Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.12.2013 04:46 - Алах - мой отец? - 4
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 509 Коментари: 0 Гласове:
0



4. Срещата

  

           

Черният ми Мерцедес чакаше пред входа. Манзур стоеше до вратата на шофьора, която той все още държеше затворена, за да предпази кабината на колата от студа на есенната вечер. Тъмните му очи все още поставяха под въпрос моето решение, но въпреки това той не казваше нищо. Качих се в затопления автомобил, настаних се зад волана и потеглих в мъглата. Библията лежеше на седалката до мен.

            В това село, Вах, всеки знаеше къде живее другият. Къщата, в която живееше семейство Мичел, беше близо до пътя, водещ към циментовите заводи на Вах, от които моето семейство получаваше една част от приходите си. Тя се намираше в една малка махала, разположена на около пет мили от селото. Къщите там бяха построени за временни жилища на английските войскови части, разквартирувани там по време на Втората световна война. От малкото пъти, в които бях идвала в този край, аз си спомнях, че безцветните, еднообразни къщи почти бяха загубили своя първоначален бял цвят, а ламаринените им покриви бяха поправяни на много места. Аз пътувах нататък с едно особено смесено чувства на очакване и страх. Никога досега не бях ходила в къщата на християнски мисионер. Надявах се да узная нещо повече за загадъчния образ на Йоан Кръстител, но същевременно се страхувах от влиянието, което можеха да ми окажат тези, които щяха да отговарят на въпросите ми.

            Какво ли биха си помислили моите предци за посещението ми при един християнски мисионер? Например моят прадядо, който е съпровождал известния британски генерал Никълсън по време на една от афганистанските воини за планинския проход Кибер!? Какъв позор би донесло това посещение на моето семейство! Ние винаги свързвахме мисионерите с бедните и отритнатите. В духа аз водех разговор с чичовците и лелите си и се защитавах, като им разказвах моите необикновени сънища. „В края на краищата, казах си аз за собствено успокоение, и на твое място би направил всичко възможно, за да открие смисъла на едни толкова натрапчиви сънища."

            Когато във вечерния здрач аз се приближавах към жилището на Мичелови, моите спомени се оказаха съвършено верни, само дето така наречените бунгала сега изглеждаха още по мизерни. След като преминах през много тесни улички, търсейки я, аз най сетне намерих къщата на Мичелови, близо до циментовите заводи. Тя беше такава, каквато си я представях , едно малко, бяло боядисано бунгало, разположено всред черничева горичка. От предпазливост първоначално аз исках да паркирам колата си малко по далече, но след това, въпреки че твърде много се страхувах от моето семейство, реших и я спрях пред входа. Сграбчих Библията и бързо изтичах към входната врата. Градинката пред къщата беше изискана, а покритата веранда правеше впечатление с реда и чистотата си. Във всеки случай тези мисионери поддържаха дома си в изрядно състояние.

            Изведнъж входната врата се отвори и една група от бърборещи селски жени се изля навън. Те всички носеха типичните «шалвар кумиц», едни свободни, подобни на пижама памучни одежди, забрадени с шала, наречен «да пата». Изтръпнах от страх. Естествено те ще ме познаят. Почти всеки във Вах ме познаваше. Сега новината, че уважаемата госпожа е посетила християнските мисионери, бързо щеше да се предаде от уста на уста. И наистина, веднага след като жените ме съзряха в светлината на отворената врата на Мичелови, потокът им от словеса секна. Те бързо изтичаха покрай мен към улицата, като всяка поставяше ръка на челото си в традиционният ни поздрав. Аз не можех да направя нищо друго, освен да продължа пътя си към входната врата, където стоеше госпожа Мичел и се взираше в тъмнината. Отблизо тя изглеждаше точно такава, каквато си я спомнях: млада, бледа и толкова крехка, само дето сега, подобно на селските жени и тя носеше «шалвар кумиц». Когато ме видя, тя застина в удивление:

            - Ах, уважаема госпожо!   - каза тя. -  Какво....? Но всъщност заповядайте! Моля, влезте!

            Аз бях щастлива, че мога да вляза и така да избягам от любопитните погледи на жените, които чувствах зад гърба си. Ние влязохме в дневната, която беше малка и скромно мебелирана. Г-жа Мичел привлече видимо най-удобния стол до горящата камина и ме покани да седна. Тя самата не седна, а стоеше права и нервно кършеше пръсти. Аз погледнах към столовете, които бяха наредени в кръг в средата на стаята. Г-жа Мичел ми обясни, че току-що с някои жени от селото са чели от Библията. После се изкашля смутено и каза:

- Навярно бих могла да ви предложа една чаша чай?

            - Не, благодаря! - отговорих аз - Аз искам да ви попитам нещо. Негово преподобие г-н Мичел тук ли е?

- Не, той замина за Афганистан.

            Това ме натъжи. Жената пред мен беше още толкова млада! Би ли могла тя да отговори на моите въпроси?

            - Госпожо  Мичел - казах  аз  боязливо,  -  знаете ли нещо за Бога?

            Тя се свлече на един от дървените столове и ме погледна въпросително. Единственият доловим шум идваше от пращенето на огъня в камината. След това тя каза спокойно:

            - Страхувам се, че аз не зная всичко за Бога, но лично Го познавам.

            Какво необикновено свидетелство! Как може един човек сам да твърди, че познава Бога! Но необяснимо и за мен самата голямата увереност на тази жена вля в мен вяра. Преди още и да осъзнавах добре какво точно се случваше, бях вече посредата на моя разказ относно съновиденията ми за пророка Исус и мъжа с името Йоан Кръстител. Странно, но ми беше много трудно да овладявам гласа си, докато разказвах за това мое преживяване. Когато говорех, изпитвах същото вълнение, което вече бях почувствала на онази планина. След като подробно бях описала моите видения, аз напрегнато се наведох напред.

            - Госпожо Мичел - казах аз, - за Исуса вече съм слушала, но кой е Йоан Кръстител?

            - Госпожа Мичел ми намигна дяволито и сбърчи чело. Аз вече си мислех, че тя иска да ме попита дали наистина никога не съм чувала нищо за Йоан Кръстител, когато отново седна, както подобава, на стола си:

- Е, уважаема госпожо Шейх, Йоан Кръстител е бил един пророк, един предвестник на Исуса Христа, който е бил изпратен, за да проповядва покаяние и да приготви пътя за Него. Той беше този, който посочи Исуса и каза: „Вижте, това е Божият агнец, Който носи греха на света!" Той кръсти Исуса.

            Защо думата «кръсти» ме разтърси така дълбоко? Аз знаех малко за християните, но всички мохамедани вече бяха слушали за техния чудноват ритуал на кръщение. Аз си спомних за многото хора, които след тяхното кръщение биваха убивани. А това се случваше и по време на британското господство, когато всъщност имаше религиозна свобода. Въпреки това знаех още от детството си, че всеки мюсюлманин, който е бил кръстен, е трябвало да има предвид, че може и да бъде убит като вероотстъпник.

- Уважаема госпожо Шейх?

            Аз погледнах нагоре. Колко ли дълго бяхме седели така мълчаливо?

            - Госпожо Мичел - казах аз потиснато, - забравете, че пред вас седи една мюсюлманка. Обяснете ми само едно: какво имахте предвид, когато преди малко твърдяхте, че познавате Бога?

            - Аз познавам Исуса - каза г-жа Мичел и с това изглежда смяташе, че беше отговорила на въпроса ми.

            След това тя ми дообясни какво Бог беше направил за нея и за света, преодолявайки дълбоката пропаст между грешния човек и Самия Себе Си. Сам Той беше дошъл на земята в човешки образ, в образа на Исуса Христа, за да умре на кръста за всички нас.

            В стаята отново настъпи тишина. Аз чувах профучаващите по близкото шосе камиони. Изглежда, г-жа Мичел не бързаше. Най-после аз не повярвах на собствените си уши, когато съвсем ясно се чух да казвам:

            - Госпожо Мичел, в последно време в моя дом се случват странни свръхестествени неща: както добри, така и лоши. Имам чувството, че се намирам всред едно колосално изпитание на силите ми и се нуждая от всяка възможна помощ. Моля, бихте ли се молили за мен?

            Жената изглеждаше изненадана от молбата ми, но се овладя и попита дали, докато се молим, искам да стоя права, да съм коленичила или да си остана седнала. Изведнъж осъзнах чудовищността на моята молба. Какво само сторих? Но преди истински да мога да го осъзная, аз се намерих коленичила на земята до младата жена.

            - О, Душе Божий! - каза г-жа Мичел с благ глас. - Зная, че с моите собствени думи аз не мога да убедя уважаемата г-жа Шейх кой е Исус Христос. Но аз Ти благодаря, че Ти искаш да снемеш покривалото пред нашите очи и да ни изявиш Исуса. О, Душе Святи, стори това и с уважаемата г-жа Шейх! Амин!

            Ние останахме още дълго така коленичили. Бях благодарна за тази тишина, защото на душата ми беше топло и радостно. Най-после се изправихме.

- Това Библия ли е, госпожо Шейх? - попита ме тя, като посочи към малкото сиво томче, което аз притисках с една ръка към гърдите си. Аз й показах книгата.

            - Как я намирате!? - попита тя - Лесна ли е за разбиране.

            - Всъщност не - казах аз - Става въпрос за един много стар превод, в който аз трудно се ориентирам.

Тя отиде в съседната стая и се върна с друга книга.

            - Това е един Нов Завет на съвременен английски. Преводът е на Филипс. Аз го намирам много по-лесноразбираем от другите преводи. Искате ли го?

- Да, с удоволствие - казах аз без колебание.

            - Започнете с Евангелието според Йоана - добави г-жа Мичел, отвори книгата и отбеляза с листче хартия мястото, откъдето трябваше да започна да чета. - Това е един друг Йоан, но той много ясно обяснява ролята на Йоан Кръстител.

            - Благодаря - казах трогната, - но аз вече достатъчно дълго ви задържах.

На тръгване г-жа Мичел каза:

            - Знаете ли колко е интересно, че един сън Ви доведе тук. Бог много често ни говори чрез сънища и видения.

Докато тя ми държеше палтото, за да се облека, аз обмислях дали не би трябвало да й разкажа и другия си сън - за търговеца на парфюми. Той ми изглеждаше така абсурден, така нелеп. Но както тогава, през тази необикновена вечер, така и сега отново ме изпълни едно дръзновение, което не идваше от мен.

            - Г-жо Мичел, можете ли да ми кажете дали има някаква връзка между Исус Христос и парфюма?

            Вече с ръка върху бравата тя се замисли за един миг и каза:

- Не, не зная, но ще се моля за това!

            Когато пътувах към къщи, за втори път през този ден долових това особено благоухание, което ме беше възрадвало тази сутрин в градината ми.

            Още същата вечер с радост започнах с прочита на Евангелието според Йоана. Писателят разказваше за Йоан Кръстител, този чудат мъж, който, облечен в камилска кожа, дошъл от пустинята и призовавал хората да се подготвят за идването на Господа. И тогава, както си седях в безопасност на дивана в моята стая, обгърната от спомените и седем-вековните ни традиции, в подсъзнанието ми се промъкна една нежелана и бързо презряна от мен мисъл. Ако Йоан Кръстител беше предвестник на Бога, един предтеча, който водеше хората към Исуса, не водеше ли той и мен към Христа!?

            Тази мисъл естествено беше несъстоятелна. Аз я отхвърлих и заспах. Тази нощ имах дълбок и здрав сън.

            Когато на следващата сутрин мюезинът призоваваше на молитва, с облекчение установих, че отново започвам да гледам ясно на нещата. С каква само отклоняваща ме от правия път мисъл съм се занимавала снощи! Когато сега ходжата ми напомняше къде е истината, отново се почувствах сигурна и далеч от тревожните влияния на християнството. В този момент влезе Райшим. Тя не носеше чая, а едно писъмце, което, както тя ми съобщи, току-що беше пристигнало за мен. Посланието идваше от госпожа Мичел и се състоеше само от едно изречение: „Прочетете II. Послание на Апостол Павел към Коринтяните, 2. глава, 14. стих."

            Взех Новия Завет, който тя ми беше дала, и търсих дотогава, докато не намерих мястото. Започнах да чета и дъхът ми замря: „Но благодарение Богу, Който винаги ни води в победително шествие в Христа и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието на Него."

Седейки в леглото си, аз прочетох стиха още веднъж. Моите мисли, които допреди малко бяха подредени, в миг бяха отново объркани. Познанието на Исуса се определяше като благоухание! В моя сън търговецът на парфюми бе поставил златния съд с парфюма върху нощната ми масичка и беше казал, че Неговото благоухание ще се разпръсне над целия свят. На следващата сутрин на мястото, на което той беше оставил парфюма се намираше моята Библия. Вече не можеше да има никакво съмнение!

            Не исках да мисля повече за това. „Най-добре ще бъде да позвъня за чая", си помислих аз. „Нека ми донесат чая, за да влезе животът ми в своето нормално русло."

            Въпреки че г-жа Мичел ме покани да я посетя отново, аз смятах, че ще е по-добре сега на първо време да не ходя. Със сигурност е разумно и разбираемо, че искам първо сама да изследвам тази Библия. Аз не желая да се поддавам на никакво външно влияние. Въпреки това един следобед Нурджан влетя в моята стая с един особен израз в очите.

            - Уважаема госпожо, г-н Мичел и неговата съпруга искат да говорят с вас - с мъка изрече тя. Сърцето ми се сви от страх. „Какво биха могли да желаят те от мен?"- се питах аз, но веднага бързо възвърнах самообладанието си и помолих момичето да ги приеме в гостната, въпреки че не ги бях канила.

            Дейвид Мичел, един висок млад мъж с пепеляворуса коса и весели бръчици около очите си, излъчваше същата дружелюбна топлота, както и неговата жена. Двамата изглеждаха така радостни от срещата ни, че аз забравих своето неудоволствие от посещението им.

- Госпожа Мичел понечи да ме поздрави с ръкостискане, но размисли за миг и изведнъж сърдечно ме прегърна.

Бях изумена. Никой, дори най-близките ни приятели освен разбира се, членовете на семейството ми не ме бяха прегръщали по този начин. Не смеех да се помръдна, но Г-жа Мичел изглежда, изобщо не се смущаваше от това. Едва по-късно ми стана ясно, че тази сърдечност ми е харесвала. Тя просто не можеше да бъде лицемерна!

            - Аз много се радвам, че мога лично да се запозная с нашата «дама на цветята»- каза Дейвид на своя провлачен американски.

Погледнах въпросително г-жа Мичел, а тя се засмя:

- Дължа ви едно обяснение. Когато тогава Вие ме посетихте, аз исках телеграфически да съобщя това на Дейвид, защото след нашето посещение във Вашата градина през миналата пролет ние често си говорехме за Вас, но от съображения за сигурност аз не исках да назовавам Вашето истинско име. Като премислях как мога да съобщя за Вас закодирано, погледът ми попадна на цветята, които бяха поникнали в градината ми от семената, които Вие тогава ни дадохте. Така аз писах за «дамата на цветята» и оттогава това е нашето кодово име за Вас. 

            - Е, отсега нататък можете да ме наричате Билкис- засмях се аз.        

- А пък аз съм Синов - каза тя.

Беше едно необикновено посещение. Навярно очаквах от Мичелови един определен натиск, за да приема тяхната религия, но нищо подобно не се случи. Ние изпихме по една чаша чай, разговаряйки се непринудено. Аз подхвърлих въпроса, защо Исус е наречен «Син на Бога», тъй като за мюсюлманите няма по-голям грях от това твърдение. Коранът винаги отново и отново подчертава, че Бог няма деца.        

- И това Триединство? - попитах аз. - Боговете тримали са?   

В отговора си Дейвид сравни Бог със слънцето, което се проявява чрез трите енергии: топлинна, и лъчева, едно взаимоотношение на три фактора, които заедно представляват слънцето, но взети поотделно, не.      

След това те си тръгнаха.  

Отново много дни бях сама с двете книги - Корана и Библията. Четях ги и двете.  Корана изследвах поради дългогодишната си вярност към него, а в Библията се задълбочавах с един особен вътрешен глад. Въпреки това понякога не смеех да взема Библията в ръцете си. Аз знаех, че Бог не можеше да се намира едновременно и в двете книги, защото техните свидетелства бяха толкова  различни. Но когато ръката ми се колебаеше  да взема книгата на г-жа Мичел, веднага изпитвах едно необяснимо огорчение. През изминалата седмица живеех в един свят на красотата, но не в този, който с упорит труд можех сама да създам в градината си. Не за мен се беше разкрила една вътрешна градина,която водеше началото си от едно ново духовно създание и състояние. За пръв път аз намерих достъп до чудесния свят на тази градина чрез двете мои нощни видения. След това тя ми се изяви в онази нощ, когато почувствах неописуемото присъствие на Бога, и отново, за трети път, я преживях, когато последвах моя вътрешен порив да посетя Мичелови.

Бавно, но сигурно през следващите дни аз се научих да разбирам, че съм имала възможността да се завърна в моя личен свят на красотата. Изглежда, четенето на Библията по необясними причини беше ключът към този свят.

Един ден, притискащ ухото си, малкият Махмуд се приближи към мен, стенейки:

-Ухото ми, мами, ухото ми!- плачеше той- Толкова много ме боли!

Наведох се към него и внимателно го прегледах. Неговото иначе така мургаво личице беше избледняло и макар че Махмуд беше толкова храбро момче, аз видях как сълзите се стичаха по закръглените му бузки. Веднага го сложих да си легне и започнах тихо да му пея. Неговата черна коса силно контрастираше на бялата възглавница. Когато той заспа, отидох до телефона и позвъних в болницата «Светото семейство» в Равалпинди. Дъщеря ми Тууни веднага се обади. Тя каза, че трябва още този следобед да доведа Махмуд в болницата, за да може на следващия ден да му се направят пълни изследвания. Аз ще бъда настанена в съседна стая, а прислужницата ми ще спи в сервизното помещение.

Привечер ние се настанихме в уютните стаи. Тази вечер Тууни беше свободна и можеше да я прекара заедно с нас. Скоро майка и син седяха приведени над една книжка с картинки, която Махмуд с голямо усърдие започна да оцветява. През това време, облегната на една възглавница, аз седях в леглото си и четях моята Библия. Бях взела със себе си и Корана, но междувременно бях стигнала толкова далеч, че го четях само по задължение, без всякакъв интерес.

            Изведнъж лампите в стаята започнаха да мигат, след което изгаснаха. Помещението потъна в тъмнина.

            - Отново прекъснаха тока - изстенах аз. - Нямате ли някъде тук свещи.

            Малко след това влезе една монахиня с джобно фенерче.

            - Надявам се, че тъмнината не ви притеснява прекалено много - каза тя благо. - Веднага ще ви набавим няколко свещи.

            Тя носеше очила и аз познах в нея г-жа д-р Пия Сантяго, една грациозна монахиня от Филипините, която ръководеше цялата болница. Ние вече се бяхме срещали при едно предишно наше посещение. В стаята влезе друга монахиня, носеща свещник. Помещението се изпълни с топла светлина. Махмуд и Тууни отново се наведоха над книжката си и ме оставиха със сестрите. Веднага забелязах, че г-жа д-р Сантяго изумено гледаше към Библията ми.

            - Ще Ви преча ли, ако седна за малко при вас? - попита тя.

            - Не, напротив - казах аз, като мислех, че се касае само за посещение от учтивост. Тя приближи един стол до мен и нейната бяла одежда шумолеше, докато сядаше.

            - Ах - каза тя, свали очилата си и си избърса очите с една кърпичка. - Както винаги и тази вечер има толкова много работа.



Тагове:   Бог,   баща,   монахиня,   Пакистан,   исус,   алах,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 1693339
Постинги: 3893
Коментари: 97
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031