Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2013 17:57 - Аллах - моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията - Билкис Шейх - част 1
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 961 Коментари: 0 Гласове:
0



Предговор

 

 

Това е една особена книга!

            Една образована пакистанка от най-висшите кръгове в своята страна пише относно обстоятелствата на своето покаяние и произтеклото от него последване на Господа Исуса Христа. Билкис Шейх опознава Западния свят до своя съпруг, който представлява страната си като дипломат в Англия и Франция. На различни партита тя се запознава с християни, но никога не получава от никой от тях ясно свидетелство за вярата в Господа Исуса Христа.

            След като се развежда, животът на Билкис Шейх става беден и самотен. Тя се принуждава да се оттегли в бащиния си имот във Вах, едно малко селце в подножието на Хималаите. Там тя не намира търсените от нея убежище и сигурност в исляма. Билкис Шейх не вижда никакъв смисъл в предопределения й от Аллах самотен живот на изоставена съпруга. Затова тя започва искрено да търси истината и накрая намира нов, изпълнен със смисъл живот в Христа. Пътищата, които довеждат Билкис Шейх до вяра в Исуса Христа, изглеждат на нас, западните християни, странни и чужди. Ние по-скоро бихме очаквали едно разумно убеждение, основано на една богословска дискусия или един диалог.

            Точно обратното, като човек от Изтока, Билкис Шейх има странни привидения, видения и сънища, които я водят към вярата в Господа Исуса Христа. При това тези привидения имат чисто духовен характер, които я насочват към истински, основани на Библията решения и я предпазват от предприемането на погрешни стъпки. От решаващо значение за нея става въпросът за един живот в постоянно общение с живия и действителен Господ Исус Христос. Когато присъствието на Господа Исуса Христа се отдалечава от нея, тогава Билкис Шейх знае, че е постъпила неправилно.

            При това човек си спомня определени Библейски истории, които също говорят за видения, сънища и духовни смущения. Човек мисли за Божието водителство на Авраам, Яков и Йосиф, за мъдреците от Изток, за първите Христови свидетели като Петър, Павел и Филип и за много други, на чиито видения почти не се обръща внимание в нашето западно богословие.

            И въпреки това, библейски погледнато, вярата не е само разбиране и съгласие с една догма, а много повече - една увереност за Божията близост, един риск и подчинение в Неговото име.

            „Вярата се състои в това, че настоящият живот се определя от надеждата за бъдещето, че се излага на невидимото действие на Бога и че се оставя да бъде оформен от Него." Така Йорг Цинк превежда началото на 11. глава на Посланието на Ап. Павел към Евреите.

            Описаните в книгата на Билкис Шейх примери на Божие водителство са всичко друго, но не и фантазии или тълкуване на сънища в общоприетия смисъл. Тя се противопоставя на всяко обосновано от собственото «АЗ» тълкование. Нещо повече, тя се позовава на Божието Слово, което й разкрива смисъла на виденията и й дава сила и ръководство. Билкис Шейх е наясно, че има и демонични внушения, които човек трябва да посреща с бдителността на Христовия Дух. Книгата е призив за сериозно приемане на Библейските истини и за засвидетелстване на следването на Исуса във вярата, без да се прикриват проблемите, които то поражда.

        

Пастор В. Хьопфнер, ръководител на евангелското сдружение «Служба на Ориента»

 

Към българския читател

 

 

Тази книга не се появява за първи път в превод на български език. Първите две издания са през 90-те години на миналия вече век и намират много добър прием от широката читателска аудитория.

На 11 септември 2001 г. светът преживя една от най- големите трагедии в своята многовековна история. Чрез съвременните средства за масово осведомяване милиарди жители на планетата станаха съпричастни на терористичните нападения срещу Световния търговски център в Ню Йорк и други обекти в Съединените американски щати. Хиляди невинни жертви останаха под развалините. Тези събития накараха позадрямалото човечество да се замисли. Толерантността, и търпимостта и между религиозният диалог са едни от най- висшите постижения на съвременната цивилизация, но трябва ли да се допуска да бъдат използвани те от недобронамерени хора и организации за реализиране на пъклените им планове. Инак мислещите не бива да се преследват заради техните убеждения, но това не означава, че трябва безкритично да се приемат всички техни възгледи.

Случилото се в САЩ, а от известно време и ескалацията на напрежението в Близкия изток показват, че и християните не може безучастно да стоят и само да наблюдават събитията, а се налага да започнат да отстояват своите разбирания относно другите религии. Ние уважаваме разбиранията на различните от нас и не оспорваме правото им на съществуване, но едновременно с това имаме и мисионерската заповед на нашия Господ Исус Христос: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар, който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.”

(Евангелие според Марко 16:15-16)

Сътрудниците на Мисионерското сдружение “Мисия за България” са на мнението, че тази книга може да бъде много полезна за откриването на истината за християнството от вярващите мюсюлмани. Затова и предприехме този нов превод и това ново издание на книгата.

От редактора

 

1. Нещо ме плаши

  

 

Когато един ден бавно крачех по дребно чакълестата алея на моята градина, в мен се засили едно странно тревожно чувство. Вече доста се здрачаваше и във въздуха витаеше само миризмата на късно цъфтящите нарциси. Какво ме правеше толкова неспокойна? Аз се спрях и се огледах. От другата страна на широката поляна видях светлините на къщата ми, които прислугата запалваше в трапезарията. Отвън всичко изглеждаше тихо и спокойно. Аз протегнах ръка, за да откъсна няколко бодливи бели цветя за спалнята си. Когато се наведох и посегнах към тях, нещо профуча покрай главата ми. Аз се изплаших и се изправих. Какво беше това? Това нещо, което прелетя покрай мен, ми се стори студено и зловещо, подобно на мъгла. Изведнъж градината като че ли стана още по-навъсена. Беше задухал студен вятър, който раздвижваше клоните на плачещата върба. Аз изтръпнах от ужас.

            - Овладей се, Билкис - казах сама на себе си. - Твоята фантазия се шегува с теб.

Въпреки това аз откъснах няколко цветя и бързо изтичах към къщата, където осветените прозорци ми обещаваха спокойствие и топлота. Белите каменни зидове със стабилни колони и здравите дъбови врати предлагаха закрила. Докато бързах по скърцащата под краката ми дребно чакълеста алея, се усетих, че се оглеждам назад през рамото си дали някой не идва след мен. Преди винаги се смеех, когато някой говореше за свръхестествени неща. Разбира се, зад мен нямаше нищо! Или имаше!?

Като отговор на тези ми мисли почувствах един плътен и съвсем реален удар по дясната си ръка. Беше направо ужасно. Аз изкрещях, втурнах се в къщата и затръшнах вратата след себе си. Прислугата веднага дотича при мен и ме гледаше мълчаливо и ужасено, защото самата аз изглеждах като призрак. Едва когато стана време за лягане, аз събрах кураж да говоря с двете ми камериерки за онова студено нещо.

            Вярвате ли в свръхестествени неща? - попитах ги аз, след като им бях разказала моето преживяване. Нито Нурджан, която беше мюсюлманка, нито Райшим, която беше християнка, отговориха на моя въпрос. Нурджан само ме попита дали не трябва да извика селския мулла: ставаше въпрос за един шейх от джамията, който щеше да донесе светена вода, с която да «очисти» градината. Но моят здрав разум вече се беше върнал и аз твърдо се противопоставих на това глупаво суеверие. Освен всичко останало аз не исках в никакъв случай това нещо да се разчуе из селото. Опитвах се да се надсмея над тяхната загриженост и казах набързо, че не желая никакви светци, които да гонят зли духове от моето имение.

Въпреки това, след като момичетата напуснаха стаята ми, аз взех моя Коран. Попрелиствах малко Свещената книга на мюсюлманите, но се почувствах изморена и затова пъхнах книгата обратно в обвивката й от синя коприна и заспах.

На следващата сутрин започнах да се събуждам бавно, подобно на плувец, който трябва да положи големи усилия, за да се задържи на повърхността на водата. Високият, пронизващ глас на призоваващия към молитва мюезин нахлу в съзнанието ми. Монотонното пеене проникваше през филигранните решетки на прозорците на спалнята ми: „... Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е негов пророк ..."

За мен този мюсюлмански молитвен призив имаше успокояващо звучене, защото след ужаса от миналата вечер в него имаше нещо добре познато. Това беше призивът, който бях чувала почти всяка сутрин през моя четиридесет и шест годишен живот. Аз се опитвах да си представя сцената как само преди няколко мига нашият стар мюезин от близкото пакистанско село Вах стъпва на прастарото минаре. Аз го виждах да се изкачва по хладните вътрешни вити стълби, чиито стъпала бяха изтъркани от сандалите на поколения мюсюлмански мюезини, които се бяха изкачвали по тях преди него. Достигнал до най-горното стъпало, останал съвсем без дъх, той прекарва известно време пред дърворезбованата врата, която отвежда към площадката. След това той пристъпва до парапета на балкона и с наведена назад глава и висок глас призовава на молитва вярващите със старите 1400 години думи: „Елате на молитва, елате на спасение! Молитвата е по-добра от съня!"

            Пронизващият зов се понесе над ранната мъгла през павираните улички на Вах, които бяха още студени от октомврийската нощ, премина през градината ми и се промъкна покрай старите каменни зидове на къщата, които искряха с червена светлина изпод лъчите на изгряващото слънце.

            Докато зовът бавно отзвучаваше, аз отново си спомних за моето зловещо преживяване в градината от предната вечер. Затова бързо се предадох на своите рутинни предиобедни задължения, които ме успокояваха дори само с това, че вече се бяха превърнали по-скоро в привички. Седнах в леглото и посегнах към златната камбанка върху мраморното нощно шкафче. На нейния мелодичен звън се отзова Нурджан, както винаги запъхтяна, защото беше тичала. Моите две камериерки спяха в съседната стая и аз знаех, че те бяха будни вече повече от час и чакаха моето повикване. Аз имах навика да пия сутрешния си чай в леглото. Нурджан започна да подрежда сребърните ми гребени и четки. Тя беше едно послушно младо момиче, закръглено и малко непохватно, но което можеше много лесно да бъде разсмяно. Тя знаеше, че ако изпусне някоя от четките ми ще я смъмря много строго. Втората ми камериерка Райшим, една високо израснала грациозна жена, беше малко по-възрастна и по-спокойна. Тя се плъзна безшумно в стаята ми с един голям поднос за чай, който постави върху нощното ми шкафче, вдигна бялата кърпа, с която беше покрила сребърния сервиз, и ми наля една чаша чай, от който излизаше пара. Докато сърбах шумно топлата напитка, въздишах от удоволствие. Чаят ми се струваше нещо по-добро от молитвата!

            Майка ми сигурно би се ужасила от една такава мисъл. Колко често бях я наблюдавала как разстилаше молитвеното си килимче върху облицования с плочки под на нейната спалня и как коленичеше, отправила погледа си към свещения град Мека, след което свеждаше челото си до пода в молитва. Докато мислех за моята майка, погледът ми се спря върху кутийката с фризьорски принадлежности на масата. Тя беше направена преди много години от сандалово дърво и украсена със сребърни инкрустации. Преди да я е ползвала моята майка тя е принадлежала на баба ми. Сега тази скъпоценна наследствена вещ беше моя.

            След като изпих две чаши чай, аз се наведох напред - това беше знак за Райшим да започне ресането на моята бавно посивяваща коса, а Нурджан през това време внимателно се занимаваше с ноктите ми. Докато работеха двете дърдореха весело и непринудено относно последните новини от селото. Нурджан бърбореше бодро и напосоки, докато Райшим изразяваше своето мнение спокойно и разсъдливо. Те говореха за един младеж, който напуснал дома си и се преселил в големия град, и за едно момиче, което скоро щяло да се омъжва. След това те споменаха и за едно ужасно убийство, което станало в едно село, близо до населеното място, в което живеела лелята на Райшим. Аз почувствах как Райшим потръпна при това съобщение, защото жертвата беше една християнка. Ставаше въпрос за едно младо момиче, което живеело в къщата на един християнски мисионер. Някой се беше спънал в трупа й в една от тесните и тъмни улички на нейното село, което довело до полицейско разследване на случая.

            - Знаеш ли нещо повече за момичето? - попитах между другото.

            - Не, уважаема госпожо - отговори спокойно Райшим, докато грижливо започна да вплита в косите ми една декоративна панделка.

            Аз добре разбирах защо Райшим, която самата беше християнка, не желаеше да говори относно убийството на момичето. Тя знаеше също толкова добре, колкото и аз, кой беше убил това момиче. Та то се беше отрекло от своята мюсюлманска вяра и беше станало християнка. Брат й вероятно не бе могъл да се побере в кожата си заради позора, който този грях носи на семейството им, поради което той сигурно се бе подчинил на прастария закон за измяната на исляма - който се отрече от исляма, трябва да бъде убит. Дори когато понякога мюсюлманските предписания звучат строго и сурово, те трябвало да се тълкуват благо и милосърдно. Винаги се намират и такива, които се престарават, като приемат буквално законите в Корана и ги изпълняват до последната крайност. Всеки знаеше кой е убил момичето но нищо нямаше да му се случи. Винаги ставаше така. Преди една година прислужникът на един мисионер, който беше станал християнин, беше намерен с прерязано гърло в един ров, но и тогава също нищо не се случи.

Аз пропъдих тъжната история от моите мисли и се приготвих за ставане. Момичетата изтичаха до гардеробите и ми донесаха различни копринени одежди, от които да си избера коя искам да облека. Показах една от тях, която беше украсена със скъпоценни камъни, и след като ми помогнаха да я облека, те се оттеглиха с раболепен поклон от стаята ми.

Слънчевата светлина заливаше вече спалнята ми, като придаваше на белите стени и на мебелите от   слонова кост шафранов блясък. Слънчевата светлина осветяваше и една снимка в златна рамка на тоалетното ми шкафче. Изтичах ядосана и я взех, защото предния ден нарочно я бях захлупила обратно. Някое от момичетата вероятно я беше изправила отново.   Скъпоструващата рамка   ограждаше снимката на една любезно изглеждаща семейна двойка с богат житейски опит, която ми се усмихваше от ъгловата маса на един луксозен лондонски ресторант. Противно на своята воля аз отново се вгледах в снимката подобно на човек, който непрекъснато човърка болящия го зъб. Елегантният млад мъж с тъмни мустаци и пламенен поглед беше моят  бивш съпруг,   генерал Халид Шейх. Защо въобще пазех тази снимка? В мен се надигаше омраза винаги, когато поглеждах мъжа, без когото някога   животът  ми  се   струваше   невъзможен.   Преди шест години, когато беше направена тази снимка, Халид заемаше поста на пакистански министър на вътрешните работи. Очарователната жена до него тогава бях аз.

Моето семейство от седемстотин години принадлежеше към селското дворянство на тази студена северозападна пакистанска гранична провинция,  която  някога  е била част от Северна Индия. Като дъщеря на това консервативно мюсюлманско семейство аз приемах на гости дипломати и търговски партньори от цял свят. Посещения в Париж и Лондон, където убивах времето си с пазаруване в най-реномираните търговски центрове, отдавна бяха станали съвсем обичайни за мен. „Деликатната жена, която ме наблюдаваше от снимката, вече не съществува", помислих си аз, докато се оглеждах в огледалото. Нежната бледа кожа беше потъмняла, разкошната черна коса беше осеяна с посивели кичури, а разочарованията от живота бяха издълбали дълбоки бръчки по лицето ми.

            Светът от снимката не съществуваше вече, след като Халид ме напусна преди пет години. Срамът, че бях изоставена, ме докара до състоянието да се откажа от бляскавия живот на Париж, Лондон и Равалпинди и да потърся убежище в мира и тишината на бащиния си имот в подножието на Хималаите. Владението включваше и малкото планинско селце Вах, където аз бях прекарала много от щастливите дни на моето детство. Селото беше заобиколено с градини и плантации от плодни дръвчета, които бяха създадени от поколения членове на моето семейство. А огромният каменен дворец със своите кули, тераси и гигантски светли зали изглеждаше стар колкото заснежените върхове на Сафед Кох, които мощно се извисяваха на запад. Леля ми също живееше в тази къща и тъй като моето желание беше да се откъсна колкото е възможно повече от света, аз се нанесох в една по-малка къща, която семейството ми беше построило в покрайнините на Вах. Тя имаше няколко спални помещения на втория етаж, а отдолу се намираха отделенията за хранене и всекидневните. И понеже къщата беше като едно бижу, обгърнато от дванадесет източни градини, тя обещаваше да ми осигури усамотението, към което се стремях.

            Къщата ми даде много повече от това, което очаквах. Когато се нанесох в нея, по-голямата част от градината беше запустяла. Това се превърна в благословение за мен, тъй като аз успях да заровя немалка част от болката си в черната й земя, като се впуснах в работата по нейното възстановяване. Една част от дванадесетте източни градини аз оградих с жив плет и изпълних с цветни лехи като в истинските градини, докато останалите оставих така, както си бяха. Постепенно тези градини със своите безбройни ромолещи фонтани станаха моят свят. Междувременно вече годината беше 1966 и аз си бях спечелила репутацията на заселничка, живееща уединено в къщата си, сама със своите цветя.

            Аз отместих погледа си от снимката в златната рамка, захлупих я отново върху тоалетното си шкафче и отидох до прозореца, който откриваше една обширна гледка към Вах. Вах - самото име на селото изразяваше радост. Преди няколко стотин години, когато то наброявало само няколко къщи, през този край минал легендарният монголски цар Акбар. Керванът му спрял до един извор, който сега се намира в непосредствена близост до имението. Изпълнен с благодарност, че можел да полегне и си почине под една върба до извора, той радостно извикал: „Вах, Вах, Вах...!", и така дал това име на селото.

            Дори споменът за тази стара история не успя да ме освободи от странното чувство, което не ме напускаше от предната вечер. Аз се опитах да го прогоня, докато стоях до прозореца. Казах си, че отново е утро; един нов ден, който ще бъде изпълнен с позната рутинна работа и парещи слънчеви лъчи. Случката от снощи ми се струваше като един реален и същевременно лош сън. Аз дръпнах белите пердета, жадно вдишах от свежия утринен въздух и се заслушах в ритмичните удари на водата по водните колела на мелницата в далечината. Въздъхнах с удовлетворение. Това беше Вах. Това беше моят роден край. Това беше моето чувство на сигурност. Това беше мястото, където преди седемстотин години беше живял принцът и благороден земевладелец Неваб Мохамед Хайат Хан. Ние бяхме негови преки потомци и моето семейство беше известно в цяла Индия като „Хайатите от Рат". Обаче от векове царските кервани имали обичая да се отбиват от пътя, за да посещават моите предци. Даже и по времето, когато аз бях малко момиченце, идваха знаменити личности от цяла Европа и Азия, които прекосяваха Индия напреко по този същия път, по който някога са се движели царските кервани, за да посетят моето семейство. Днес впрочем се сбъркват да потропат на вратата ми почти само още някои роднини. Това означаваше, че аз не се виждах с много хора освен с тези, които се числяха към моето домакинство.   Но това не ме смущаваше. Моите четиринадесет прислужници ми правеха достатъчно компания. Те и техните предци бяха служили на моето семейство от много поколения насам. Преди всичко обаче аз имах Махмуд.

            Махмуд беше моят четиригодишен внук.  Неговата майка Тууни беше най-малкото от трите ми деца. Тя беше една стройна и привлекателна млада жена, която работеше като лекарка в болницата „Светото семейство" в близкия град Равалпинди. Съпругът й беше един известен едър земевладелец, но бракът им не беше щастлив и техните взаимоотношения от година на година се влошаваха все повече и повече. По  време на дългите им и мъчителни  разправии Тууни   често   изпращаше   малкия Махмуд при мен и той оставаше, докато родителите му сключеха за малко примирие. Един ден Тууни и нейният съпруг дойдоха при мен и ме попитаха дали не бих приела едногодишния тогава Махмуд да остане при мен за известно време, докато те си изгладят противоречията.

            - Не - казах аз. - Не желая той да се превърне в топка за тенис, която непрекъснато бива прехвърляна ту тук, ту там. Но аз с удоволствие бих го осиновила и отгледала като мой син.

            За съжаление Тууни и нейният съпруг не успяха да се разберат и накрая се разведоха. При това те се съгласиха аз да осиновя Махмуд и това беше много добро за него. Тууни идваше често да го вижда и така ние тримата бяхме почти винаги заедно. Другите ми две деца обаче живееха много далеч оттук.

            Малко по-късно онази сутрин Махмуд разкарваше своя велосипед на три колела по тухлената тераса, върху която хвърляха сянка няколко бадемови дървета. Той беше само малко повече от три години при мен, но това жизнерадостно ангелско дете с дълбоки кафяви очи и вирнат нос беше единствената радост в моя живот. Неговият звънлив смях развеселяваше из основи този уединен дом. Въпреки това аз сериозно се замислях дали няма да му навреди животът под един покрив с такъв един унил човек, какъвто бях аз по онова време. Затова се опитвах да поправя щетите, като се стремях да разчитам по очите му всяко негово желание и освен моите единадесет души обслужващ персонал му зачислих трима специални лично негови прислужници, които да го обличат, да изнасят играчките му и след това да ги събират и прибират обратно.

            Аз се тревожех за Махмуд. От известно време той отказваше да се храни. Това беше доста странно, защото иначе момчето посещаваше при всяка отдала му се възможност кухнята. Той караше готвачката ми скришом да му дава сладкиши и други лакомства. Преди няколко часа, когато бях слязла долу и прекосявайки залата, излязох на терасата, за да го поздравя с любвеобилна прегръдка, аз попитах прислужницата дали детето е закусвало нещо.

 - Не, уважаема госпожо, той не пожела - тихо отговори момичето.

            Когато се опитах да придумам Махмуд да хапне поне нещо мъничко, той ми отказа с оправданието, че не е гладен. Още по-сериозно се смутих, когато Нурджан влезе сама при мен и боязливо загатна, че Махмуд може да е попаднал под влиянието на зли духове. Погледнах я уплашено, защото случката в градината отново изплува в съзнанието ми. Какво означаваше всичко това? Помолих още веднъж Махмуд да хапне нещо, но и този път без успех. Той не се остави да бъде съблазнен дори и от швейцарските шоколади, които бях поръчала специално за него, защото толкова много ги обичаше. Когато му подавах шоколадовата плочка, той ме погледна с ясните си очи и ми каза:

            Бих я изял с удоволствие, мами, но когато преглъщам, изпитвам болка. Студени тръпки ме полазиха по гърба,   когато  погледнах надолу към малкото ми внуче - иначе толкова радостно дете, а сега така апатично- Аз веднага повиках моя шофьор който също беше християнин, и му   наредих да докара колата. Един час по-късно ние вече бяхме в Равалпинди при детския лекар на Махмуд Той прегледа основно момчето и каза, че не може да открие нищо.

            По обратния път към нашата къща в мен се надигна страх. Докато наблюдавах внука си, който седеше така необичайно спокойно до мен в колата, аз си помислих дали Нурджан не би могла да има право. Не беше ли това нещо, което се намираше отвъд нашия видим психичен свят? Не се ли намесваше някаква свръхестествена сила, която сега посягаше и на него. Аз прегърнах детето и вътре в мен се надсмях сама на себе си, че съм могла да си помисля нещо толкова глупаво. Спомних си, че баща ми някога ми беше разказвал за един легендарен мюсюлмански светец, който правел чудеса. Когато чух това, аз се смях с висок глас, което никак не хареса на баща ми, но аз винаги реагирах по този начин, щом някой изкажеше твърдения от този род. И въпреки това в момента, в който Махмуд се притисна плътно до мен, докато завивахме от шосето в уличката, която водеше към къщи, неволно ме обхвана неприятното предположение, че проблемът на Махмуд би могъл да има нещо общо с моето зловещо преживяване в градината.

            Разказах на Нурджан за моите опасения, при което тя уплашено се хвана за врата с нейните оцветени от кана пръсти и започна коленопреклонно да ме умолява да пратя да повикат селския мулла, който да се помоли за Махмуд и да напръска градината със светена вода. Само това можело да прогони демоните. В началото отхвърлих молбата й. Въпреки че приемах основните мюсюлмански правила, през последните години аз бях поизоставила многобройните ритуали, редовните молитви, постите и сложните церемониални измивания. Но тревогата ми за Махмуд надделя над моите съмнения и аз казах на Нурджан, че тя може да повика шейха от селската джамия.

            На следващата сутрин ние с Махмуд стояхме до прозореца и нетърпеливо чакахме муллата. Когато най-после го видях да изкачва стълбите на верандата, облечен един износен тънък шлифер, който се развяваше от студения есенен вятър, ми стана необичайно тежко. От една страна не съжалявах, че бях пратила да го повикат, но, от друга страна, се ядосвах, че не вървеше по-бързо. Нуржан въведе стария кокалест мъж в моята стая и се оттегли, а Махмуд любопитно наблюдаваше как той отваря своя Коран.

            Муллата, чиято мургава кожа приличаше на старата кожена подвързия на свещената му книга, ме погледна изпод набразденото си лице, положи своята груба мургава ръка върху главата на Махмуд и започна да рецитира 96-тото суре със своя пресипнал глас. Всеки мюсюлманин започва с тази молитва всяко важно за него действие независимо от това дали той се моли за някой болен или сключва търговски взаимоотношения. След това муллата започна да чете на арабски от Корана. (Коранът винаги се чете на арабски език, тъй като преводите на свещените текстове се приемат като тълкования. Освен това ангелът Габриел някога е дал писменото откровение на Мохамед на арабски език. Затова мюсюлманите смятат, че преводите отнемат божествената сила на думите на свещения Коран.)

            На муллата трябва да му е направило впечатление моето растящо нетърпение, защото, подавайки ми книгата, той каза:

 - Вие, уважаема госпожо, трябва също да прочетете тези стихове. - С тези думи той имаше предвид 113-ото и 114-ото суре, чиито стихове се рецитират при особено кризисни ситуации. - Защо не ги повторите и Вие?

            - Не - казах аз. - Не искам! Аллах ме е забравил, а и аз забравих Аллаха.

             Когато видях оскърбеното изражение на лицето на стария човек, ми стана жал, защото той беше дошъл по мое желание и заради Махмуд.

- Е, добре - казах аз и взех в ръка изтърканото томче.

След това го отворих на посоки и прочетох първия стих, на които се спря погледът ми:

Мохамед е Божий пратеник и тези, които са при него,  постъпват строго с неверниците..." странното е, че  си спомних за убитото момиче християнче и за мъгла, която бях почувствала в моята градина малко след нейното убийство. Преди всичко обаче аз мислех за тайнственото страдание на Махмуд. Дали би могло да има някаква връзка между тези събития? Независимо за каква гневна свръхестествена сила и да ставаше въпрос, тя не би могла да свърже мен и Махмуд с някаква християнка). Аз потръпнах при тази мисъл.

             Муллата обаче изглеждаше удовлетворен. Въпреки моята сдържаност той се явяваше през следващите три дена, за да рецитира стихове от Корана за Махмуд. След това, за да спазя реда на тайнствените и тревожни събития в моя дом, трябва да отбележа, че наистина Махмуд се почувства по-добре. Какво трябваше да мисля за всички тези неща? Аз скоро щях да разбера това, защото без мое знание се бяха задействали събития, които щяха основно да разбъркат света, който познавах и на който разчитах до този момент в моя живот.

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 1692914
Постинги: 3893
Коментари: 97
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031