СКЪСВАНЕТО НА ФРОНТА

Започна голяма офанзива на англо-френските войски в навечерието на скъсването на фронта при Добро поле. Не знам как, но по това време старият ми ротен командир, с когото стана чудото при Завоя на Черна, заповяда на един войник да ми даде кон и храна и ме изпрати в града. Не беше това някаква случайност, но нареждане от небето, уверен бях. Положението беше натегнато. Гореше целият фронт. Цялото небе светеше от нажежените гърла на оръдията, наши и неприятелски. Беласица планина се тресеше като при земетръс. Вечерта се усамотих в молитва. Чувам познатия глас: "Костадине, утре сутринта ще отстъпите. Фронтът е разбит."

Сутринта се обръщам към войниците:

- Братя, фронтът е скъсан. Всички след мене отстъпвайте, докато неприятелят не ни е преградил пътя.

Аз приготвих коня, качих някои неща и виках:

- Бързо, момчета, вървете след мене!

Те се колебаят. Заповед за отстъпване няма, но все пак, макар и неохотно, повечето тръгнаха. Аз поех пътя с молитва и упование в Бога. Пътувахме цял ден и цяла нощ. На сутринта се обърнахме и видяхме, че там, където оставихме нашето място, всичко беше вече покрито с отстъпващи и бягащи части. Фронтът беше разбит.

- Видяхте ли, братя - обърнах се аз към войниците край мене. - Тези, които не послушаха да тръгнат с нас. станаха пленници.

По петите ни бързаха сгъстени неприятелски части пехота, кавалерийски разязди, а горе във въздуха кълкаха картечниците на френската авиация. Ад след нас - ранени викат, стенат. Всеки бяга към Родината спасение да намери, костите си на чужда земя да не остави.

Поспрях да си поема дъх. "Боже, какво да сторя?" Като се помолих, чух пак Божия глас: "Виж, оня войник, който е пред тебе. Иди му кажи тези думи: "Началниците избягаха, ние сме сами, сърбите ще ти пресекат пътя. Ти имаш в магазина на пушката си пет патрона. Изстреляй ги хе там, в онази дупка пред тебе. Врагът ще помисли, че има войска и ще спре, докато ние се проврем."

Действително войникът имаше точно пет патрона. Това, че аз му го казах, го учуди и същевременно го убеди да послуша. Стреля, както му казах. Там преминахме благополучно това препятствие.

На същото място видях да се влачи ранен войник. Криеше се от огъня на сръбската картечница. Викам му аз:

- Ела с мене. - Познат ми беше.

- Ранен съм, бай Костадине, ще ни убият.

- Не бой се, братко, ела с мене, върви, Бог ще ни спаси!

Не послуша, не дойде момчето. Не се довери на Божията ръка. Обърнах се, видях как го прониза картечният сноп. Много ми дожаля за това дете...

Вървя аз с войниците около мене. Една картечница заграка по нас, но Бог и забрани. Спря веднага. Минавам през една нива и гледам разхвърляни раници, платнища. Божият глас ми говори: "Костадине, спри тук, разкъсай едно платнище и се преобуй."

Така сторих. О, Божията ръка беше пак тук над мене. Бдеше Той, небесният Баща, над моите стъпки. О, Господи, Татко мой, толкова ли бях скъп за Тебе, аз, грешният, нищожният Твой раб Костадин, че затъмняваше погледа на врага, когато ме слагаше на мерника на пушката си, че разваляше механизма на картечницата му, когато я насочваше към моята гръд? О, Господи, Господи, Чудесата Ти, милостта Ти видях видях и за Тебе от смъртта не ще се побоя! Продължих пътя си. Гледам двама войника карат едно магаре, а до тях ранен - не може да върви. Мой познат беше раненият, Атанас от Тополовград, помня го добре. Взех аз повода на магарето и се помъчих да кача ранения. А те, войниците, върху мене:

- Остави този сакатия, той и тъй ще умре. Дай магарето на нас!

- Ами какво ще стане с вашия другар, бе? Вижте, сърбите идват след нас!

- Не искаме да знаем! Дай тука добичето!

А аз в този момент тихо се моля : "Татко, помогни на нещастния мой брат. Протегни ръката Си над него." Току мирясаха враговете. Като че вятър някакъв ги понесе нататък. Не се и обърнаха дори към нас, оставиха ни добичето.

Тежко беше ранен горкият Атанас.

- Бай Костадине, моля ти се, не ме оставяй да загина.

Вече сме близо до дома...

- Не ще те оставя, братко. Ето, в България сме, в родни села, в родни планини. На, вятърът е наш, роден. Не го ли усещаш как гали по лицата?

Разтушавам го, горкият! Минахме край подкрепителен пункт и там чаец пийна сиромахът. Продължаваме пътя си ние. Ето, напред ни наш ескадрон кавалерия.

- Момчета, малко хляб да имате? Завъртя един левент коня си.

- Чакайте, в кобура ми има парче сух хлебец. Друг се обади:

- Минахме край мандра и взех малко кашкавал. На, раздай на войниците и на ранения. - Даде момчето близо килограм кашкавал.

Напреде ни един офицер от Асеновград. Преди да го срещнем, изпратил войници към околните колиби за хляб. Донесе и на нас. Ядохме и пихме вода. Така влязохме в България.

Една нощ се объркахме. Мъглата беше непрогледна. Не знаем накъде да поемем. Бутахме се , въртяхме се и ето, напреде ми затрепка като вечерница малка игрива светлинка. Върви, върви пред нас, пътя ни чертае. О, Исусе, Сине Божий и тук не ме остави! Оправихме се...

Войната свърши. Ние останахме живи. Тръгнахме към обеднелите разорени домове. Бяхме бащи, които се връщаха с празни ръце и дрехи, изгнили от дъжд. А за милите ни дечица и жени трябваше хляб.

Ето ме в София. Какво да заловя? От какво да изкарам пара? Град голям, чужд и безжалостен. Никой никому не помага, а и не може. Хората измъчени, изтощени, изгладнели от дългата съсипваща война. Наех един дюкян на ул. Тробарска", сега "Козлодуй". Започнах търговия със зеленчук, старият мой занаят. Клиентите ми идват, а аз говоря за Бога, за чудесата Му, които Той ме удостои да преживея. Смайваха се, кръстеха се всички, които чуваха чудните ми разкази и патила.

Бях още православен. Изпълнявах завещаните ми от благочестиви души църковни обреди - моята баба и майка.