„Добрият християнин не изпитва гняв, тревога или потиснатост"

Представете си, че пресичате улицата и изневиделица изниква някаква кола, която лети право към вас. В този момент вие преживявате психологическото раздвоение: „да се боря или да избягам". Тялото ви получава приток на адреналин, зениците ви се разширяват, дишането ви става повърхностно, мускулите ви се напрягат и вие изпитвате силна уплаха, докато отскачате встрани, за да се дръпнете от пътя на колата. Бихте ли казали, че в този момент вярата ви в Бога е слаба?

В никакъв случай.

А сега представете си, че вашият най-добър приятел ви мами. Че умира детето ви. Че къщата ви е ограбена. Че са ви уволнили от работа. Как се чувствате? Как би трябвало да се чувствате? Вие отвръщате несъзнателно с някои от същите емоционални реакции, които възникват при физическа опасност или когато се сблъсквате с определени факти, съдържащи психологическа заплаха. Ще се изненадате ли обаче, ако ви кажа, че много от моите пациенти християни са сигурни, че „отрицателните" емоции като гняв, тревога и потиснатост са нещо лошо и показват, че с вярата им нещо не е наред?

Убеждението, че не бива да изпитваме онова, което изпитваме често води до “консервиране" Това означава, че сподавяме или потискаме емоциите си, тъй че преставаме да ги чувстваме. В действителност обаче те не ни напускат. Остават заровени в подсъзнанието ни, готови да избликнат, когато се уморим от усилието да ги държим” консервирани". В крайна сметка, когато бъдат „консервирани" твърде много чувства, резултатът е доста неприятно изригване на натрупаното - и то обикновено се случва в най-неподходящия момент. Ако слушате прекалено дълго записа на лъжата „Добрият християнин никога не изпитва гняв или потиснатост", тя може да предизвика изключителен срив в психиката ви.

Добронамерени приятели християни само обогатяват този запис със забележки от рода на:

„Бог не те е забравил. Не бива да се чувстваш потиснат."

„Такава трябва да е била Божията воля,

тъй че всичко ще се оправи."

Или:

„Ако се уповаваш на Бога, можеш „за всичко да благодариш"."

Не са ли верни тези коментари? Разбира се, че са, но Бог не ни е дал само приятни чувства. Дарил ни е цялата емоционална гама от радостта до болката. Ако ни е предоставил толкова много възможности да чувстваме, защо ще иска да се възползваме само от положителните?

Защо вместо това не кажем на себе си и на всички, които страдат: „Хайде! Позволете си да изпитвате болка и да се чувствате потиснати! Преживейте го, за да се избавите от всичко това и да не ви се налага да го носите със себе си цял живот! Изстрадайте го, а после продължете нататък."

Между пациентите ми има и неколцина „консервиращи" преживяното. Те идват при мен, защото са таили толкова дълго чувствата си, че са заболели емоционално. Дребната руса Джули с изгризалите нокти е прекрасен пример в това отношение. При всяко посещение в кабинета ми тя сядаше на дивана и първите минути нервно хапеше нокти.

- Джули - казвах накрая аз, - кажете ми какво ви тревожи.

Тя обикновено ми говореше за незначителни неща и почти не засягаше истинската причина, заради която накрая бе дошла при мен смъртта на майка й. Откакто я бе загубила, бяха минали три години, а тя продължаваше да се чувства потисната. Но в един от разговорите ни Джули заряза дребните си притеснения и мина направо към същината на своя проблем. Призна, че вярва в една лъжа.

- Чувствам се така виновна задето съм потисната. Знам, че не бива.

- Няма нищо лошо в това, да тъгувате за загубата на майка си - отбелязах аз.

- Но вече три години?! Просто си мисля, че нещо не е както трябва с вярата ми. Иначе защо все не успявам да го преодолея?

- Джули, трябвали са ви почти три години, за да разберете, че вашата потиснатост се дължи на смъртта на майка ви -тихо казах аз. - Да се потискат чувствата е нездравословно.

Това, че не сте си позволявали да скърбите, ви е довело до хронична депресия. Вашата вяра забранява ли скръбта?

- Не - тя скръсти ръце в скута си и ме погледна. - Нима твърдите, че Бог очаква от мен да се чувствам така?

Отговорът ми беше „да", с известна уговорка. Първо, ако мъчителните емоции са признак на слаба вяра, тогава как ще обясним случаите, когато Христос проявява силни чувства? Той плаче, когато Лазар умира. Докато се моли в Гетсиманската градина, казва на учениците Си: „Душата Ми е прескръбна до смърт" (Матей 26:38). Когато изгонва търговците от храма, Той крещи и обръща техните маси. Доста силни чувства, не мислите ли?

Макар че понякога гневът, тревогата и потиснатостта наистина могат да бъдат признак за недостатъчна вяра в Бога и действителната Му мощ. Вече споменах тази уговорка. Как да разберем дали и при нас не е така? Ще ви предложа три въпроса, на които да си отговорите за тази цел. Често ли се чувствам тъжен (ядосан, изплашен) ? Колко силно е усещането ми? И от колко време го изпитвам? Месец? Година? Пет години?

Силните емоции, които ни измъчват често, би трябвало да ни накарат да се запитаме какво става. Например някои християни непрекъснато се тревожат, независимо от обстоятелствата. Възможно е подобно хронично безпокойство да отразява липсата на вяра във факта, че Бог е Господар на вселената, и в Неговото обещание, че никога няма да ни изправи пред проблем, с който не бихме се справили с Негова помощ.

Необикновено силните чувства също могат да бъдат знак, че трябва да се замислим над вярата си. Ако загубя работата си и се окажа толкова потиснат от това, че съм като парализиран, може би не вярвам достатъчно, че Бог е способен да ми помогне в решаването на моите проблеми. Надявам се обаче да ме разберете правилно. Определени събития, като смъртта на близък човек, могат да ни поразят силно и временно да ни извадят от строя. Ако например моята жена или децата ми бяха умрели, аз щях да съм съкрушен от скръб и през определен период щеше да ми е трудно да живея като нормален и здрав човек.

Накрая, силните мъчителни емоции, които продължават дълго, също може да са сигнал за проблеми с вярата. Ако продължаваме да изпитваме безпокойство, потиснатост или гняв по повод някакво събитие в продължение на трийсет години, може би нямаме достатъчно вяра в способността на Бога да господства над вселената. Консултирал съм християни, които цял живот са изпитвали гняв и потиснатост във връзка с определени събития. Тяхната вяра е толкова слаба, че не могат да простят и да забравят - както Бог несъмнено изисква от нас.

Наистина е необходимо да престанем да потискаме чувствата си, но в същото време трябва честно да си дадем сметка дали те съответстват на онова, което ни се е СЛУЧИЛО. Няма да ни помогнат нито „консервирането" им, нито тяхното „изригване". Златната среда означава да приемаме чувствата си и да ги изразяваме по начини, които ще ни позволят да продължим нататък.

„Бог не може да ме използва, ако не съм духовно силен"

Накрая ще дадем кратко обяснение за една много разпространена лъжа. Спомням си, че когато учех в колежа, непрекъснато си пусках този „любим" запис. Искаше ми се да разкажа на приятелите си за Христос, но имах чувството, че след като животът ми е такава бъркотия, Бог не би могъл да въздейства чрез мен. Бях сигурен, че тези хора ще се вгледат в мен и ще кажат: „Ей, ти не си постигнал кой знае какво. Защо трябва да слушам точно теб?" Дори и днес с удоволствие бих говорил на близките си приятели за Бога, но се хващам, че отново се вслушвам в онзи стар запис от колежа. Как да им разказвам за Бога, когато животът ми не е най-блестящото доказателство за всичко, което твърдя?

Ала един от парадоксите в християнството е, че Бог може да покаже своето всемогъщество и чрез нашата слабост. Сред основните причини за тази лъжа е собственото ни високомерие. Ние си правим извода, че Бог не може да стори каквото иска, ако не сме силни, докато, честно казано, Той е способен да направи всичко, каквото поиска, чрез всеки, когото си избере, по всяко време и никой не може да Го спре - освен, по всяка вероятност, ако този „някой" просто откаже.

Аз възприемам тази лъжа и като разновидност на първата самозаблуда: „Трябва да бъда съвършен". „Как мога да славя Бога, ако не живея съвършено и безупречно?" - питаме ние. После въпросът прераства в удивлението: „Как изобщо се върши нещо, след като само Един е живял безупречно?"

Апостол Павел е добър пример за фалша на тази лъжа. В Посланието си към коринтяните той признава, че дори се радва на своята слабост: „Защото когато съм немощен, тогаз съм силен" (II Коринтяни 12:10).

С времето разбрах, че не е нужно да съм духовен гигант, за да говоря на хората за Бога. Всъщност, като не крия своите слабости и вътрешни борби, тези към които се обръщам, получават по-вярна, по-реална представа за християнството -представа, неизопачена от лъжи, надявам се. Както казва Христос, „здравите нямат нужда от лекар, а болните" (Матей 9:12).

Работата е там, че всички сме „болни" и се нуждаем от Лекар. Когато говорим с другите, винаги ще бъдем недотам съвършени представители на християнството, независимо от равнището на християнска зрялост, което ще достигнем в крайна сметка. Ако се преструваме, че истината е друга, ще причиним болка и ще нанесем вреда. Каква по-добра услуга можем да направим на хората, склонни да приемат християнството, от това, да им покажем в действителност вътрешните борби на християнина, за да не натъпчат и те главите с записи на многобройни лъжи.

И още няколко думи. За да изтрие тези измамни ленти от съзнанието си, за всеки от нас, който вярва в някои или във всички споменати тук лъжи, е особено важно да чете и обмисля по-внимателно Библията, като се стреми да вникне в онова, което действително е казано в текста. Съкратените, преразказващи издания често са изопачени. В обясненията си към тази глава използвах често Писанието. По същия начин постъпвам и в практиката си, когато открия религиозна лъжа, защото в крайна сметка истината - пълноценното разбиране на Писанието - е най-добрият начин да се сложи край на лъжите разпространени в християнската култура днес.

Всъщност методиката, която съм запазил за VI глава, е свързана пряко с този най-важен въпрос.