А колкото до мен, да не даде Бог да съгреша пред Господа, като престана да се моля за вас! Но ще ви уча на добрия и правия път. (1 Царе 12:23)

В историята на Божият народ настъпва изключително съдбоносен момент. Фатална, повратна точка. Естествено това е свързано с дълбоки сътресения. Нека се спрем на този драматичен случай.

1.       Народът е сит на теокрацията. Иска монархия.

Теокрацията е управление, при което Бог непосредствено държи юздите. Той, по Свое усмотрение, Си избира верни служители, които управляват от Негово име и изпълняват Неговата воля. Така е с избора на Моисей, на Исус Навин, на съдиите. Последен съдия е Самуил. Тези Божии пълномощници са съвсем обикновени хора. Те живеят в своите прости колиби като всички останали. Носят облекло обичайно за народа. Начинът им на живот е като на народа: няма нито външен блясък, нито наследственост. Но народът вижда какво става в околните държави. Там управляват царе, заобиколени от разкош и блясък. Властелините са охранявани от красиво облечена гвардия. Обкръжават ги царедворци. Добре охранени коне препускат буйно, впрегнати в изящни колесници. И евреите пожелават нещо за ... окото. Искат и те да могат да се гордеят с подобен блясък. Отиват при стария пророк и заявяват: „Искаме да ни дадеш цар. Това народно управление вече не ни харесва.“ Самуил преживява това желание като тежък удар. Цял живот той вярно е служил на народа си. И сега, вместо тържествен юбилей, много венци и благодарствени речи, те искат неговата оставка и коренна промяна на държавната система. И понеже желанието е всеобщо и настойчиво, пророка отстъпва. Избира по Божие указание най-достойното лице за цар и им го представя. Но прави това без радост. До този момент главата на държавата е бил Бог. Сега царят ще я оглавява. Ето голямата крачка към отстъпление от Бога. Има нещо гибелно в това да търсим видимото и да пренебрегваме невидимото, при все че истинските, непреходните ценности са невидими. За да покаже колко е голямо прегрешението на народа, пророкът призовава Бога и Той изпраща в необичайно време (тогава жънели пшеницата) дъжд, грамотевици, буря. Природната стихия стряска хората и те отново се обръщат към Самуил, за да се моли за тях. Виждат колко е неразумно желанието им, но настояват на своето.

2.       Пред нас стои Самуил в особено величие.

Човек проявява величието си не като се изкачва по стълбата на живота, а като слиза по нея. Макар и оскърбен, пророкът отстъпва службата си на съдия и държавен глава по Божие пълномощие. Неблагодарността за неговите вярност и усърдие не го сломяват. Не скъсва връзката си с обществото. Не се оттегля в усамотение. Друг на негово място в момента, когато пак всички търсят помощта му, би заявил: „Идете при вашия цар. Нека той моли Бога да спре бурята.“ Но все пак Самуил не скрива истината. Той посочва на народа отрицателните страни на монархията: „Вашият цар ще ви причини големи страдания. Ще ви отнема най-добрите ниви, за да строи резиденции и палати. Ще взема най-красивите млади моми от вас за собственият си харем. Ще събира от вас най-напетите момци за гвардията си. Ще ви налага тежки данъци, за да покрива големите разходи в дворците си.“ И тук се проявява неговото особено благородство. Те го молят за благоволение и той обещава да се моли за тях. Искат неговата молитва в тази беда. Пророкът обещава винаги да се моли за тях. Непрестанно да се моли. Те очакват неговата молитва, а той обещаава не само да се моли, но и да ги поучава и да им посочва правия път.

3.       Молитвата – ето особеното величие на Самуил.

Той, поначало беше чадо на молитвата. Благородната му майка го измоли от Бога. Докато го носеше под сърцето си, тя постоянно се молеше. Самуил започна работата си с молитва и с чудно Божие откровение. Той извоюва славно избавление за целия народ от филистимското иго пак чрез молитва. И сега, когато вече ще управлява цар, той няма да престане да се моли на Бога за народа. В Старият Завет пророците бяха ходатаи между Бога и човеците. И какво би станало, ако ходатаят напусне службата си? Кой ще я поеме? Какво би станало, ако войника напусне поста си? Ами ако кормчията напусне кормилото на кораба сред морето? Подобна проява би била голям грях. И пророкът дава нещо като клетвено обещание, че каквото и да става, той ще остане на поста си. Усетът за справедливост му шепне да зареже всички и да ги остави на произвола. Дългът го заставя да продължи службата си. Грях е да не се моли за тези, които са му поверени. Щом молитвата движи ръката, която движи света, не е ли грях да я пренебрегне? Самуил вече не е държавен глава, но си остава пророк и първосвещеник. Ще предпазва народа от неправилни схващания за Бога.

В един хумористичен разказ, писател описва как загубил вярата си в Бога. Една студена зимна сутрин той се събудил и си спомнил, че оставил чехлите си вън пред вратата. Било му много неприятно да отиде и да ги вземе, стъпвайки по студения под. И решил да опита Бога. Може би Той ще му ги донесе. Помолил се. Но Бог не му донесъл чехлите пред леглото. И за това, писателят престанал да вярва в Бога. Нещастният, имал криво разбиране за Него. Бог не е слуга, а Властелин. Той не стои мирно пред нас, готов да задоволи нашите прищевки, а очаква ние да вършим волята Му. Не Той се нагажда към нас, а ние трябва да се нагодим към неговите изисквания.

4.       Молитвата е смирено общение с Небесния Отец.

Нека оставим всяко колебание. Вяра и нерешителност са врагове. Двама души разговарят. Единият пита: „Ти вярваш ли в Бога?“ „Да, вярвам.“ Но след миг се поправя: „Не, не вярвам.“ След още един момент отново се коригира: „Всъщност аз понякога вярвам, понякога не.“ Какъв живот е това? Чудно ли е, че подобни хора не знаят що е вътрешен мир? Основата на духовния живот е молитвата. Блажен е този, който я прилага. Ние усещаме вътрешен подтик да се молим. Молитвата е смирено общение с  Небесният ни Баща. Молба, за Неговата намеса в нашето ежедневие. Християнин без молитва е като войник без оръжие. Може да има хубав нов мундир, лъснати ботуши, но ако е без оръжие той е като пленник. Вече е победен. Това, което прави от човека войник е не униформата, а оръжието и готовността му да го употреби. Молитвата е живот с Исуса Христа. Който живее с Него, разговаря с Него. При тази близост трудностите, проблемите, страданията на човека стават трудности, проблеми, страдания на Исуса. А за Него всичко е възможно. Който се моли за другите трябва да се моли за себе си. Който се моли за себе си, трябва да се моли за другите. Така всички вярващи образуват чудния организъм – църквата, която е тялото на Господа Исуса.

Често чуваме оплаквания: „Хората са станали зли. Престъпленията постоянно се увеличават.“  Всъщност, би трябвало да се оплакваме от това, че намаляват хората, които знаят да се молят. Дяволът най-старателно се стреми да отнеме от нас всяко желание да се молим. Прерязвайки връзката ни с Бога, той лесно се справя с нас. Една добра Християнка ми се оплака: „Брат ми е станал пълен безбожник. Преди редовно ходеше на църква. Вземаше участие. Сега, вече е на 80 години и при това болен, но не иска да чуе за Бога.“ Кое е началото на отпадането на Хрситиянина? Пренебрегването на личната молитва. Във военната област, днешните оръжия коренно се промениха. Днес се воюва с автоматични оръжия. Ракети и атомни заряди ни плашат. В духовната област обаче, оръжието си остава същото – молитвата. С него воюваха пророците Моисей, Илия, Самуил, Господ Исус, апостолите, мъчениците. И днес, тя е нашето най-ефикасно оръжие. Бог е дал велики обещания на молитвата. Тя има голяма сила, щом е усърдна. Всъщност силата не е в думите, които казваме, а в Святият Дух, Който ги приема. Молитвата е чуден ключ, който отваря небесните прозорци. Затова, да не се молим е нещастие.  Да не можем да се молим е катастрофа. Да не искаме да се молим, е духовна смърт. Знаем, че първата и голяма заповед е да възлюбим Бога. Втората, подобна на нея, е да обичаме ближния, както себе си. Чрез молитвата доказваме, че спазваме тези заповеди. Ти не можеш да се молиш за този когото мразиш. Щом не се молиш за някого, ти не го обичаш. Истинският път към сърцето на ближния минава през Божието сърце. Чрез молитвата ние докосваме ближния с Божията ръка. Наш дълг е да се молим за ближните. Бог ще ни съди не толкова за греховете, които Той заличи чрез кръстното си страдание, колкото за това, че сме нямали любов към ближния, че не сме се молили за него. От подобен грях се страхува и пророк Самуил. „Да не даде Бог да съгреша, като престана да се моля на Бога за вас.“ Всъщност, ако се вслушаме в повелята на правдата, би трябвало да остави всички на произвола. Да се пържат в маслото си. Да сърбат това, което са дробили. Да жънат, каквото са посели. Но законът на милостта и любовта го заставя да продължава да се моли за този непокорен, кривоврат народ. Какъв прекрасен пример е Самуил за всички родители и възпитатели!

Едно семейство си почивало в хижа край езеро. Децата обичали да играят на брега. Но едно от тях по невнимание паднало във водата. Настъпила всеобща суматоха. Някои надали вик за помощ. Дошъл бащата и извадил падналото във водата дете. Вечерта, когато всички седнали да вечерят заедно, бащата запитал едно от децата си: „Ти какво направи когато брат ти падна в езерото?“ „Аз отидох за въже, но не можах да го хвърля.“Друго казало: „Аз донесох една стълба, но тя се оказа много къса и не можах да стигна братчето си.“ Обърнал се и към най-малкото: „А ти какво направи?“ „Аз само виках: Татко, татко помощ!“ Бащата го помилвал и казал: „Ти най-добре си сторил. Аз чух твоя глас и дойдох.“ Ето, това е нашата задача: да призоваваме всесилният Небесен Отец. Велика задача! Кой е готов да я върши?

Разбира се, трябва да преодолеем и вътрешни пречки. Нашата умора, например. Молитвата най-вече уморява, особено когато нямаме светкавичен отговор. Освен това трябва да превъзмогнем и нашето вътрешно нежелание да видим ближните си благословени. Ние много пъти предпочитаме да ги видим наказани, в страдание. Във великата си трагедия „Хамлет“, Шекспир ни дава поучителна сцена. Главният герой Хамлет разбира, че датският крал и негов втори баща е убиецът на истинският му баща и гори от желание да си отмъсти. Но заварва краля като се моли. И не го убива, защото си казва, че душата му в този миг ще отиде в рая. А Хамлет иска тя да се мъчи в ада. Дали само Хамлет има подобни мисли?

Вярата е покой в Божиите обятия. Но това е активен покой, свързан с борбата против трудностите отвън и отвътре. Най-ефикасно ние ги преодоляваме чрез молитвата.

Молитвата ни свързва с вечността. Тя ни готви за нея. Който се моли, преживява още тук на земята, дълбоката радост, която вдъхва небесната атмосфера. Нека да се молим повече, да се молим по –усърдно, да се молим непрестанно. Амин.

Пастор Симеон Попов

Гр. Шумен

9 Септември 1973 г.