ПОЗНАВАНЕТО НА ГРЕХА

Римл. 3:20

Няма по-важно от това да знаем, че на този свят има зло, което е проникнало във всички отрасли на човешкия живот. Главното начало, за което е държал Сократ било: „Познай себе си!“ Това ново начало има нещо общо с думите, които четем в Римл. 3:20: Познаването на греха. За да може да се познае дали някой наистина усеща греха си, то трябва да гледаме на следствията, към които той ни води.

1.       Да знаем, че сме грешни и да скърбим за греховете си.

Първото нещо, към което ни води познаването на греха е да знаем, че сме грешни и да скърбим за греховете си. ако Божието Слово е полезно за поучение и поправление, то чрез него, всички, които го четат и живеят съгласно него, ще намерят и ще се убедят, че са грешни. Така също и тези, които се трудят да вършат волята Божия, ще усетят греховете си. Ако всеки изпитва своя живот и думите, които излизат от устата му, той ще намери между тях и такива думи, за които трябва да скърби. Преди нашето обръщане към Бога думите ни, нашите погледи, нашите желания, нашите помисли често са били от такъв характер, че ние сега се срамуваме от себе си. Не ни остава нищо друго, освен да скърбим за тях. Колкото повече усещаме греховете си и скърбим за най-малкото нещо, толкова повече се приближаваме към Бога. Нашето сърце се изпълва със срам. Когато Апостол Павел си спомняше за живота си преди обръщението си, той не можеше да каже нищо друго освен: Не съм достоен да се нарека апостол. И още, той се считаше като най-малък от всички апостоли. А когато погледна в живота си каза: В телесните части виждам друг закон, който воюва против закона на ума ми и ме прави роб на греховния закон, който е в телесните ми части. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта (Римл. 7:23-24) Същото нещо виждаме и в случая  с митаря, който казваше: Боже, бъди милостив към мен грешния! Така беше и с Давид, който се молеше: Помилвай ме, Господи, според милостта Си! Омий ме от беззаконията ми и очисти ме от греха ми, защото беззаконията си зная и грехът ми е винаги пред мене. На Тебе, само на Тебе съгреших това зло.

Ние намираме още много такива случаи , споменати в Божието Слово и вън от него, които много смело свидетелстват, че съзнателният човек, истинският Християнин не може да не скърби за погрешните си постъпки, а най-вече за греховете, които е извършил пред Божието лице. Да, човек, който усеща греховете си, няма да продължава да ги върши, но ще ги остави и ако ги извърши, скъпо ще заплати и ще се разкайва до гроб за стореното от него.

Четох за един човек, който никога не бил плакал; никога не бил проронвал сълзи; никой никога не бил виждал разплакани очи на лицето му. Но една вечер, по време на едно събрание, той усетил в себе си  някои неща, които са грешни и размишлявайки за собствените си грехове, той започнал да се измъчва и най-сетне треперещ се изправил и казал: „Може ли да бъде спасен човек, който никога не е плакал?“ След това седнал на мястото си и очите му били пълни със сълзи. И действително, ако ние искаме да вършим Божията воля, то често от нашите очи ще се ронят сълзи.

2.       Освобождение от съмнението.

Второто нещо, което следва от познаването на греха, е освобождението от съмнението. Ако някой човек е обхванат от състояние на съмнение и не може да вижда предначертаният му от Бога път, то ако върши и почне да върши онова, което Бог му заповядва чрез Словото, всичките съмнения, в които е бил, ще изчезнат и той ще може да вижда чисто. В Швейцария имало един човек, който бил безверник. Имало и други 45 младежи, които се събирали в един клуб, чийто председател бил безверникът. Във време на съживителни събрания, пасторът среща председателят на клуба на улицата и го поканва да посети събранията. Той отговорил: „Не мисля, че ще дойда. Нямам работа при вас, но аз сам вярвам в нравствеността и знам, че тези събрания ще упражнят благотворно влияние над обществото. Това, което искам да кажа е, че искам моите младежи да посещават вашите събрания. Те са се отдалечили от правия път, а аз желая те да бъдат нравствени.“ „Хубаво“, казал пастора, „Ще бъде добре да ги поканиш.“ „Да, ще го направя.“, бил отговорът на председателят. На другият ден, пасторът отново го срещнал и го попитал: „Покани ли ги?“ „Да, но не искат.“ „Но каза ли им, че и ти ще дойдеш?“ „Не“, бил отговорът, „Ако го направя хората ще си помислят, че с мен е станало нещо необикновено и работата ми ще бъде криво разбрана. Аз не мисля да дойда.“ Тогава пастора му казал: „Когато поканиш приятелите си, то ми кажи колко места да запазя, а ако дойдеш и ти, то тогава ще кажа на обществото, че вие сте дошли на събрание не защото сте безверници, а защото мислите, че те имат нравствено влияние върху личността.“ Председателят приел тази постановка и се съгласил да дойде заедно с младежите. На следващата седмица, заедно с 32 младежи, той пристигнал на събранието. Хората се чудели, но пасторът обявил от амвона обещаното на председателят. В това събрание, 5 младежи се обърнали към Бога. Най-чистосърдечно от всички се радвал председателят-безверник. Допреди този случай, той не знаел как да ги избави от безнравствеността. Отговорността лежала на съвестта му. На другата вечер повярвалите дошли с други свои приятели и те също се обърнали към Бога. Така ден след ден безверникът се радвал като виждал как младежите приемали Христа. Младите хора започнали нов живот. На едно от събранията безверника казал на пастора: „До сега не съм имал време да мисля върху своя живот, но утре в 11 часа желая да посетя дома ти. Ще ме приемеш ли? Искам да видя дали и аз мога да се избавя от безверието?“ През ноща обаче всичките му съмнения изчезнали. Нямало нужда вече да ходи при пастора, защото всяка мъчнотия в душата му изчезнала. На първото събрание след тази нощ, той се изправил и изповядал своята вяра в Христа. И вместо да събира младежите в клуба си, говорейки им за безбожие, той започнал да ги събира в младежка група и заедно заработили на Божията нива. И така, всяко съмнение ще изчезне от всеки от нас, когато ние искрено погледно към Спасителя и вършим Неговата воля. Какво всъщност означават сълзите на каещият се, ако не усещането на греха?

3.       Премахване на пречките, които не ни позволяват да служим на Бога.

Третото нещо, което води към познанието на греха е, именно, премахването на пречките, които не позволяват да служим на Бога: Много мир имат онези, които обичат Твоят закон!, казва псалмоповецът (Пс. 119:165). И няма за тях препъване.

Има две неща, в които хората се препъват. Първото нещо е извинението, което обикновено се дава от онези, които не желаят да посещават църквата и събранията. Онзи човек, който съзнава греховността си е длъжен да живее един богоугоден живот, та по този начин да помага на слабият си брат. Второто нещо, което спъва човеците е, че не могат да приемат да живеят по Християнски. Тази е най-голямата пречка и най-големият камък, в който мнозина се препъват и падат. Тази е най-голямата измама, с която нашият неприятел измамва човеците. Чрез нея той е успял да приспи съвестта на хората и ги прави да погубват душите си. И когато Бог посети някого, преспал в сатанинската люлка, такъв ще отговори полусънно: „Боже, ако Те последвам, кой знае дали ще успея.“ От друга страна, ще му се прошепне: „Ти не можеш да живееш по Християнски.“ – и тогава отново ще започне да го преследва Сатана и да го приспива в своята люлка.

В стаята на прочутият евангелизатор Дуайт Муди имало стар часовник и ако някой го попитал за него, Муди започвал да му разказва една приказка. Този часовник му бил подарен от една госпожа, която посещавала събранията в църквата му. След дълги посещения тя осъзнала, че е голяма грешница. Един ден казала на Муди: „Аз усещам, че съм грешница. Вярвам, че Исус Христос е Божият Син, но не вярвам, че мога да бъда Християнка. Дали това мое мнение е погрешно – не зная, но аз не вярвам, че ако започна да живея по Християнски, ще издържа до край.“ Пастор Муди се потрудил доста, за да я убеди, че това, което мисли не е правилно, но не успял, докато най-накрая не ѝ разказал приказката за махалото на часовника. На първият ден на януари, махалото започнало да мисли, че трябвало да направи много движения през годината, пресмятайки колко пъти трябвало да се залюлее в минута, колко пъти в един час, в един ден, в една година ... че все така да се люлее за много години напред. И като установило, че трябвало да се залюлее милиони пъти, то си казало: „Е, това не мога да го направя. За това ще спра още сега.“ Когато махалото спряло часовникът го запитал: „И сега какво направи?“ Госпожата слушала с внимание с разказа му и изведнъж казала: „Аз пък ще започна от сега!“ В знак на благодарност му подарила този часовник, който Муди поставил в кабинета си.

Ние не се ли намираме в същото положение? Не се решаваме, защото мислим много за това, което се изисква от нас като Християни. И жената, която посетила Пастор Муди не вярвала, че ще може да изрече тези думи, ако не беше се решила да се издига от ден на ден. А Бог е Този, Който ни помага да живеем такъв живот. Ако ние се трудим да вършим волята Му, ще преодолеем пречката, с която Сатана иска да ни отдалечи от Бога.

4.       Познание, увереност, смелост, мир и радост.

Това е четвъртото и най-последно нещо, към което ни води познаването на греха.

Представете си, че пред вас стоят двама души. Единият от тях е трудолюбив, а другият не обича труда. Вторият се чуди на веселостта на първият и си казва: „Чудно ми е защо и аз не мога да бъда весел като приятеля си? Аз винаги съм беден, а той работи два пъти по-тежка рабора от мен и въпреки всичко  е весел винаги. Ще се опитам да му подражавам.“ Въпреки подражаването той не станал по-весел от преди; не станал и по-добър човек, защото не вършел работата си с любов. Същото се отнася и за духовните неща. Не можем да бъдем радостни в труда, когато сме болни духовно. Но онези, които вършат Божията воля, ще бягат от греха и ще останат все повече и повече радостни, и техният труд ще бъде по-лек и приятен.

Един човек, преди да приеме Христа за свой личен Спасител и преди да изповяда вярата си в Него, се намирал в голяма духовна тъмнина за около три седмици. През всичкото това време обаче, той се опитвал да върши Божията воля и явно успял да изповяда вярата си в Христа. Когато пастора поканил онези от обществото, които искат да станат членове на църквата, този човек излязъл напред и казал: „Братя и сестри, тъмно е като нощ. Тъмно е в душата ми, тъмно е около мене, но аз съм решил да върша волята Божия.“ Братята му отговорили: „Ако продължаваш да живееш все в тази непрогледна тъмнина, какво ще правиш тогава?“ Той отговорил: „Аз ще върша добре всичко, което мога, за да служа на Исуса.“ И наистина, не след дълго тъмните облаци, които го покривали, съвършено изчезнали, понеже той бил верен на изповедта, която направил пред църквата и със сърце, и душа служел на Исуса.

От всичко казано до тук ние виждаме, че истината за познанието на греха ни води до няколко истини:

Да знаем, че сме грешни, да скърбим за греховете си и да не ги повтаряме.

Това познание ни води към освобождение от слущенията.

То ни помага за премахване на пречките, които не ни позволяват да живеем един угоден на Бога живот.

То ни води към промяна на живота, смелост в работата и слугуване на Христа. Тогава мирът Господен ще бъде с нас и Неговата благодат ще ни закриля, и ще ни дарява с радост. За да бъде някой Божие чадо и член на видимата Негова църква, не е нужно да има обширни познания, но да познава греха и да вярва, че Бог е, Който ще го освободи от него и че чрез Исуса ще приеме вечен живот. При това нека помним, че Бог ни спасява не поради праведните дела, които сме сторили, но поради Своята милост.

И наистина, ако познаваме греховете си ние ще трябва да скърбим, че сме ги вършили. Трябва да се покаем, да искаме от Бога милост, прощение и след това нищо друго не ще ни остава, освен занапред да вършим тези неща, които са угодни на Бога, и да направляваме живота си съгласно Неговото учение, което ни се открива чрез Словото, за да имаме мир и спокойствие на душата. Амин.

Пастор Симеон Попов