Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.02.2014 02:16 - ОЩЕ ПРЕДИ ДА СЪМ БИЛА РОДЕНА – БОГ МЕ Е ПОЗНАВАЛ!
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 322 Коментари: 0 Гласове:
0



От: Нена Ривера-Тукана

Още преди да съм била родена, Бог ме е познавал и ме е пазил ...

... Той е бил с мен когато съм се родила през Втората световна война и Японските войски бяха превзели Филипинските острови, а моето семейство е бягало и се е крило в планините.

... Той е бил с мен, когато съм била само на 2 годинки. Майка ми, трите ми сестри, брат ми и аз, сме пресекли Тихият океан от Филипините до Хавай, наблъскани на дъното на един кораб в продължение на 2 седмици, заедно със стотици други имигранти, в едно горещо, смърдящо, изключително мръсно помещение.

... Той беше с мен когато на пет годишна възраст изпуснах училищният автобус и от католическото училище Сейнт Джоусеф в Макауао вървях съвсем самичка до Пукалани (на около 8 мили разстояние)

... Той беше с мен когато бях на 12. Сестра ми и аз отидохме в Хонолулу. Една нощ непознат мъж влезе в стаята ни. Гледаше сестра ми, надвесен над леглото ѝ, дишайки тежко докато тя спеше, но избяга когато включих лампата над главата си.

... Той беше с мен когато гумата на колата ми се спука докато карах по една от най-натоварените магистрали на Лос Анджелис и нямах крик със себе си, за да я сменя. От стотиците коли, които профучаваха край мен, изведнъж спря едно азиатско семейство, за да разгледа пътната си карта и в крайна сметка тези хора смениха гумата ми.

... Той беше с мен и ме привдигна когато бях изпаднала в депресия, и ме направи по-силна докато преживявах развода си след 15 години брачен живот. Той беше винаги с мен, държейки ръката ми докато сама отглеждах четерите си деца. Най-малкото ми дете беше само на 6 несеца.

... Той все още е с мен.

Израснах възпитавана в католицизма, а по-късно и в Епископалната църква. По онова време считах себе си за Християнка, защото ходех на църква колкото се можеше по-често. Молех се на Бога и вярвах в Него. Да, определено бях Християнка. Никой не можеше да ме убеди в противното. Спомням си, че много пъти се бях молила със сълзи на очи, обаче не бях сигурна дали молитвите ми биваха чувани. Изглеждаше така сякаш Бог беше много далеч, много, много далеч! Ако по онова време Бог чуваше молитвите ми или ми говореше, аз обаче не Го чувах. Мислех си, че отговорите, благословенията и всичко, което бях постигнала в живота бяха резултат от „моят добър късмет“, знанието, което притежавах и опитностите, които бях натрупала. Но съвсем скоро разбрах колко погрешни са били моите предположения! Това, което съм постигнала и получила винаги е било само чрез благодатта и славата на нашият Всемогъщ Баща!

През 1980 г. аз се разведох след 15 годишен брак и сама отгледах 4 деца най-малкото, от които беше на 6 месеца. Не се омъжих отново, като се посветих на отглеждането на децата си, работейки на 2 места, седем дни в седмицата, за да мога да свържа двата края. Бяха трудни времена. Като млада самотна майка аз трябваше да използвам купони за храна от социални грижи и да вземам използвани дрехи от Армията на Спасението за мен и децата. Понякога просто една консерва беше цяло благословение за нас. През много трудни времена преминахме, но оцеляхме. Бог се грижеше за мен и тогава.

Моите деца вече са възрастни и имат свои си деца. Растейки, всяко едно от тях беше различно. Но едно от децата ми беше особено предизвикателно – най-големият ми син - Пол Младши. Той изискваше повече внимание и любов. Пол се чувстваше изоставен от баща си, който ни напусна заради по-млада жена  когато сина ми беше само на 6. Растейки, Пол вършеше много неща, най-вече против закона, само и само да насочи вниманието на баща си към себе си. Баща му беше офицер в полицията и вземаше бързи решения свързани с работата си всеки ден, но за съжаление, му беше много трудно да се справя с проблемите на собствените си деца.

Продължавам разказа си със свидетелство, касаещо сина ми Пол и мен.

Всичко започна в края на 1999 г. когато сина ми Пол и съпругата му решиха да бягат от закона. Направиха го и в продължение на 5 години се криха из Калифорния. В момента, в който самолета се приземил там, те разбрали колко ще им е трудно да оцелеят. На хиляди мили от Хавай, там те нямаха нито семейство, нито приятели. Живеели из мотели, като всеки 3 седмици се местели на ново място. Занемарени, неподдържани мотели – мръсни, прашни и миришещи лошо, със странно изглеждащи хора, които наемали стаи. Те постоянно били нащрек и много внимавали да не би някой да ги разпознае. Буквално прекарвали времето си в мотелската стая, без да излизат или да разговарят с когото и да е било, освен с мен – тяхната майка. Аз им се обаждах всеки ден от Хавай, за да съм сигурна, че са добре. Не можеха да си намерят работа, защото нямаха номер за социална осигуровка, който се изисква от местните власти, така че им беше доста трудно. Помагах им като им изпращах пари, за да покриват личните си разходи и тези за храната. Като майка, която обича децата си еднакво, сърце не ми даваше да им откажа и да практикувам така-наречената „трудна любов.“

Един ден през 2000 г, докато чакали на автобусната спирка, Пол и жена му се запознали с една двойка – Християни, които им казали, че сформират група от полинезийци в тяхната църква. На мига станали приятели с тази двойка и така, сина ми и жена му срещнали Господа. Започнали да ходят на църква не само всяка неделя, но посещавали и службите през седмицата. Живота им определено станал по-добър. Четели Библията всеки ден и заяквали в Господа. В резултат на това, получили доста благословения. Намерили си квартира при един от членовете на църквата. Осигурили им транспорт, по-късно наели апартамент и си намерили работа на половин работен ден.

През 2002 получили още едно благословение – родила им се прекрасна дъщеричка – Ануеа. Животът им станал малко по-добър. Жена му, заедно с малката им дъщеричка, се върна в Мауи година по-късно, за да живее със семейството си, което по онова време преживяваше своя собствена криза. Пол обаче, остана в Щатите.

Аз продължих да му помагам, но това определено стана товар за мен, защото аз самата имах финансови затруднения. Превърнах се в едно сърдито, негативно същество. Беше ми трудно да се справям с всичко и едвам свързвах двата края. Незнаех какво да правя, как да постъпя. Нямаше при кого да ида. Никой не искаше да ми помогне или просто да поговори с мен. Семейството ми знаеше в какво положение се намираше сина ми, но не искаха да имат нищо общо с това. Псалом 38:11 казва: „Приятелите ми и близките ми странят от язвата ми, И роднините ми стоят надалеч.“

Като представител на епископалната вяра, аз вярно ходех на църква. Молих се на Господа, но незнаех дали наистина ще получа отговор. Нямах лични взаимоотношения с Господа. Нямах си и напредстава какво представляваше Библията. Нито притежавах такава, нито пък я бяла чела. Незнаех дори как да благодаря и благословя храната докато се хранех. През това време товара ми ставаше все по-тежък и тежък.

Всичко това продължи до ноември 2004, когато моят приятел Тукана влезе в живота ми. Той беше много позитивен, Божий човек, който ми купи Библия. Всяка вечер ние я четяхме и Тукана ми обясняваше Библейските стихове като ги прилагаше за нашия живот. Прекарвахме часове, говорейки за Живото Божие Слово. Като дете, аз исках да знам повече и повече. Изведнъж, библейските истории вече не бяха само истории ... преминаха на друго ниво, придобиха ново значение. Сърцето и ума ми изведнъж се отвориха! Всекидневно пеех и славех Господа. Чак съседите можеха да ме чуят. Навярно моите деца са си мислили, че майка им се държи малко необичайно ... Ама какво правеше тя? Да пее и да се моли – това преди не се беше случвало! И на всичкото отгоре, тя изглежда по-щастлива! Телевизора, радиото или вестниците повече не ме интересуваха. Мислите ми бяха насочени само към Библията; основани върху писанията, хвалебствените песни, молитвите и общуването с  Бога! Какво радостно чувство е това!

Месец по-късно, на 11 декември 2004, когато най-малко очаквах, Тукана ме запита: „Желаеш ли да приемеш Исус в живота си?“

„Да“, отговорих аз.

В момента, в който казах „Да“, аз усетих как сърцето ми заби учестено. За части от секундата през ума ми прелетяха мисли като: „Ама не трябваше ли да крещя от радост? Не трябваше ли да изповядам всичките си грехове точно тук и сега? Дали пък не направих нещо нередно като казах „Да“?“ Всичките религиозни учения, през които бях минала нахлуха в главата ми. „Но нали това е същият Бог, защо тогава Го приемам отново? Не Го ли познавам вече? Не съм ли повярвала в Него като просто като съм се присъединила към църковното семейство и като съм вземала причастие в църква? Даже вече съм кръстена. Опитвала съм се да живея според 10-те Божи заповеди. О, Господи, съжалявам, ако съм сквернословила, съжалявам, ако съм откраднала нещо, съжалявам, че съм изричала лъжи. Господи, моля Те, прости ми!“ Та, когато казах „Да“, определено си помислих, че направих нещо лошо и че Бог ще ми се разгневи и ядоса, и че светкавици и гръмотевици ще се изсипят от небето. Но не ... всичко беше спокойно, тихо и естествено. Всичко, което чух беше лаят на съседските кучета, шума от колите, които профучаваха нагоре-надолу по пътя. Просто всичко си беше спокойно!

Това беше моят специален ден – денят, в който Тукана ме заведе при Господа Исуса. Отне ми 60 години да стигна при Него. Погледа ми стана по-ясен! Ума ми се прочисти! Сега съвсем ясно разбирам, че Исус принесе в жертва живота си за нас и умря за нас, за нашите грехове, за да можем ние човеците да имаме вечен живот с Всемогъщият ни Баща на Небето. Това е най-върховната любов, защото Той е любов. Ти трябва да вярваш с цялото си сърце в Него и да Го приемеш в живота си. Исус каза: „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.“ (йоан 14:6)

Буквално се влюбих в Божието Слово и четях Библията всеки ден, при всяка възможност, която ми се отваряше. Научих се да се моля и да имам лични взаимоотношения с Него. Научих се да се доверявам напълно и да вярвам в нашият Всемогъщ Небесен Баща. Това беше началото на моята голяма любов към нашият Господ и Спасител Исуса Христа! Вечно сам Му благодарна, защото е записал името ми в Книгата на Живота и че имам място в Рая.

Един ден след Рождество 2004 г., Тукана ми зададе и друг въпрос: „Би ли ми казала къде е синът ти, Пол?“

Кимнах с глава. Разказах му точно къде живееше. Обясних му причината защо беше напуснал острова – Мауи, който така силно обичаше. Казах му, че един ден той би желал да се върне, мечтае да се завърне у дома, но трябва да чака поне още 2 години, за да отпадне ограничителният му статус. Разказах му за нашите постоянни трудности, какво бях преживяла и как той се беше превърнал във финансов, физически, емоционален и психически товар за мен. Обясних на Тукана, че сина ми бяга от закона, защото преди 5 години той и жена му бяха извършили углавно престъпление, и трябваше да иде в затвора. Бяха разбили колата на едни туристи на плажа и откраднали около 200 долара, за да могат да си купят наркотици. Бяха ги заловили в момента на грабежа; върнали парите, но все пак бяха повдигнати обвинения срещу тях. Преди да им бъде дадена дата в съда и двамата напуснаха страната. Казах на Тукана, че сърцето ми се къса да виждам как сина ми е далеч от семейството си. Силно желаех един ден Пол да се завърне у дома, но обясних защо точно сега това не може да се случи. Пол чакаше да минат 7 години т.е. когато ограничителният му статус няма вече да бъде валиден. В края на разказа си, аз се чувствах като изцеден лимон и се надявах, че Тукана просто ще каже: „Благодаря, че ми разказа.“ и с това щеше да сложи край на всичко. Но не -  той замълча за миг и после започна да ми разказва как Исус усмирил бурята (Виж: Марк 4:35-41). Христос спял в задната част на лодката. Той и учениците Му се намирали по средата на езерото, когато ги връхлетяла страшна буря. И учениците Му, въпреки че били изпечени рибари, се уплашили и събудили Исуса, казвайки: „Не те ли е грижа, че потъваме?“ Разбира се, Исус усмирил бурята, но ги запитал: „Защо се страхувате? Все още ли не вярвате в Мене?“ Тукана ми обясни, че Исус винаги ще е до мебе, във всяка буря на живота ми, и че с вяра и доверие, каквато и трудност да е, Той ще ми помогне да премина през нея. Можеш да не се поддаваш на страха просто като се довериш на Христа. Историята, която Тукана ми разказа, се вряза дълбоко в сърцето ми. Плачех докато той ми говореше, сълзи се стичаха по лицето ми. Чувствах присъствието на Исуса; Той беше до мен и държеше ръката ми. Този разказ беше тясно свързан с бурята, през която аз преминавах. Знаех, че бягането на Пол от закона и криенето му, не беше разрешение на проблема. Аз помагах на сина си и това беше против закона на страната и против Божият закон. Но през всичките тези години аз незнаех какво друго можех да сторя, към кого да се обърна, как да коригирам проблема. Никой не искаше да ми помогне. Никой ... до този момент. Точно както Исус каза: „Защо се страхуваш?“

Притчи 3:5-6: „Уповавай на Господа от все сърце, И не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него, И Той ще оправя пътеките ти.“

Паднахме на колене и се помолихме, искайки от Господа прошка, помощ, водителство, посока и отговори. Молихме се на нашият Всемогъщ баща да ни покаже как да постъпим правилно, защото искахме Пол да се прибере у дома. Той принадлежеше тук! Беше силна молитва, истински зов за помощ, който излезе из дълбините на нашите сърца. Понеже аз носех такъв тежък товар, ние се помолихме Бог да го вземе и да се погрижи за него, защото аз сама повече не можех да се справям. В Псалом 55:22 пише: „Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре; Никога не ще допусне да се поклати праведният.“ Също както усмирената буря, аз изведнъж почувствах мир и покой – изведнъж товара беше вдигнат от раменете ми. Почувствах се по-леко, защото Исус стоеше в центъра на бурята, държеше ръката ми и успокояваше водите.

В началото на януари 2005 г, аз смело го конфронтирах и казах, че е време да се прибере в къщи. Ако откажеше, аз повече нямаше да му помагам. Докато разговарях с Пол, врага веднага се намеси! Пол шумно изяви гнева си, ядоса се и отказваше да приеме предложението ми. Каза ми, че го изоставям, че не го обичам повече. Помоли ме да му дам отсрочка 3 месеца, за да можел да прави това, което трябвало и да посети места, които искал, като Лас Вегас, например. Каза, че не бил готов да се предаде. Каза, че някой ще му заложи капан, ще докладва за него на полицията и тя ще го чака на летището. Опита се да събуди моето съчувствие, казвайки, че щял да живее на улицата или в приюти за бездомни, или просто да изчезне в тълпата. Врагът очевидно действаше, защото от няколко месеца насам Пол не беше чел Библията и не беше останал верен на Бога. Уверих го, че всичко ще е наред, че го обичам, че сме се молили и че сме търсили помоща на Господа. „Знаем, че Той ще ни помогне в тази буря, Пол.“ Казах му, че сме се доверили напълно на Бога и че вярваме в Него. Но Пол не искаше да слуша и трясна слушалката, прекъсвайки разговора.

През това време Тукана и аз продължавахме да се молим. Исус каза: „И каквото и да поискате в Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, това ще сторя.“ (Йоан 14:13-14) Ние изповядахме Неговото Слово. Това беше силата на молитвата, основана на Живото Божие Слово и това, което То може да извърши. Изпратих молба за молитва до пастор Джоел Остийн и съм сигурна, че неговата молитвена група се е молила. Молбата ми беше сина ми да се завърне у дома и Бог да му даде сили и кураж да посрещне последствията от деянията си, и  молех за чудеса и милости, така че сина ми най-сетне да започне живота си през 2005, чист и свободен от претъпления и вина. Също така, като нов член на моята Християнска църква, аз излязох смело напред една неделна сутрин с молба за молитва и съпругата на пастора – Маргарет се моли за мен. Отново казах да се моли за сина ми, който повече от пет години беше далеч от дома, да се върне и Господ да му помогне да се изправи лице в лице с последствията от деянията си. Тя не ме познаваше, но някакси като майка, Маргарет чувстваше моята агония и знаеше какво е да имаш дете далеч от дома. Молитвата ѝ беше много силна!

Няколо дни по-късно когато разговарях с Пол аз отново очаквах да ме залее с негативната си реакция. Но не, всъщност той се държа много спокойно и някак си идеята да се прибере у дома при семейството си му хареса, особено да бъде с малкото си момиченце. Той определено беше готов и доброволно се съгласи да се завърне у дома и да приеме последствията. Пол дори се обади на един адвокат в Мауи от Калифорния, за да попита за сериозността на престъпленията подобни на това, което беше извършил той. Наистина последиците бяха сериозни, но той не се отказа. Купи си билет за самолета. Започна да продава и раздава вещите и принадлежностите си.

Нещата се развиваха бързо! В деня на завръщането си, Пол се опитвал да бъде колкото се може по-незабелижим и непривличащ вниманието върху себе си. Не му било лесно, защото имаше много татуировки по тялото си. На 5 февруари той се приземи в Мауи и аз благодарих на Господа за безопастното му завръщане у дома. Също както блудния син в Библията, той беше изгубен, но се намери. Беше се прибрал у дома!

От юни насам сина ми е в затвора и чака присъдата си, която ще излезе през ноември. Ние обаче знаем каква ще е тя, поради споразумението между адвокатите на двете страни. Той беше обвинен за престъпления, които беше извършил през 1999 г., като кражба, фалшифициране и неявяване в съда в определения срок. Обикновено за престъпления като тези можеше да лежи между 5 и 10 години в затвора, но той щеше да прекара в затвора само година, кредитирана с прослуженото време и щеше да бъде освободен под гаранция на 23 юни 2006. Но иронията на всичко случило се до момента беше, че изобщо е нямало срок на ограничителната заповед, веднъж щом срещу тебе са повдигнати обвинения. Без значение колко години ще бягаш и ще се криеш от закона, обвиненията ще те следват докато те заловят. Сина ми можеше да бяга вечно, но когато го хванеха щеше да бъде старец. Ние благодарим на Господа, че беше с нас и че ни даваше сила, смелост и мъдрост, с които Пол успя да приеме последствията от деянията си. Ние продължаваме да се молим за чудеса и милости, и имаме вярата, че крайният реззултат ще бъде според Неговата воля и Неговата цел.

Пол пое цялата вина за извършеното от него и съпругата му престъпление върху себе си. В момента, в който сина ми влезе зад решетките, той отново посвети живота си на Господа Исуса и започна да посещава църковните служби в затвора всеки път когато имаше възможност. Той отново изгради близки взаимоотношения с нашият Господ и Спасител Исус Христос. Пол всеки ден чете Библията и се моли. Най-сетне, на 33 годишна възраст моят син порасна. Някога той беше много негативен и изпълнен с гняв. Днес, намери мир и увереност в изграждането на един нов живот, според Божията воля и цел. Вътрешните борби и страданията, които беше преживял докато растеше напълно изчезнаха и най-важното е, че Пол повече не обвинява баща си за това, че ни напусна.

Получихме и друго благословение от нашият Всемогъщ Небесен Баща. Пол, който загуби десният си крак (от коляното надолу) при катастрофа с мотора си през 1997, куцукашенасам-натам, използвайки една стара, не много добре пасваща му протеза. Тя се беше счупила и се крепеше на тиксо, вързалки, надежда ... на каквото можеше. Нямаше нито доходи, нито спестени пари, за да си купи нова. Добрата новина е, че Пол е в затвора само от юни, но вече са му били взети мерки за нова протеза, която ще получи на 6ти октомври. Тя струва 8000 долара, но е подарък от държавата. Какво благословение! Благодаря Ти, Исусе! В Посланието до римляните 8:28-29 четем: „Но знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя;“

А колкото до мен, аз всеки ден благодаря на Господа за Неговите благословения и любов. Посвещавам целият си живот на нашият Господ и Спасител – Исус Христос и Му отдавам цялата слава! Онзи ден прочетох стих от Ефесяни 5:18: „ ... но изпълняйте се с Духа“. Тези думи за нас са особено важни и ни напомнят нещо. Божият Дух, Който живее в нас прави три неща:

(1)  Той ни запечатва! Печатът означава важност, ценност и е право на собственост.

(2) Той ни пази! Дълбоко във всеки един от нас Божият Дух шепти: „Ти си мой и това, което е Мое, Аз го пазя и се грижа за него!“

(3) Той прави така, че нашите молитви биват чути! Духът идва на помощ в нашата слабост и немощ. Ние дори не знаем как да се молим, но чрез нашите неизговорими стенания, сам Духът се моли за нас и Бог претърсва нашето вътрешно същество, знае какво иска Духа, защото Духа се моли за Божиите люде, по Божият начин! (Виж: Римляни 8:26-27)

Като Християни и деца на Бога, ние знаем, че още преди да сме били родени, Бог ни е познавал и че сме били: Спасени от Бога! Опазени от Бога! И чувани от Него!

     




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 605194
Постинги: 1712
Коментари: 85
Гласове: 186
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031