НАШАТА ВРЕМЕННА СКРЪБ – част първа

Защото нашата бързо отминаваща и лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас (2 Кор. 4:17)

Живота на всеки човек е низ от радости и скърби в по-голям или в по-малък мащаб. Има „радост в скърбите и скръб в радостта.“, както се изразява поетът. А псалмопевецът твърди: „Дните на живота ни са обикновено 70 години, или ако има сила, 80 години. Но и най-добрите от тях са труд и скръб.“ (Пс. 90:10). Човек винаги се стреми към радост и щастие, но и в най-щастливия наглед живот, се крие рана, невидима или видима за външният свят.

Скърбите засенчват сияйното утро на младостта и тегнат върху плещите на старостта. Неотдавна загубихме няколко скъпи цветя от нашата земна градина. Изгубихме ли ги? Не, те само бяха пренесени в Божията неувяхваща, вечна обител, където грее вечното слънце на правдата. Ние всички скърбим, защото по друг начин не можем. Скърбите са част от нашето естество, от нашия живот и от света. Никой не може да ги избегне. Дори Сам Господ Исус, плака на гроба на този, когото обичаше. Наистина, скръбта посещава всекиго, обаче последствията са различни. Тези последствия са в зависимост от влиянието, което скърбите оказват върху нас. Някои ги понасят тежко, други – по-леко и постъпват правилно,  защото тежко понесената скръб руши здравето. Знаем това от опит.

1.       КАК ДА ПОСРЕЩНЕМ СКЪРБИТЕ И СТРАДАНИЯТА?

Нека съвсем спокойно размислим и приемем, че скърбите и страданията неминуемо ще дойдат при нас. Това становище ще ни предпази от мисълта, че специално на нас идват най-тежките беди. Нека си кажем: „Скръбта е дял на всички хора и аз няма да направя изключение.“  Разбира се, това не значи, че винаги трябва да сме нащрек. Съвсем не. Но нека веднъж за винаги ни стане ясно, че страданията са за всички хора, а след това да престанем да мислим за това и да продължаваме да изпълняваме задълженията си. Когато бедата наистина дойде, тя няма да ни изненада много, нито ще ни накара да се чувстваме нещастни.

А. Нека да не се оттегляме от живота и да не търсим усамотение в скръбта си. Някой е казал: „Да живееш, това значи да поддържаш връзка с околната среда.“ Ако прекъснем тази връзка, сами обричаме себе си на гибел. Трябва да имаме правилно отношение към живота. В противен случай, преставаме да живеем истински.

Б. Представи скръбта си пред Бога и я предавай в Неговите ръце, но не за да я вземеш отново върху себе си, а окончателно и завинаги я предай Нему! Кажи Му: „Господи, ето, предавам я на теб и чакам Твоя отговор.“ И тогава ще съзреш малка вратичка в непроницаемата стена на твоята скръб. Можеш да минеш през нея и да се почувстваш добре. Тази вратичка е преобразяващата Божия сила, която ти помага да преодолееш скръбта и да я употребиш за нещо полезно.

В. След като си предал всичко на Бога, потърси някой натоварен със скърби и страдания, и виж какво би могъл да сториш за него. Майстор Егерхард казва: „Всяка скръб, която Бог ни изпраща, е повод да помагаме на другите.“ Чрез страданията си ние ставаме по-чувствителни и съчувствието ни кара да помагаме на други страдащи.

Г. Ако се чувстваш самотен в скръбта си, моли се! Молитвата премахва самотата. Тя те свързва с Бога, а когато сме в общение с Него, не можем да се чувстваме самотни. Но ако мислиш и се молиш само за себе си, няма да се избавиш от самотата си, дори можеш да се почувстваш още по-самотен. Почнеш ли обаче да представяш пред Бога нуждите и неволите на другите, ти няма вече да си самотен!

Д. Не оставяй скръбта да тегне върху теб, но я превърни в средство за укрепване на характера и средство за подпомагане на другите. Жозефина Бътлър имала едно единствено дете, което обожавала. Един ден, когато се връщала в къщи с колата си, детето изтичало на балкона, паднало и издъхнало в краката на майка си. Дълбоко опечалена тя се обърнала към един стар квакер (духовник) за утеха и той ѝ казал: „Бог взе при Себе Си детето, което ти обичаше. Има още много изоставени души, които се нуждаят от твоята любов.“ И той я посъветвал да отиде в един дом, където били настанени около 40 млади момичета, спасени от морална гибел. Жозефина Бътлър с цялото си сърце се заела с тази задача и станала една от най-известните социални реформаторки на века. Тя не оставила скръбта да тегне върху нея, но я превърнала в песен. Някой казал: „През сълзи можем да виждаме много по-далече, отколкото през далекоглед.“ „А не желаем, братя, да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите, както другите, които нямат надежда.“ (1 Сол. 4:13).

Християнството възлага надеждите си на безсмъртието и на Божието естество, изявено в Исуса Христа. Ако Бог е такъв, Какъвто Го изяви Господ Исус, тогава смъртта всъщност не съществува за онези, които са в Христа. Понякога в древна Галия  вписвали дългове, които трябвало да се изплащат и след смъртта. В древна Етрурия върху урните с праха на умрелите поставяли изображения на изгряващото слънце. Ако в сърцата на езичеството е живяла надеждата за безсмъртието, колко повече тя трябва да живее в сърцето на всеки християнин! Марк Аврелий е казал: „Добре е да умре човек, ако има Бог, но е тъжно да живее, ако няма Бог.“ Възторжените чувства на първите Християни са описани от един грък на име Аристид, който през 125 г. след Христа, писал на своя приятел: „Когато някой праведен човек измежду Християните напусне този свят, те се радват и благодарят на Бога, и придужават тялото му до гроба с благодарствени химни, като че ли само се е преместил от едно място на друго.“ „Повечето хора са толкова щастливи, колкото са решили да бъдат.“ – казва Линкълн. Реши да бъдеш щастлив и разпространявай щастие около себе си! Да раздухваш скръбта си, да си постоянно тъжен и все да се окайваш, не е знак на вярност към нашите покойници. Защото всъщност прекалената скръб не изразява любовта ни към тях, а е един вид самосъжаление. Кажи си: „Смъртта е строг, сериозен вестител, но все пак е изпратен от Бога.“ Радостната вест е, че твоите мили вече живеят във вечността.

 Е. Как Християнинът трябва да понася страданията? Християнската вяра не обещава, че ще ни избави от страдания. И как би могла да направи това, щом в центъра ѝ се издига КРЪСТЪТ? На него пострада най-чистото сърце, живяло на този свят. Тогава какъв е отговора? Той се намира там, в същият този кръст, на който Господ Исус прие най-лошото, което можеше да Го сполети – РАЗПЯТИЕТО.  Така Той превърна кръста в най-доброто, което можеше да дойде за света – Неговото спасение. „Защото за това сте призвани, понеже и Христос пострада за вас и ви остави пример да следвате Неговите стъпки.“ (1 Петър 2:2) В Деяния 14:2-3 четем: „А непокорните на Божието учение юдеи подбудиха и раздразниха духовете на езичниците против братята, но при все това те преседяха там доста време и дързостно говореха за Господа.“ Бихме очаквали да прочетем, че „поради това те заминаха“, обаче „при все това те преседяха там доста време.“ Омразата създаде успех. Християнинът трябва да оползотвори всичко – добро и зло, радост и страдания. Това е приложима на практика философия или по-точно не е философия, а приложим начин на живот. Индусите имат легенда, според която отровата била подложена на дестилация и превърната в нектар. И тук отровата създаде нектар. Всичко служи на Християнина за подтик към нещо добро. В деяния 18:6-11 четем за съпротивата, която Апостл Павел е срещнал, обаче тя бе превърната в благоприятен за него случай. Затвори се една врата, а се отвори друга, по-голяма. Посланията към коринтяните са резултат от тази съпротива. Глава 13-та от първото послание до коринтяните съдържа нектара на любовта, който е дестилиран от отровата на омразата. Ето, това е победата!

В Деяния 14:6-7 четем: „те се научиха (че искат да го убият) и избягаха в ликаонските градове ... и проповядваха благовестието.“ Най-напред останаха, а след това избягаха. Но и в двата случая целта беше не да останат или да избягат, а да проповядват благата вест.

Агнета Майер казва: „Ако ме запитат какво е главното качество на бележити, полезни жени, бих отговорила, че това е тяхната способност да приемат успехите на живота без гордост и страданията без отчаяние.“ Човек може да приеме страданията без да се отчайва, не като стиска зъби и си казва: „Трябва да ги понеса!“, но като намира отворена врата, изход във всяко страдание.

Шведите казват: „Щастлив човек е онзи, който в среднощният мрак съзира светлината на утрото.“  В мрака на ноща се крие настъпващата зора. Нека да ѝ се радваме, преди още да е настъпила. Не това, което ни връхлита е от решаващо значение, а какво ще направим с него. Някой е казал: „Болката в душата е прелюдия на всяко откритие.“ Ако има страдание и болка в живота ни, стигаме до някакво откритие как да оползотворим всичко. То е единственият ключ за победоносен живот.  Някои хора си създават грижи, охкат и страдат за маловажни неща.

Една загрижена жена отишла при лекар и го запитала: „Господин, докторе, какво да правя с посивялата си коса?“ Лекарят отговорил: „Възхищавайте ѝ се. Ако годините сложат на главата ти бяла корона, носи я като корона, а не като товар. Виждай хубавото във всяко нещо!“

Един баща, който изгубил 17-годишната си дъщеря, казал на другия ден след погребението: „Благодарен съм, че тя беше на 17 години.“ От трагедията, която можеше да го превърне в свадлив човек, той извлякъл това, за което можеше да бъде благодарен. И бил щастлив, въпреки всичко, и даже правел околните щастливи въпреки всичко. 

Друг вярващ Християнин разказва: „Стоях при гроба на моята наскоро починала съпруга и видях, че се приближава непознат мъж и застана до съседният гроб. Морен и съкрушен, той дълго стоя с поглед към гроба, а след това се обърна към мен и каза: „Тук е погребана моята жена. Все още не мога да си представя, че тя не е вече жива. Не мога да простя на Бога, защото ми я отне. Страшно е да бъде човек сам ...“ И той ме погледна, очаквайки одобрението ми. Тогава аз му отговорих: „Аз също съм на гроба на жена ми, с която бях свързан сърдечно. Тя беше вярващо, слънчево създание, много скъпо за мен. Аз също страдам от самотата. Но колкото повече чувствам нейното отсъствие, толкова по-благодарен съм на Бога, че избави жена ми от такива страдания, каквито аз сега изпитвам. Вие не можете да простите на Бога, а аз Му благодаря. Това е благодат, която Господ Исус дава на вярващите. Само Той може да ви помогне.“

Бархетът се прави като се обработва гладката повърхност на плата посредством безброй иглички, които я къдрят, и така се получава мекият, приятен бархетен плат. По същият начин действат и страданията в живота. Като безброй игли те ръфат и разрошват гладката повърхност на нашият живот. Обаче тъкмо тези безброй иглички затоплят живота и го правят ценен, и то само когато разберем техният смисъл. Ако им се противопоставим, те ще ни наранят и ожесточат, но ако ги приемем и оползотворим, те ще ни откажат благотворно влияние.  Скръбта ви ще се обърне в радост – говори Исус. И продължава: „Жена, която ражда е в скръб, защото е дошъл часът. А когато роди детенцето, не помни вече тъгата си поради радостта, че се е родил човек на света“ (Йоан 16:20-21). Скръбта ни нека да създаде нещо! И ако тя създаде нов дух и нови разбирания у теб, животът ти ще стане пълноценен.

„Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да отслабваш когато те наказва Той. Защото Господ наказва този, когото обича, и бие всеки син, когото приема. Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове. Защото кой е този син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участват, тогава, сте незаконно родени, а не синове.  Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали и сме ги почитали. Не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали, като им е било угодно, а Той за наша полза, за да съучастваме в Неговата святост.“

(Евр. 12:5-10) за да бъдат обработени молекулите на ламарината, тя бива подлагана във фабриката на температура 2500 градуса. След тази процедура, тя може да се огъва, без да се пречупва. Преди това при всеки опит да се огъне, тя се счупва лесно. Огънят на страданията, грижите и скърбите създават у нас такива вътрешни сили и такива становища, че можем да издържим на техният натиск. Можем да се огънем под тяхната тежест, но няма да се пречупим. Създава се духовна еластичност у нас, когато се научим да се справяме с трудностите и да преодоляваме всичко, което ни постига. „Никое наказание не се вижда на времето си да е радост, а е тежко. Но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Затова укрепете немощните си ръце и отслабналите колене.“ (Евр. 12:11-12) „Защото смазана тръстика Той няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси.“ (Исая 42:3)

Има много хора, които нямат никакви големи и драматични страдания в живота си. Обхванати обаче от обезсърчение и разочарование, те не искат Бог да ги води, а се лутат като слепци по своя собствен път. Не са се научили да предават всичките си грижи на Него, а ги носят винаги със себе си. За тях Господ Исус казва: „Внимавайте да не би да натегнат сърцата ви от житейски грижи.“ (Лука 21:34) И Той ги призовава с думите: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и ... научете от Мене ... и ще намерите покой на душите си.“ (Мат. 11:28-29)

Мнозина прикриват своето обремено сърце с привидна веселост. Марк Твен всъщност не е бил радостен. На гроба на своята дъщеря той поръчал да издълбаят думите: „Ти остави своя безумен баща.“ Външният хумор прикривал липсата на вътрешна хармония.  Прочутият клоун Грималди, който карал всички да се превиват от смях, отишъл да се консултира с лекар. Последният ми казал: „НИщо ви няма. Само духът ви е подтиснат. Нужно ви е да се смеете от сърце. Идете при Грималди.“ Той отговорил: „Аз съм този нещастник.“

Пастор Симеон Попов

Част първа