„И тъй като е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд“ (Евр. 9:27)

„И се върне пръстта в земята както е била, И духът се върне при Бога, Който го е дал.“ (Еклисиаст 12:7)

Опечалено събрание, нека да спрем нашето внимание върху два стиха от Божието Слово. Първият е от Новият завет, Евреи 9:27: „И тъй като е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд.“ Вторият стих е от Екл. 12:7: „И се върне пръстта в земята както е била, И духът се върне при Бога, Който го е дал.“

Има едно най-болезнено, най-нежелано изпитание и преживяване, определено за всеки човек.  Това е смъртният час. Библията нарича смъртта враг на човека, по-точно „последният враг“. Ние не я обичаме. Обичаме живота, търсим живота и трудно го намираме. Мразим смъртта, бягаме от смъртта, но тя лесно ни намира. Всички знаем, че ще умрем, но не вярваме, че ще умрем. Само знаем от наблюдение и виждаме, че други умират. Едва когато умираме, ние проумяваме истината, че ще умрем.

Библията ни казва, че за човека са определени две неща. Първото  е смъртта. За човека е определено да умре. Това е нареждане, определение. Но от кого? Не е от мен. Не е от човек. То иде от Един, Който има пълна власт над всички нас, действа и се разпорежда като пълен, абсолютен Господар, Самият Бог. По Негово нареждане ние сме се родили. Никой не ме е питал дали искам да се родя, не ме е питал кои да бъдат родителите ми, кои да са моите братя и сестри, които всъщност до голяма степен определят съдбата ми. Не съм питан в кой град или село, в кой народ или материк да се родя. Дошъл съм на земята без никой да ме пита. Този Същият ще нареди да умра, без да ме пита искам ли или не, кога, къде и как! Да, Бог е Господарят на света, на вселената, на живота и смъртта. Аз нямам думата нито за собственият си живот, нито за живота на моите ближни. За това нямам право да посягам нито на собственият си живот, нито на живота на другите. Защото живота иде от Бога и е нещо свещено.

Днес ние с право се питаме: що е смърт? Но тогава би трябвало най-напред да си изясним що е живот. Знаем ли обаче? Ние всички живеем, а не знаем що е живот. Как тогава да знаем що е смърт? Никой не познава от опит смъртта. От собствено преживяване не можем да кажем нищо положително. Но Библията ни дава възможност да надникнем малко зад завесата, която разкрива тайната на смъртта.

Смъртта е разделение, ни казва Словото Божие. Тялото се разделя от духа. А духът, който е даден от Бога, се връща при Бога. Майката-земя си взема своето – тялото. Бащата-Бог си взема Своето – духа. На земята човеците живеят в съчетание на тяло и дух, на земно и небесно, на материя и дух. Смъртта е окончателна раздяла. Помня, през 1961 г. аз и сестра ми, изкопахме тялото на нашият баща. Гробът му, при изменение на парцелите, беше останал на улицата и колите минаваха върху му. Това ни принуди да изкопаем тленните останки на баща ни. И какво намерихме? Няколко кости, които поставихме в малко съндъче. Взех черепа и го целунах. Спомних си за много неща, които излизаха от неговият богат ум. И го поставих в съндъчето. И още нещо намерихме. Няколко шепи черна пръст. Нищо друго. Земята беше взела своето.

Смъртта е раздяла. Разделя ни от всичко: от нашата работа, от плановете ни, от имота ни, от нашите близки. Те ни придружават само до гроба. По-нататък не могат, нито пък искат. Покойникът трябва сам да продължи своя път към вечността. На човека е определено да умре. Но Библията не спира до тук, а отива по-нататък. Тя прави много важна крачка напред. На човека е определено още нещо много важно: да застане на съд.

Думата Бог разбираме като Баща. Бога схващаме като Създател, Творец. Бог е невидима Сила, която чрез Духа Си ръководи, вдъхновява, влияе върху хората. Но думата Бог означава и още нещо: Съдия. Не е чудно, че много хора, чиито дела не са за пред Бога, с право се страхуват от неговата дейност като Съдия. Ако има Бог, ако вселената наистина има велик Управител, то Той е създал не само неумолимите физически закони, които поддържат вселената, космоса, но Този Бог е създал и духовните, моралните закони, които ние не можем да нарушаваме безнаказано, не можем да нарушаваме безотговорно. За това и великият философ Емануил Кант, бащата на философите, твърди: „Две неща винаги възбуждат моето удивление: звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен.“ Тези създадени от Бога закони не могат да се нарушават безнаказано.

Този, Който е създал вселената и нас, не ни е оставил в неведение, но ни е открил волята Си в Библията, в разума и в нашата съвест. Що е съвест? Ако някой ми каже, че съм беден, че съм стар или грозен, няма да се оскърбя. Та той ми говори истината. Но ако ми каже, че нямам съвест, много ще ме заболи. Защо? Защото съвестта е Божият отпечатък, Божият монограм. Тя ми говори за моралните закони, които трябва да спазвам.

Драги братя и сестри, има нещо, което ни плаши, щом мислим за смъртта. Кое е то? Кое ни изпълва със страх, щом се спомене за земният ни край? Някой ще каже, че това са болките. Това не е вярно. Всички знаем що са болки. Болките не ни плашат. Отивам да си вадя зъб. Лека работа ли е? Особено, ако лекарят няма упойка. Вадил съм си зъб без упойка и знам колко неприятни са болките. При смъртта няма такива остри болки. Други казват, че страшна е раздялата, загубата. Човек губи всичко. Имота, дома, близките, насладите и пр. Но много хора са загубили през време на война, на земетресение, на наводнение, пожар и пр. Но не са се отчайвали. Преди няколко години един мой приятел при пожар успя да спаси само себе си и жена си, бидейки облечени само с пижами. Всичко друго изгоря. И пише: „Отново започвам. Гледам бодро напред.“ Явно е, че загубата не е, която ни плаши при смъртта. Има нещо друго. Това е гласът на съвестта, на уплашената гузна съвест. Ти отиваш някъде, където нямаш власт, където ще отговаряш. Отиваш при Един, от Когото напълно зависиш и ще даваш отчет за земния си път.

В един дом се срещнах с банкови чиновници. Те разказваха, че държавата иска строга отчетност за сумите, които чиновниците изразходват. Запитах ги защо. Отговориха ми: „Много просто.  Парите са ценност и ние не можем да ги употребяваме по наше усмотрение, но само така, както ни се предписва.“ Отговорих: „Добре, парите наистина са ценност. Но как мислите: кое е по ценно – парите или живота?“ Те казаха: „Разбира се, живота.“ Продължих: „Ако държавата търси строга отчетност за парите, защото са ценност, дали и Онзи, Който ни е  дал живота, няма да търси отговорност от нас за начина, по  който сме употребили Неговият ценен дар?“ Те трябваше да признаят, че щом се постави въпросът на тази плоскост, трябва да има отговорност.

Нашият разум ни уверява, съвестта ни говори, Библията твърди, че има съд. За човека е определено да умре и след това – съд. За вечността ни говори още нещо. Всички, особено ние старите, твърдим, че живота ни е кратък. Неотдавна срещнах една мисъл, която искам да ви споделя: „Часовете се влачат, дните вървят, месеците тичат. Годините – летят.“ Би трябвало да бъде тъкмо обратното. Но знаем, че часовете се влачат. Докато дойде 12 часа, за да напуснем работа, времето върви много бавно. Но как бързо се нижат годините! Ние чувстваме, че животът ни е много кратък. Но от къде разбираме това? Кой ни го каза? Кой ни убеди в тази истина? С какво измерихме живота и се уверихме, че той е кратък? С каква мярка? Ето, еднодневката излиза от своята какавида сутринта и вечерта умира спокойна. Един ден е достатъчен за нея. А ние? Какво да кажем за себе си? Живеем 60-70-100 години и живота пак ни се вижда кратък. Имаме старата българска дума „человек“. Какво хубаво съдържание има тя! Человек! Иска да ни подскаже, че на челото на всеки е написано „век“ т.е. всеки трябва да живее 100 години. Кой от нас се надява да достигне тази възраст? Разбирам, да живеем 100 години, но да сме в силата си и да сме способни да работим, да не бъдем бреме нито на себе си, нито на околните. Старите хора твърдят, че живота много бързо излетя. И аз си спомням за времето преди 65 години и ми струва, че това беше вчера. И така, с какво измерихме живота си? Отговорът гласи: Ние мерим живота с вечността. Не е чудно, че го намираме много, много кратък. Ние сме създадени за вечността, за вечен живот, за безсмъртие. Мнозина не искат да говорят за смъртта. Не искат да мислят за нея. Щом някой заговори за умиране, веднага други ще кажат: „Ей за това ли намерихте да говорите? Говорете за нещо друго, за нещо весело, нещо радостно и приятно.“  Така отблъскваме от себе си мисълта за земния край. Като че ли няма да умрем. Тази истина е твърде неприятна. Но помага ли ни това? Ние в подсъзнанието си мислим за смъртта. Внезапно се разболяваме, претърпяваме злополука и изведнъж си мислим, дали това вече не е краят? Имаме някаква подутина и си казваме, дали това не е страшна болест? Явно е, че мисълта за смъртта винаги ни придружава, при все че не я искаме.  Но тя избухва от време на време като вулкан. Напразно сме се трудили да я обезсилим и заличим.

Един вярващ брат разказва следната опитност. Като бил войник на фронта, винаги четял през свободното си време от Библията. Един ден към него приближил войник и го запитал какво чете. „Чета Библията.“, казал той. „Ех, това е глупава книга, пълна е с лъжи и измами. Тя и тебе ще направи глупав и прост. Напразно си губиш времето с нея.“ Братът отговорил: „Да, но в тази книга пише, че има смърт, а след това иде съд при Бога.“ Онзи започнал да вика и да ругае: „Дай ми ти Този Бог, да Го взема и да Го набия за всичките тези неправди по земята.“ И така той продължил да излива своята необуздана ярост в нападки и клетви. Нашият брат замълчал. На другият ден започнало страшно сражение. Една граната откъснала двата крака на безбожника. Нашият брат тича при него и го вижда в ужасно състояние. Кръвта блика и той се старае да я спре. А онзи, с неописуем ужас на лицето го пита: „Кажи ми, моля ти се, наистина ли има съд?“ И издъхва ...

Любезни братя и сестри, аз не бих желал да умра така. Не вярвам и някой от вас да иска по този начин да завърши земният си живот. Бог не ни е оставил в неведение. Определил е начин за нашето спасение. Изпрати Своя Единороден Син, Господ Исус Христос на земята, за да бъде нашият Спасител. Светът има много учени, лекари, архитекти, професори, държавници, хора на изкуството и т.н. Но Спасителят е само Един. Той беше човек като нас. И нещо много чудно: Бог наказа Него, Своят Син заради нас. Наказанието за нашите грехове и престъпления беше възложено върху Него. Този, който живее с вяра в Исуса Христа, получава прошка за греховете си и няма да застане на съд пред Бога, но ще приеме награда. Хората погиват и отиват в пъкъла не защото са грешни и са извършили престъпления, а защото отказват да приемат опрощението, което Бог им предлага чрез Господа Исуса. А спасението е нещо много просто: „Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш ти и домът ти. Който има Сина, има вечен живот. Който няма Сина, няма живот.“ Върху него остава осъждението.

За това моят апел към всички нас е: Нека да се готвим за смъртният час. Да търсим и намерим спасението за нашата безсмъртна душа с вяра в Исуса.

В едно семейство имало разделение. Майката, добра Християнка, живее с жива вяра. Но бащата скептик. Не вярва. Имат син на 14 години. И в дома се чува глуха борба между родителите за душата на детето. Бащата му говори: „Синко, няма Бог, няма вечен живот. Всичко е тука на земята. Устрой си живота както искаш. Всичко друго е празна работа.“ Майка му го увещава: „Чадо мое, има Бог, има вечен живот. Живей чист живот. Бъди готов да застанеш пред Бога. Ние всички сме смъртни.“ Момчето се разболява тежко. Лекарят казва, че няма надежда да оздравее и момчето също знае това. И вика на баща си: „Татко, ти ми казваш, че няма Бог, че със смъртта всичко свършва. Майка ми твърди, че има Бог, има вечност и съд. Кажи ми сега, в чия вяра да умра, във твоята или във вярата на мама?“ Бащата съкрушен изплаква: „Синко, умри във вярата на майка си.“

И ние ще свършим земният си живот с някаква вяра. Каква ще бъде тя?

Два са най-важните моменти в нашият живот: раждането и смъртта. Те коренно се различават по между си. Когато човек се ражда, всички се радват и само той плаче.  Нека така да живеем, щото като умрем, всички да плачат, а ние да се радваме, защото отиваме в обятията на нашият Небесен Баща. Амин.

Пастор Симеон Попов,     Гр. Шумен ,    27 Август 1976 г.