ЖИВОТ В ИСТИНА
7
Истината за истината
Търси истината, вслушвай се в истината,
проповядвай истината, обичай истината,
бъди верен на истината, до смърт.
Ян Хус
„Вие говорите доста за лъжите" - казват ми всички пациенти. А после ми задават въпроса, който ми постави и младата жена, посетила кабинета ми тази сутрин:
- Ами истината? Имам чувството, че не сте ми казали всичко.
Беше права, разбира се. Бяхме говорили надълго и нашироко за лъжите в нейния живот и тя бе успяла да отхвърли доста от тях, но започваше да забелязва, че очакваните в резултат на това щастие и успехи все още се бавят. И тогава тя стигна до важното прозрение: да разпознаваш и изкореняваш лъжите в своя живот е едно, да направиш скока към духовното и психическото здраве, като запълниш оставените от тях празнини с истина, е съвсем друго.
Съществуват определени реалности, с които трябва да сте наясно, докато се борите с лъжите си и се доближавате към основания на истината живот: имам предвид истината за истината.
Поставете се на мястото на моята „търсеща истината" пациентка и нека най-напред видим каква е истината за истината.
- Откъде искате да започнем? - попитах аз.
- Доколкото схващам, това означава, че има много неща за казване - рече тя, вдигнала едната си вежда. - Тъкмо от това се боях.
- Има и хубаво, има и лошо. Но ще ви бъде от полза да знаете и двете. Поне в това съм сигурен. Тя се изпъна на стола си.
- Добре тогава. Искам да чуя всичко.
- Кажете какво от цялата работа, свързана с приближаването към истината, ви дразни най-много в момента и да започнем от там - предложих аз.
ИСТИНАТА ИДВА МАЛКО ПО МАЛКО
- Ще ви кажа какво ме дразни. Защо понякога истината изглежда така замъглена? Защо не мога веднага да я видя цялата? - попита пациентката ми.
Започнах да й обяснявам, че истината, най-общо казано, не е нещо, което получаваме изцяло и наведнъж, тъй че веднага да промени живота ни, както става с апостол Павел по пътя към Дамаск. Анаис Нин казва, че са твърде малко хората, които получават пълната и поразяваща истина в моментно просветление. Повечето, твърди тя, „я постигат късче по късче, в малък мащаб... като в трудна мозайка".
Сравнението е сполучливо. Аз също си представям истината по-скоро като подреждане на пъзел от хиляди късчета. Късче по късче, ние търсим истината и се опитваме да я „сглобим". Усилията да проверяваме кое приляга и кое не приляга на цялата картина са мъчителни. Нашите лъжи, фалшивите късчета, които не пасват, не са попаднали там отведнъж, нито ще изчезнат отведнъж. Следователно трябва да проявяваме търпение, докато лъжите ни се заменят с истини.
- Така и не успях да наредя докрай нито един от тези пъзели - промърмори тя. - Какво още?
- Има още една болезнена истина за истината - отвърнах. - В нашия пъзел не разполагаме с всичките хиляда късчета и няма да разполагаме с тях, преди времето за сглобяването да е изтекло. С други думи, не научаваме цялата истина, докато сме живи.
- Ами тогава кой я знае? - леко раздразнено попита тя.
Това е въпросът на въпросите, нали? И ние сме предопределени да го зададем. Както пише Карл Юнг, един от авторитетите на съвременната психология: “Свързани ли сме с нещо абсолютно или не? Това е големия въпрос на живота.”
Почти всеки се пита дали съществува някакъв абсолют. Високо интелигентни хора са обсъждали всички възможни отговори на този въпрос и някой стигат до извода, че няма Върховно същество, други- че има(като ни предлагат внушителен брой възможности), а трети решават, че не е възможно да узнаем, тъй че няма защо да си блъскаме главите над това, Аз обаче съм съгласен с Юнг. Дали има или няма Върховно същество и дали сме свързани с него или не - това е най-значимият въпрос на живота. Ако „То" съществува, тогава трябва да запитаме: „Какво представлява?" и „Какво иска?" На тази тема са написани стотици книги и тя е извън обсега на задачата, която съм си поставил тук. Но съм убеден, че ако искаме да достигнем по-дълбоките равнища на разбиране и разпознаване на истината, трябва първо да поставим въпроса на Юнг за личния си живот. Собственият ми отговор на него е „Да!" и „Върховното същество" е Създателят - Богът, Който единствен знае цялата истина. По думите на Монтен: „Ние сме родени да изследваме истината, да я притежава приляга на по-могъща сила." Ако търсим истината чрез Бога, Той ще ни покаже важните късчета от пъзела, онези, които поддържат живота ни смислен и цялостен. И тъкмо към това се стремя да насочвам хората, които търсят моята помощ: да откриват достъпната за тях истина и да живеят с нея.
- Добре, добре - прекъсна ме пациентката. - Но вие нито веднъж не ми казахте каква е тя и как да я открия или позная.
Накратко, ние можем да разберем, че сме открили истината, когато видим действителността неразкрасена, неподправена. За да стигнем до тази неподправена действителност, трябва да се уповаваме на Бога като върховен източник на истината в живота ни. Не можем да се осланяме на онова, което ни се струва вярно, на онова, което ни казва, че е вярно, някой, комуто вярваме или което любимият ни лектор или автор твърди, че е вярно. Подобни ориентири оставят отворена врата за нашата патология, както се изразяваме ние психолозите: собствения ни егоцентризъм, невежеството ни и вечната отбранителна позиция, които ни карат да затъваме в лъжи и да превръщаме заблудите си в разрушителни „истини". Нека, когато търсим истината, по-скоро се осланяме на Божията помощ.
До много от съществените късчета в пъзела на живота можем да стигнем по пътя па знанието, фактите, логиката и опита, но основните - онези, които надхвърлят скромните ни човешки възможности, - трябва да ни разкрие Бог и ние да ги приемем чрез вяра. Късчетата, до които получаваме достъп и по пътя на опита, и чрез божественото откровение, са достатъчни, за да познаем Бога, да разберем какво иска Той от нас и как да водим емоционално здрав и смислен живот. Богословът Тома Аквински го казва така: „Спасението на човека изисква божествено откровение за истините, които не са по силите на разума."
Ако приемаме Писанието като Божие слово, имаме пътеводител. Можем да се научим защо и как да търсим истината на библейските страници.
„Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за
поука, за изобличение, за поправление, за наставление в
правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван,
съвършено приготвен за всяко добро дело" (II Тимотей 3:16-17).
Разбира се, през последните години бе твърде лесно вярващият да се обърка как точно би трябвало да тълкува Библията. И както видяхме в главата за религиозните лъжи, хората около нас могат да си послужат със самата Библия, за да ни учат на лъжи. Този факт обаче не е причина да спрем да използваме Писанието като пътеводител към осъзнаването на истината -такава, каквато я вижда Бог. Той означава само, че трябва да бъдем внимателни, с отворени очи и умове. Тогава истините от Библията ще се превърнат в мерило за другите „истини". Свещеното Писание е най-прекият път към Божията истина.
Но търсенето на истината означава и търсене ни Бога във всяко кътче на живота. Колкото повече разбираме за Божия промисъл и за Божията същност, като изучаваме усилено Библията с открит, любознателен ум и колкото повече уравновесяваме наученото със знания, факти и логика, толкова по-лесно ще ни бъде да вземаме възможно най-добрите решения.
ИСТИНАТА - НЕОБХОДИМО УСЛОВИЕ ЗА ЗДРАВЕТО
- Главата ме заболя от вас, д-р Търман - каза моята „търсеща истината" пациентка, докато разтриваше слепоочията си. - Щом истината се открива толкова трудно, защо изобщо някой би се опитал да я разбере?
Това е добър въпрос.
Ние трябва да търсим истината и да се ръководим от нея, защото нашият житейски път се определя преди всичко от онова, което приемаме за истина. Психиатърът Морган Скот Пек разкрива много ясно тази взаимозависимост:
„Защото истината е идентична с реалността. Това, което
е фалшиво, е нереално. Колкото по-ясно виждаме реалността
на живота, толкова по-добре можем да се справяме с неговите
проблеми, и обратното - от неясното осъзнаване на реалността
нашият разсъдък се замъглява от илюзии и по този начин
ставаме неспособни да определяме правилния курс и да вземаме
разумни решения. Виждането ни за реалността е като карта...
Ако картата е прецизна и достоверна, ние, общо взето, ще
знаем къде се намираме и ако сме решили къде искаме да отидем,
общо взето, ще знаем как да стигнем дотам.
Ако обаче картата е фалшива, ние най-вероятно ще се загубим."
Има още една важна причина да търсим истината и да съобразяваме живота си с нея. Съществува пряка, неизменна връзка между нашето самоуважение и това, дали сме се посветили на истината или не. Ако начинът ни на живот се характеризира с преданост към истината, ще развием у себе си трайна, положителна оценка за собственото си достойнство. Щом животът ни започне да кръжи около лъжите, действителното самоуважение става на практика невъзможно. Всички сме имали случаи неочаквано да осъзнаем, че нещо, което сме приемали за истина, не е вярно. Истината мигновено ни пронизва като нож. Авторът на Притчите казва, че както човек „мисли в душата си, такъв е той" (Притчи 23:7).
КАКВО НИ ПРЕЧИ ДА НАУЧИМ ИСТИНАТА
- Да - отвърна моята пациентка, - но все пак оставам с впечатлението, че можем изцяло да пропуснем истината дори ако знаем всичките тези неща. Изглежда има сума прегради, които ни пречат да я видим.
Тя беше абсолютно права. Между многото прегради, които ни пречат да познаем истината, са предубеждението и гордостта. Предубеждението ни отделя от истината, защото съзнанието ни вече е приело друга представа. Гордостта също е сериозно препятствие, защото ни кара високомерно да вярваме, че вече знаем истината, независимо дали всъщност е така или не. Когато сме предубедени и горди, истината може да се изпречи пред нас, дори да жилне лицето ни и пак да остане незабелязана.
И с Джеф беше така. Той смяташе майка си за светица. Не бе поставял под съмнение нейната непогрешимост през целия си живот - т. е. повече от трийсет години. И след женитбата си продължаваше да задоволява всяко нейно желание, а мнението й беше закон за него. Както може би се досещате, съпругата му не бе във възторг, когато си даде сметка колко дълбоко е вкоренена у него тази представа за майка му. Вероятно не е трудно да отгатнете и че бракът им бързо вървеше към провал. Преди окончателното разпадане на семейството обаче, Джеф започна да идна на консултации при мен - само за да угоди на жена си.
- Всъщност мисля, че това е глупаво - каза ми той след няколко срещи.-Съпругата ми просто ревнува. На света няма жена като майка ми. Не познавам по-мъдър човек от нея.
- Какво ви кара да мислите така? - попитах аз. Той ме погледна, сякаш бях изрекъл богохулство.
- Тя пожертва всичко, за да получа добро образование, отличен старт в живота. Отгледа ни съвсем сама - мене и брат ми, - след като баща ми избяга.
- И брат ви ли споделя вашите чувства?
- Не. И никога няма да му го простя. Той непрекъснато повтаря, че била деспотична. Представете си! Майка ми - деспотична!
Джеф продължи да посещава кабинета ми още няколко седмици, а после внезапно престана да идва. Жена му ми каза защо: не можел да понесе факта, че поставям под съмнение достойнствата на неговата майка. Последното, което чух, бе, че съпругата му сериозно мисли за развод. Джеф си бе изработил едно становище и нищо не беше в състояние да го разколебае, най-малко - истината. Неговата непоклатима представа, че майка му е светица, му пречеше да види истината за зависимостта си от нея. И заплати за това с брака си. Гордостта също му попречи. Той изгаряше от желание да си дава вид, че знае истината, макар да бе твърде далеч от нея.
Като преподавател в колежа понякога се чувствах длъжен непременно да дам отговор на въпросите на студентите дори когато изобщо нямах представа за какво говоря. Това продължи, докато един от тях ми зададе въпрос, на който знаех, че не мога да отговоря. Вместо да се измъкна с блъфиране и да запазя професионалното си достойнство, погледнах младежа право в очите и му казах сам да потърси отговора и после да го представи пред колегите си. Все още не беше по силите ми да призная, че не знам отговора, но най-сетне си дадох сметка какво става. За мен беше по-важно да правя добро впечатление, отколкото да знам истината. Тази потребност от доста време продължаваше да е най-важна за мен и докато бях в нейна власт, с лекота се отказвах да търся истината. Пречеше ми моята гордост.
Има много неща, които не ни позволяват да видим истината, но предубеждението и гордостта са между най-сериозните препятствия. Трябва да желаем повече от всичко истината и здравето, което ни носи тя, иначе разсъдъкът ни ще започне да играе лоши шеги, а нашата патология ще изкривява онова, което виждаме. Всеки ден повтарям на пациентите си, че ако се посветят на истината, тя ще им се отплати с емоционално и духовно здраве, каквото и да им поднесе животът.
ОТ ИСТИНАТА ЧЕСТО БОЛИ
- Хммм - обади се моята пациентка, решена да открие истината - това ми е ясно. Ясно ми е също, че всичките тези усилия не са от най-приятните, нали?
Отговорих й със старата поговорка: „От истината боли." После й припомних хилядите начини, по които използваме лъжите, за да избягваме болките от всякакъв вид. Превишилите скоростта шофьори понякога лъжат пътните полицаи, за да избегнат болката от глобата. Студентите понякога лъжат преподавателите си, за да си спестят болката от усилията да спазят срока за предаване на писмените работи. (Когато бях преподавател в университета, на мой студент му умряха четирима дядовци за един семестър!) Някои данъкоплатци крият своите доходи, за да не преживеят болката, свързана с допълнителните суми, които дължат на държавата. Сигурен съм, че и сами можете да допълните тази болезнена поредица.
Истината е мъчителна. Повечето от нас не обичат да чуват чистата истина за себе си и когато това все пак се случи, реагират с болка, дори с гняв. Понякога тази истина е мъчителна и защото ни принуждава да се откажем от лъжите, с които сме свикнали или се чувстваме сигурни. Човек трудно захвърля онова, което му дава сигурност - дори ако става дума за жалка сигурност.
Спомнете си историята на Франк Серпико, полицая от Ню Йорк, който бе тип от рядко срещаните днес хора - честните. Когато вижда подкупността и противозаконните действия на своите колеги, той трябва да вземе много мъчително решение: дали да каже истината или да я премълчи. Знае, че и в двата случая ще плати висока цена. Ако прикрие корупцията сред полицаите, сам ще стане част от нея. Ако каже истината, ще бъде отхвърлен и презрян от колегите си, дори може би убит. Но въпреки всичко Серпико избира да послуша съвестта си. Краят съвсем не е щастлив. Неговото желание да каже истината помага да се прочисти нюйоркската полиция, но личният и професионалният му живот са тежко засегнати. Години наред Серпико получава заплахи за убийство, здравето му се разклаща и в края на краищата той напуска работата си и дори града. Изричането на истината се оказва крайно болезнено за него, както е и за нас.
- Хммм - изсумтя жената в кабинета ми. - Май ще е по-добре да ми повторите още веднъж защо отдаването на истината е толкова важно за мен.
Никак не е трудно да се почувстваш така. Вече знаете защо толкова хора живеят с лъжи. Малцина от нас ще бъдат подложени на толкова сериозно изпитание като Франк Серпико, но истината за нас самите и за нашия личен живот може да предизвика страдания и катаклизми, преди да ни доведе до емоционално здраве. Нужни са ни решителност и ясно съзнание, без които няма да преодолеем болката и да стигнем до истината.
ПОЗНАНИЕТО НА ИСТИНАТА МОЖЕ ДА
ОЗНАЧАВА, ЧЕ СИ ГОТОВ ДА СЕ СЪМНЯВАШ
- Ще ви кажа какво ме затруднява най-много - започна поредния ни разговор моята търсеща истината пациентка, загледана някъде встрани от мен. - Наистина не обичам да се връщам към нещата, на които са ме учили като дете. Страшно ми е трудно да ги подлагам на съмнение, макар като зрял човек да съзнавам, че би трябвало. Това лошо ли е? Или е добре?
Отговорих й, че съмнението често е задължително. Необходимо е да подлагаме на съмнение всички свои убеждения, за да разберем, дали са истинни. Ако смятате, че да се съмняваш е нещо лошо, особено да се съмняваш в богословското учение, може би за вас е трудно да възприемете тази истина. Но според мен съмнението е способност, дадена ни от Бога, с цел да проверяваме достоверността на онова, което чуваме. Всъщност съм убеден, че Бог иска да се съмняваме дори в чутото от устата на пастира, за да знаем защо вярваме в онова, в което вярваме.
Лойд, млад мъж на двайсет и няколко години, посещаваше кабинета ми, защото тревогите му го правеха неспособен да се справя с личния си живот. Той беше израснал във фундаменталистка църква. Никога не бе поставял под съмнение онова, което е научил там като дете, и дори като зрял човек го приемаше за непоклатима истина. Напоследък обаче животът бе започнал да влиза в противоречие с някои от неговите традиционни схващания.
Според едно от тези поучения само хората, които посещават тъкмо неговата църква, са истински вярващи. Но, виждате ли, Лойд бе извършил нещо недопустимо, като се беше влюбил в жена от друга деноминация. Тя също бе християнка и в много отношения беше по-ревностна от Лойд, но той изпитваше огромно притеснение във връзка с наближаващата им женитба. Не можеше да се избави от строгите наставления в ранните си години, а аз току-що му бях препоръчал тъкмо това.
- Какво искате да кажете?-възпротиви се Лойд. -- Всички, с които съм израсъл, вярват в същото, в което вярвам и аз. Научил съм го от малък. Да се съмнявам ли ме карате?
- Лойд - подех аз, - мислите ли, че годеницата ви не е вярваща?
- Разбира се, че е. Тя е прекрасна християнка - целият настръхна, докато ми отвръщаше.
- Тогава защо ви е трудно да отхвърлите това непоклатимо убеждение от детството си? - попитах, при все че знаех отговора. - Защо не можете да подложите на съмнение някои от нещата, на които са ви учили тогава?
Той ме погледна измъчено.
- Ами, винаги съм смятал, че съмнението е грях. Облегнах се назад.
- Лойд, наистина ви разбирам - и то по много основателна причина. Виждате ли, и аз съм израсъл в същата църква и съм повтарял същата лъжа. Знам колко е трудно да се съмняваш в казаното от хора, на които вярваш, особено ако е поднесено така, сякаш сам Бог го иска от нас.
- И вие ли? - изумено възкликна той. - И казвате, че е в реда на нещата да се съмняваш?
- Лойд - отвърнах аз, - не само че е в реда на нещата, но според мен дори често е жизненоважно, за да стигнем до истината. Човек не може да се задоволява с възприети на готово убеждения и да бъде емоционално здрав. Градивното съмнение дори ще ви помогне да затвърдите вярата си.
Но е трудно да се противопоставиш на множеството, нали? Трудно е да подложиш на съмнение отдавна затвърдените разбирания. Основния довод, който чуваме, е: „Ами никога досега не сме постъпвали по този начин. Това не може да е редно. Винаги сме мислили така."
Тази нагласа не ви ли напомня един случай, разказан в Библията? Пред очите ми веднага изниква множеството, предпочело Варава пред Христос. Какво бихте направили, ако бяхте сред онази тълпа? Понякога се оставяме във властта на общото мнение и получаваме одобрение, когато се съгласяваме с него, ала това не е гаранция, че не се ръководим от лъжа. Единствено честен и смел човек може да се отдръпне от множеството и да каже: „Не ме е грижа как мислите всички вие. Аз ще се придържам към онова, което сам смятам за вярно!"
Какъв е другият изход? Да приемаме сляпо системата от възгледи, към които се придържат нашите родители, пастирите, учителите и приятелите ни, но те са не по-малко от нас податливи на лъжи.
Спомняте ли си Тома, съмняващия се Исусов ученик? Аз съм като него и бих искал да видя, преди да повярвам. Но с една много съществена уговорка. Ако сте прочели внимателно разказа за срещата на Тома с възкръсналия Исус Христос, трябва да сте обърнали внимание, че след като дава на Тома доказателството, което му е нужно, Христос иска от него да вярва (Йоан 20:27). Да се съмняваш е хубаво, но до определена граница. Онзи, на когото една и съща истина трябва да се доказва многократно, може никога да не я приеме за себе си напълно.
