теб ще бъде по-добре да ти намеря квартира някъде в предградията. Там ще живееш спокойно. Нали си съгласна?” „Да – въздъхнала тя – съгласна съм.” Първата нощ тя пренощувала при сина си. След полунощ той се събудил и видял майка си до леглото си. „Какво става с тебе, мамо?” – попитал той. „Синко, искам да те помилвам така, както съм те милвала когато беше малък. Може ли?” „Разбира се, мамо.” И тя го помилвала. Но той почувствал, че ръката й трепери. „Мамо, да не си болна?” „Нищо ми няма, сине.” и се върнала в стаята си. Като се събудил заранта, младият лекар размислил и решил да остави майка си при себе си. Станал и се обадил на годеницата си по телефона: „Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш?” Тя веднага се съгласила: „Готова съм да живея с майка ти. Както обичам теб, така ще обичам и нея.” Отишъл той да каже радостната вест на майка си, но ... стаята била празна. Майка му била заминала. Всички усилия на полицията да я намерят останали напразни.  След три месеца в болницата докари една стара жена, прегазена от кола. Не било ясно как станала злополуката. Дали поради невниманието на шофьора или пък тя сама се била хвърлила под колата. Лекарят познал майка си: „Мамо, мамо ...” Дошла и годеницата му. Прегърнали се. Вечерта майката починала. Липсата на любов – ето кое най-болезнено наранява любящото сърце. Бог има право на твоята любов. Даваш ли Му я? Вярата е ценна само тогава, когато е свързана с любовта. Всичките християнски добродетели се сумират в едно – любов.

Още един пример, с който да завършим. Една вдовица имала единствен син, когото най-сърдечно обичала. Но той се чувствал много ограничен при майка си и я напуснал без дори да й се обади. Търсел живот без контрол и надзор. Минали години. Той не бил писал на майка си, но тя постоянно се молела за него. Той обаче живеел както намерел за добре – блуден и разгулен живот. Но както винаги става в такива случаи, той се разболял тежко. Забравен от приятели и приятелки, той пазел леглото в своята малка, нечиста стая. И тогава си спомнил за майка си. Написал й писмо: „Мамо, много съм болен. Скоро ще умра. Моля ти се, пиши ми прощаваш ли ми?” Майката тръгва с първият влак за града, в който живеел сина й. Той чака, но не знае кой ще дойде пръв – писмото или смъртта. Изведнъж вратата се отваря и майката влиза вътре. „Синко!” ... „Мамо, аз не те очаквах. Исках само да ми пишеш.” Тя го прегърнала. „Мамо, защо ме прегръщаш? Аз не съм достоен за твоята любов. Нима не помниш колко тежко те оскърбих. Аз не заслужавам и да говориш с мене.” Тя го прегръща. Слага чиста риза на леглото му, чисти панталони до нея. Почиства вехтата му шапка. „Защо чистиш шапката ми, мамо?” „Защото си отиваме. Аз ще те взема със себе си.” Тя го подпира и така слизат по стълбите. „Мамо, Исус така ли е взел в обятията Си изгубената овца?” „О, синко. Той я вдигна на раменете Си, а аз само те подпирам. Неговата помощ е много по-сърдечна.” Пристигат вкъщи. Тя му дава чисто легло и го гледа, като че ли нищо не се е било случило между тях. „Мамо, дали Бог ме обича така, както ти ме обичаш? Ако и Той ме обича така, аз съм готов да Му поискам прошка за греховете си.” „Мило дете, Божията любов е много по-велика, по-богата, по-мощна от моята. Отвори сърцето си за Неговата любов. Той никога няма да те забрави. Аз мога да те забравя, но Той никога.” И още един покаян грешник се върнал при Небесния Баща.

Йоан казва: „Нека ние Го възлюбим, защото Той пръв възлюби нас.”

Братя и сестри, Бог иска да възлюби човешкото сърце. Той може да ни спечели с гръм, с разтърсване, чрез демонстрация на Своята сила и власт. Но Той иде при нас по пътя на любовта. Силата плаши и учудва. Но любовта затрогва и така печели. Разпнатия на Голгота за нашите престъпления Божий Син е манифест на Божията любов. А тя е непобедима. Крайната победа е нейна.

Нека всички отворим   сърцата си за тази любов! Тя е океан. Има достатъчно за всички. Когато човек обича човека, има и ревност, защото човешката любов не стига за всички. Достатъчна е само за един човек. Божията любов обгръща цялото човечество. Който е вкусил Божията любов, не само се радва на нея, но и скърби, че има много други, които не са я приели и не искат да повярват.  И колкото повече човеци примат Божията любов, толкова насладата е по-пълна. Един ден, когато застанем пред Божият престол, ще пеем песента на Агнеца, ще славословим тази любов, която дойде да ни потърси, намери и спаси. Хвала на нея! Амин.

Пастор Симеон Попов

22 август 1976 г.

Гр. Шумен

П.П. Който желае да получи и останалите книги на пастор Попов, моля да се свърже с пастор Божидар Попов на следните телефони: 054 82 62 92   и   0878 82 62 33