Глава тридесет и трета
Квасният хляб
Левит 7:11-38
на примирителната жертва
Когато кръвта беше попръскана на олтара и тлъстината изгорена в огъня, тогава гърдите и дясното рамо бяха отделяни от животното и едно от друго. Те са познати като приношение на подвижване и повдигане.
Дясното рамо е жертва на повдигане, повдигнато пред Господ като управляващ на небето. Тя беше издигана и сваляна, след което беше поставена символично настрана като принос за Бог, но дадена от Него на свещениците като нещо, което им се полага (ст. 32). Тази част трябваше да бъде сварена или опечена и изядена в същия ден. Мира с Бог трябва да бъде отпразнуван незабавно.
Гърдите бяха жертвата на подвижване, която беше движена настрани пред Бог, като управляващ земята. Тази жертва беше подвижвана към откъм олтара, като символ на представяне на жертвата пред Бог, и получаването и обратно като част полагаща се на свещениците (ст. 34). Останалата част принадлежеше на принасящия жертвата и трябваше с удоволствие да бъде ядена веднага и изядена за два дни, а остатъка трябваше да се изгори.
Примирителната жертва можеше да бъде принесена поради три причини.
Една от тях беше за благодарност (Левит 7:12), за определен отговор на молитва във време на нужда. Също така можеше да бъде за избавяне от опасност, както на земята, така и от бури в морето или за излекуване от болест.
Втората причина беше в случай на даване на обещание (Левит 7:16). Това е илюстрирано добре в историята на Анна, която се яви пред Бог в отговор на помощта Му за раждане на син, когото тя обеща да „даде на Бог през всичките дни на живота му” (1 Царе 1:1).
Третата беше доброволна примирителна жертва (Левит 7:16), която беше принесена от преливащата благодарност на сърцето за радостта от Неговите благословения. Жертващият изразяваше радостта си пред свещеника и признаваше, че той е средството, чрез което Божиите благословения идваха при него. Това му напомняше за Великия първосвещеник, който сега осигурява мира и радостта от помиряването.
Заедно с тези примирителни жертви, беше донесена хлебна жертва, която се състоеше от три вида хляб и масло, като хляба беше тип на Христос (и на вярващия в Христос), а маслото на Светия Дух.
Принасяше се хляб омесени с масло (Левит 7:12). То свидетелства за Духа, който участва в събитията в нашия живот, за да ни напътства и дава сила.
Също така се принасяха безквасни тънки питки намазани с масло (Левит 7:12). Тези питки сочеха към Духа като участващ в специалните призиви, които получаваме в живота или в отделянето на някого за определена служба.
Третия вид беше квасен хляб разбъркан с масло (Левит 7:13). Тук квасният хляб свидетелства за греха, който все още се намира в живота ми, но също така и Духа, с който живота е смесен, за да дава посока и сила.
Представяйки този хляб пред Бог се даваше признание за Духа, който участваше в живота на вярващия като го ръководи и му дава сила. Също така се отдаваше признание за определени призиви в живота ни, а също и за присъствието на грях в живота на човека. Тъй като това беше примирителна жертва, затова човека беше примирен с Бог.
„Съвършеното прощение не означава съвършена святост” – казва Андрю Бонар в книгата си Левит.
Това е причината, поради която хляба беше подвижван пред Бог (Левит 7:14). Жертващият представя приношението си пред Бог, за да може Той да очисти греха, който все още съществува. Псалм 139:23-24 свидетелства за това: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; Опитай ме, и познай мислите ми; И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.”
Не се съмнявам, че се изискваше известна мярка на вяра, за оценяване на всичко, което Бог даде на Израел. Тази вяра щеше да предизвика желание за святост, за близка връзка, желание за уреждане на греховете вместо за живот на презрение с тях. В контраст с това гордостта ще ни заслепи за грешките ни. Тя няма да ни посочи нашите беззакония и няма да ни позволи да видим Божията благодат, която е около нас и пред нас. Затова тя не може да ни научи на нищо (Тит 2:11-12). Позволете ми да илюстрирам това с исторически факти от историята на Стария завет.
В 1 Царе 12:20 виждаме началото на история, която започна в 931 г. пр. Хр. Йеровоам стана цар над десетте северни племена на Израел и в продължение на следващите 200 години неговия живот е запомнен като: „един, който съгреши и направи Израел да съгреши” (3 Царе 14:16). От 19 царе, за които се споменава, че царуваха след него, за 17 се казва „те следваха пътя на Еровоам и неговия грях, с който той направи Израел да съгреши”. От тези 17, за Ахав се казва, че „той дори направи повече”.
По врем на последните 50 години от този период, Амос и Осия продължиха делото на Илия и Елисей. Точно преди отиването в плен на Израел, в 722 г. Амос представя недоволството на Бог относно техните приношения и жертви.
„Мразя, презирам празнуванията ви... Даже ако ми принесете всеизгарянията и жертвите си, няма да ги приема, нито ще погледна към примирителните ви жертви от угоени животни. Отмахни от Мене шума на песните си, защото не ща да слушам свиренето на псалтирите ти; Но нека тече правосъдието като вода, и правдата като поток, който не пресъхва” (Амос 5:21-24).
„Затова ще ви закарам в плен оттатък Дамаск, казва Господ, чието име е Бог на Силите” (Амос 5:27).
Около 100 години по-късно Еремия пророкува в Ерусалим и продължи делото на Исая и Михей. Неговата вест към Юда е поразително същата: „Повърхностно са лекували те раната на людете Ми, като са казвали: Мир, мир! а пък няма мир” (Езекиил 6:14). „Всеизгарянията ви не Ми са приятни, нито жертвите ви угодни” (6:20; 8:11).
Доказателствата идващи от жертвите в храма и на олтара не са се променили. Въпреки че пророците все още обявяваха Божиите предупреждения и покани, това не правеше никаква разлика. Как се случи всичко това?
Идолопоклонството е възможно само тогава, когато вътрешния трон в човека не е зает от Христос като Господ и Цар. Тогава квасните питки вече не са приети от Бог като изповед за поквара и нуждата от промяна.
Глава тридесет и четвърта
Умивалникът
Изход 30:18-21; 38:8
Нещо кръгло
(на еврейски)
Когато изляза от стана на Израел и вляза през входа на скинията, чрез вяра в Божията правда, пред себе си ще видя великото дело на благодат. Там ще се идентифицирам с нашия заместник на олтара, напълно разкрит и напълно погълнат от огъня. Там ще видя пълно приемане, пълно изкупление, пълно помиряване и пълен мир. Ще видя Божията омраза към греха и Неговата присъда над него, а Бог ще види живота, който е представен чрез кръвта и ще бъде задоволен от това.
След като всичко това ми е вменено, аз съм свободен да продължа пътя си към Светото място, където пребивава Божието присъствие.
Сега чувствам, че трябва да задам същия въпрос, който пророк Михей зададе:
„С какво да дойда пред Господа, и се поклоня пред Всевишния Бог? Да дойда ли пред Него с всеизгаряния, с едногодишни телци? Ще благоволи ли Господ в хиляди овни, Или в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престъплението си, плода на утробата си за греха на душата си?” (Михей 6:6-7).
Той продължава, като отговаря на въпроса си:
„Той ти е показал, човече, що е доброто; И какво иска Господ от тебе Освен да вършиш праведното, да обичаш милост, и да ходиш смирено със своя Бог?” (Михей 6:8).
Сега искам да задам същия въпрос, който Мария зададе на ангела: „Как може да стане това...? Как може това правосъдие, любов, добрина и смирение да бъдат родени в мен? Как може моята грешна плът да роди нещо, което е свято, праведно и добро?
Изкупителят, Исус от олтара има отговор на този въпрос. Светият Дух „ще вземе от мен и ще го открие във вас” (Йоан 16:14). По прекрасен начин той може да вземе това, което Исус притежава и да го извика в съществуване в нашия живот. Това продължително дело, което следва изкуплението е наречено освещение. Качествата от живота на Исус са придадени на нас. Ние ставаме съучастници в Неговата съвършена святост, търпение, любов, вяра и чистота. Исус е оформен в нас. Всички негови съвършенства са ни дадени напълно. Той не ни дава способността да произведем святост като Неговата чрез непрекъснат, бавен процес, но Неговата святост в нас става видима. Исус е повече, отколкото пример, който трябва да следваме. Неговият живот става наш.
Изкуплението при олтара е последвано от освещение при умивалника. Както Исус каза: „Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист...” (Йоан 13:10). Изкъпването сочи към изкуплението, а умиването на нозете към освещението.
Павел използва различна илюстрация, когато посочва това на Ефесяните. „... Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото” (Ефесяни 5:25-26). Първо Той предаде Себе Си. Това е нашето изкупление, което ни осигурява нашата позиция в Христос. След това, Той уми църквата с вода, чрез словото Си. Това е освещение, което ни казва, че нашето състояние е това, което го изисква.
Казано ни е, че: „Този, Който започна доброто дело във вас, ще го довърши до деня на Исус Христос” (Филипяни 1:6). Затова съществува нуждата от „изработване на спасението със страх и трепет” (Филипяни 2:12).
Ако трябва да бъдем привлечени близо до Бог в Светото място и да се занимаваме с Божиите святи неща, тогава Божието слово е това, което трябва да извърши делото.
Започвайки своето евангелия Йоан казва: „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бог” (Йоан 1:1-2). „И Словото стана плът и пребиваваше всред нас” (Йоан 1:14). Това Слово дойде не само, за да ни изкупи при олтара, но също така да ни освети при умивалника. Там, където олтара използва кръв за очистване, умивалника използва вода, тип за Исус, който ни умива със Словото Си.
В Римляни 12:2 четем: „Не се съобразявайте с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си” (Римляни 12:2). Същата дума е използвана за Исус, когато Той беше „преобразен пред тях” на планината на преображението (Матей 17:2). Тя означава „метаморфоза” – промяна от гъсеница в пеперуда. Влиянието на Божието слово трябва да има това влияние върху ума ни.
Представете си всичкото плътско влияние на културата и медиите, които имат над нашите умове и сърца да бъдат преодолени от Божието Слово и Дух. Това беше видяно върху лицето на Стефан, когато той стоеше пред Синедриона (Деяния 6:15). В Деяния 7:55-56 ни се казва, че на неговия променен ум му бе позволено да види: „видя Божията слава и Исус стоящ отдясно на Бога; и рече: Ето, виждам небесата отворени, и Човешкият Син стоящ отдясно на Бога.”
На нас също така ни е обещано, че „...всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господнята слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Коринтяни 3:18).
Няма дадени размери за умивалника, тъй като Божието Слово е неизмеримо и няма ограничения относно ефекта, който той отразява. Той е описан като кръгъл съд с подложка. На еврейски, думата за умивалник означава „нещо кръгло”.
Умивалника и основата му бяха направени от полиран бронз от огледалата на жените, които се събираха при вратата на скинията, за да служат (Изход 38:8).
Тези жени дадоха доброволно своите средства за подчертаване на външния им вид, за да могат да дадат на свещениците средство, с което да очистват от натрупаното замърсяване. Без това умиване не можеше да се влезе в Светото място и в Божието присъствие под заплахата от смърт.
Умивалника не беше място за възхищение от себе си, но място за изпитване на себе си. То трябваше да помогне на свещеника да се види така, както Бог щеше да го види в присъствието Си. Затова умивалника говори за предаване – готовност да се разделим с това, което сме планирали, за да направим нещо значимо от себе си.
